бодат я с игли, задават й въпроси, на които тя е безсилна да отговори, и сетне си тръгват, свивайки рамене. В събота и неделя дъщерите й и безброй приятели и съседи пристигат да я видят — била душата на селото. Мъжът й не се отделя от стола до леглото — на него прекарва деня и спи нощем, грижи се неуморно за нея, гълчи я: «Хайде, дявол да го вземе, глътни супата или ще ти я изсипя на главата, проклятие, тази жена ми ходи по нервите.» Тези слова са придружени от жестове на внимание и нежни погледи. Довери ми, изчервявайки се, че Елвира е слънцето на живота му и че без нея нищо няма смисъл за него. Долавяш ли всичко, което те заобикаля, Паула? Не знам дали виждаш, дали чуваш, дали разбираш нещо от това, което се случва в тази безумна стая, дали все пак ме познаваш. Гледаш единствено надясно с отворени очи и с разширени зеници, вперени в прозореца, където от време на време надничат гълъби. Неверието на лекарите и покрусата в тази обща стая дълбаят душата ми. Ернесто също е много изморен, но най-зле е мама.
Сто дни. Изминаха сто дни, откакто си в кома. Мама я напуснаха и сетните сили, вчера не можа да се надигне от леглото, изпаднала е в пълно изтощение и най-сетне отстъпи пред настояванията да се прибере в Чили; купих й билет и преди няколко часа я заведох на летището. «Да не си посмяла да умреш и да ме оставиш безнадеждно сиротна», й се заканих на изпроводяк. Като се върнах в хотела, заварих неоправеното си легло, тенджерка със супа леща и нейния молитвеник, който ми беше оставила за компания — така завърши нашият меден месец. Никога преди това не бяхме имали толкова време заедно; с никого, с изключение на новородените ми деца, не съм могла да се насладя на такава продължителна и дълбока интимност. С мъжете, с които съм живяла, съжителството винаги е включвало елементи на страст, кокетство и свян, или пък се е израждало в неприязън; не подозирах колко прекрасно е да споделяш пространство с друга жена. Ще ми липсва, но имам нужда да остана сама и да събера сили в тишина, шумът в болницата ме оглушава.
Бащата на Ернесто скоро ще си замине и той също ще ми липсва, прекарах много часове заедно с този здравеняк, който присяда до леглото ми и се грижи за мен с невероятна нежност, като ме развлича с приключения от живота си. По време на Гражданската война в Испания загубил баща си и чичовците си, в семейството му останали живи само жени и малки деца. Дядото на съпруга ти бил разстрелян до стената на някаква църква, а в онези смутни времена жена му, измъчвана от глад и неизброими теглила, бягала от село в село с трите си невръстни рожби, без да подозира, че е останала вдовица. Успяла да спаси децата си, които израснали във франкистка Испания, но нито за миг не се отказали от републиканските си идеи. На осемнайсет години, в разгара на диктатурата на генерал франко, когато репресиите достигнали своя апогей, бащата на Ернесто бил студент. Подобно на братята си, той също тайно членувал в комунистическата партия. Веднъж една другарка попаднала в ръцете на полицията, веднага го уведомили, той се сбогувал с майка си и с братята си и успял да избяга, преди девойката да издаде убежището му. Първоначално бродил из Северна Африка, ала стъпките му го отвели накрая в Новия свят и той се установил във Венецуела, където намерил работа, оженил се, родили му се деца и живял повече от трийсет години. След смъртта на Франко се завърнал в родното си село край Кордоба, за да търси миналото си. Успял да издири някои от предишните си другари и така, от един на друг, намерил адреса на девойката, за която не бил престанал да мисли през всичките три десетилетия. В бедно жилище със зацапани стени го очаквала жена, която бродирала на прозореца; той не я познал, ала тя не била го забравила и му протегнала ръце, благодарна за това закъсняло посещение. Тогава той научил, че въпреки изтезанията, тя нищо не разкрила, и разбрал, че бягството и дългото изгнание са били напразни; полицията изобщо не го преследвала, защото не бил издаден. Късно е вече за промени, съдбата на този мъж е начертана, не може да се върне в Испания, понеже душата му е закоравяла в амазонските джунгли. В безкрайните часове, които прекарваме заедно в болницата, ми разказва за скитанията си по реки, широки като морета; по върхове, непознали дотогава човешки крак; по долини, където от земята като семена извират диаманти, а змиите убиват само с мириса на отровата си; описва ми племена, които бродят голи под вековни дървета; индиански селяни, които продават като добитък жените и дъщерите си; войници на служба при наркотрафиканти; обесници, изнасилващи, убиващи и опожаряващи безнаказано. Веднъж вървял из джунглата с група работници и няколко мулета, изсичали с мачете буйната растителност, за да си проправят път, и не щеш ли, един от мъжете не улучил и мачетето се врязало в крака му, прерязвайки костта и отваряйки дълбока рана. Кръвта му изтичала като буен поток въпреки турникета и другите спешно предприети мерки. Тогава някой се сетил за индианеца, дето водел товарните добичета — стар мулетар, който се славел като магьосник, и отишли да го повикат от другия край на кервана. Мъжът спокойно се приближил, хвърлил поглед на ранения крак, накарал любопитните да се отдръпнат и се захванал да намества и да цери с безгрижието на човек, срещал често смъртта. Повял над раната с ветрилото си, за да пропъди комарите, посипал я с дъжд от слюнка и очертал няколко кръста във въздуха, като през цялото време припявал на някакъв горски език. «И кръвоизливът спря», завърши бащата на Ернесто с безразличен тон. Увили ужасната рана с парче плат, поставили ранения в импровизирана носилка и пътували с него в продължение на часове, без да капне и капчица кръв; стигнали до най-близкия медицински пункт и там го зашили и обездвижили крака. Окуцял, но запазил крака си. Разказах тази случка на монахините, които всеки ден те посещават, и те не се изненадаха, свикнали са с чудеса. Ако някакъв индианец от поречието на Амазонка е способен да спре струя кръв с плюнка, колко ли много може да стори науката за теб, дъще. Трябва да намеря помощ. Сега, като съм сама, дните ми се струват по-дълги, а нощите — по-тъмни. Имам много време за писане, защото след като приключа с ритуала по тоалета ти, нямам какво друго да правя, освен да си спомням.
В началото на шейсетте години бях отбелязала напредък в работата си и от горските статистики бях преминала към колеблив прощъпулник в журналистиката, който случайно ме отведе в телевизията. В останалия свят предаванията вече бяха цветни, ала в Чили — затънтено кътче от американския континент — едва правехме първите крачки с експериментални черно-бели програми. Привилегированите собственици на телевизионни апарати се превръщаха в най-влиятелните особи в своя квартал, съседите се трупаха край малобройните телевизори, втренчени сякаш под хипноза в неподвижната геометрична рисунка и заслушани в музиката, подобна на асансьорно бръмчене. Прекарваха вечерите със зейнала уста и с вперен поглед, очаквайки някакво просветление да промени жизнения им път, ала нищо не се случваше — единствено квадратът, кръгът и същата дяволска мелодия. Бавно преминахме от основните геометрични фигури към неколкочасови образователни програми, които обясняваха действието на двигателя, сръчността на мравките и излъчваха уроци по спешна медицинска помощ, в които се демонстрираше дишане уста в уста върху безжизнена кукла. Предлагаха ни също осведомителен бюлетин без картина, а в разказ, досущ като по радиото, и от време на време показваха по някой филм от нямото кино. Поради липса на по-интересни теми, предложиха на моя началник от ФАО петнайсет минути, за да изложи проблемите, свързани с глада в света. Бяха времена на апокалиптични предсказания: човечеството се множало безконтролно, храната не достигала, почвите се изчерпвали, планетата щяла да загине и след по-малко от петдесет години малкото оцелели индивиди щели взаимно да се разкъсват за коричка хляб. В деня на предаването началникът ми се разболя и аз трябваше да се явя в телевизията и да го извиня. «Съжалявам, сухо промълви продуцентът, в три следобед човек от вашата служба трябва да застане пред камерата, защото такава ни е уговорката и не разполагам с друг материал, за да запълня времето.» Помислих си, че щом на телевизионните зрители им понасяха добре по пет пъти седмично квадратът, кръгът и Чарли Чаплин в «Златната мечта», работата не беше толкова сериозна. Явих се въоръжена с кадри, доста непохватно изрязани с ножица от един филм, на които се виждаха дръгливи биволи да орат напукана от сушата земя в някакъв затънтен край на Азия. Тъй като материалът беше на португалски, съчиних драматичен текст, който да подхожда донякъде на мършавите добичета, и го изрецитирах с толкова чувство, че у никого не остана и капка съмнение относно близката кончина на говедата и свършека на ориза и на човечеството като цяло. След предаването продуцентът ме помоли с въздишка на примирение всяка сряда да проповядвам срещу глада. Горкичкият, чудеше се как да запълни програмата. Така станах водеща на предаване, в което трябваше да правя всичко — като се започне от сценария и се стигне до списъка на хората, осъществили програмата. Работата в телевизионния канал се състоеше в това да отивам точно навреме, да сядам пред една червена светлина и да говоря в празно пространство; изобщо не осъзнавах, че от другата страна на светлината един милион уши очакваха думите ми и още толкова очи преценяваха прическата ми и затова се изненадвах всеки път, когато непознати ме поздравяваха на улицата. Първия път, когато ти ме видя на екрана, Паула, беше на една годинка и половина и страхът при вида на образа на майка ти, обезглавена зад някакво стъкло, те
