друг и накрая долавям утринните шумове, дълго преди да са се появили първите признаци на развиделяването — чак тогава заспивам дълбоко като мъртвец, увита в сивата кашмирена жилетка на Уили. Донесе ми я при първото си идване, сякаш е знаел, че дълго ще сме разделени. Тази дреха, пропита със спомени, олицетворява за мен вълшебството на нашата среща. През първите седмици пиех някакви сини хапчета — един от многото тайнствени цярове, които майка ми предписва по собствено усмотрение и щедро измъква от някаква голяма торба, в която трупа лекарства от незапомнени времена. Веднъж ми инжектира двойна доза от едно укрепващо лекарство, предназначено за крайно отпаднали организми, с което се беше сдобила в Турция деветнайсет години по-рано, и едва не ме изпрати в гроба. Сините хапчета ме потапяха в тежък сън, събуждах се с разфокусиран поглед и ми трябваше половин сутрин, за да избистря донякъде съзнанието си. После открих в една близка уличка аптека, голяма колкото шкаф, където клиентите бяха обслужвани от висока и суха аптекарка, облечена цялата в черно и закопчана до брадичката — разказах й за моите тревоги. Даде ми валериан в шишенце от тъмно стъкло и сега, с незначителни отклонения, сънувам все едно и също. Сънувам, че аз съм ти, Паула, че имам твоята дълга коса и големи очи, ръцете ти с деликатни пръсти и твоята венчална халка, която нося, откакто ми я дадоха в болницата, когато ти се разболя. Поставих я на пръста си, за да не се загуби в суетнята от онова време, и по-късно не пожелах да я сваля от ръката си. Когато дойдеш в съзнание, ще я върна на Ернесто, за да ти я сложи така, както в деня на вашата сватба, преди малко повече от година. «Не смяташ ли, че църковният брак е излишно главоболие?», подметнах тогава. Ти ми отправи строг поглед и с онзи поучителен тон, който никога не използваш за твоите ученици, но прилагаш понякога към мен, отвърна, че Ернесто и ти сте вярващи и че искате да осветите връзката си пред хората, защото насаме вече сте се венчали пред Бога в деня, когато за пръв път сте спали заедно. На церемонията ти приличаше на горска фея. Пристигнаха роднини от много далеч, за да отпразнуват събитието в Каракас, а аз дойдох от Калифорния с булчинската ти рокля в ръце, полузадушена в истинска планина от бял плат. Ти се облече в дома на моя приятел Илдемаро, който се чувстваше горд, сякаш ти беше баща, и пожела да те закара до църквата в стария си автомобил, добре измит и лъснат за случая. «Като мисля за Паула, винаги я виждам в сватбена премяна с цветен венец на главата», ми каза Илдемаро развълнуван, когато дойде в Мадрид да те види през първите дни от твоето боледуване.
От пет дни има стачка на санитарите в болницата, сградата прилича на пазарски площад от Средновековието, всеки момент ще плъзнат хлебарки и плъхове и ще вземат да разнасят чума сред болните. На входа на сградата стачниците се събират, охранявани от пазачи по сигурността, и се усмихват пред телевизионните камери. Лекари, сестри, пациенти по пижами и чехли, и други, в колички, се възползват, за да се позабавляват, да побъбрят, да попушат и пийнат кафе от автомата, и никой не бърза да реши проблема, а боклукът набъбва като пяна. По земята се въргалят използвани гумени ръкавици, картонени чаши, планини от цигарени угарки, виждат се отвратителни петна. Близките на болните почистват стаите както могат, отпадъците се озовават в коридора, а оттам стъпките отново ги връщат по стаите. Кошчетата преливат от боклук, по ъглите са струпани големи найлонови чували, препълнени до пръсване, тоалетните са в невъобразимо състояние и са просто неизползваеми, затова повечето са заключени; въздухът е напоен с мирис на обор. Проверих дали не можем да те отведем в частна клиника, но казват, че рискът от преместването е много голям, ала на мен ми се струва, че опасността от друга инфекция многократно го надвишава.
— Успокойте се — невъзмутимо ме посъветва неврологът. — Паула е в единственото чисто помещение в сградата.
— Но хората пренасят заразата с обувките си! На влизане и излизане минават през потънали в мръсотия коридори!
Майка ми ме хвана подръка, дръпна ме настрана и ми припомни каква добродетел е търпението — «Това е държавна болница, държавата няма средства, за да реши проблема, предизвикал стачката, нищо не постигаме като се изнервяме; освен това Паула е израснала с чилийска вода и е достатъчно силна да понесе някакви си мадридски микроби», добави. В този момент сестрата отвори вратата, за да пусне посетителите, и както никога извика първо твоето име. Двайсет и една крачки — облечена съм с платнената престилка и с найлонови калцуни върху обувките, каквито персоналът не използва, а си се движи свободно сред отпадъците; но трябва да призная, че зад вратата всичко изглеждаше току-що измито със сапун. Приближих се до леглото ти разтревожена, със сърце готово да изхвръкне както всеки път, щом дойда до леглото ти, и още гневна заради стачката. Пресрещна ме сестрата от сутрешната смяна, същата, която плаче, когато Ернесто ти говори за любовта си.
— Добри новини! Паула диша сама! — ми каза за поздрав. — Вече няма температура и реагира повече. Говорете й, госпожо, струва ми се, че чува…
Прегърнах те, взех лицето ти в ръцете си и те целунах по челото, по бузите, по клепачите, разтърсих те за раменете и взех да те викам: «Паула, Паула.» И тогава, дъще моя… тогава ти отвори очи и ме погледна!
— Реагира добре на антибиотика. Вече не губи толкова натрий. С малко късмет след няколко дни ще можем да я изведем оттук! — накратко ме осведоми лекарят на смяна.
— Тя си отвори очите!
— Това още нищо не значи. Не си правете илюзии. Нивото на съзнание е нулево, може би чува по малко, но не разбира и не разпознава. Не мисля, че страда.
— Да идем да пийнем горещ шоколад с чурос, за да отпразнуваме тази прекрасна сутрин — предложи мама и ние весело излязохме, като гледахме да не стъпваме в боклуците.
Преместиха те от интензивното отделение в деня, когато стачката на санитарите в болницата приключи. Докато екип в гумени ботуши и ръкавици лъскаше с четки и дезинфекционни препарати пода, ти пътуваше на носилка, хваната за ръка от съпруга си, към болнична стая в неврологичното отделение. В нея има шест легла — всички заети, — една мивка и два големи прозореца, откъдето се вижда отиващата си зима — това ще бъде твоят дом, докато стане възможно да те отведем вкъщи. Сега мога да стоя при теб през цялото време, но след като прекарах четирийсет и осем часа неотлъчно до леглото ти, разбрах, че с това темпо силите ми нямаше да стигнат и по-разумно щеше да е да потърся помощ. Мама и монахините намериха болногледачки, които да се грижат за теб — денем идва младо момиче, закръглено и засмяно, което не спира да пее, а нощем — мълчалива и чевръста госпожа с колосана престилка. Умът ти още блуждае в несвяст, отваряш очи и гледаш уплашено, сякаш виждаш призраци. Неврологът е притеснен, след великденските празници ще ти направи изследвания, за да види състоянието на мозъка ти, съществуват приказни машини, способни да снимат дори най-далечните спомени. Мъча се да не мисля за утрешния ден; бъдещето не съществува, казват индианците, дето обитават платата, разполагаме само с миналото, от което извличаме опит и знания, и с настоящето, дето е като припламване на искра, защото мигновено се превръща във вчера. Не контролираш тялото, не можеш да се движиш, ужасни спазми те връхлитат подобно на електрошок; в известен смисъл съм благодарна за това, че си в безпаметност, много по-лошо би било, ако осъзнаваше колко си зле. В началото непрекъснато бърках, но се научих от грешките и сега мога да те обслужвам; преди време дупката в гърлото ти, маркучите и сондите ме изпълваха с ужас, но вече свикнах, мога да те мия и да сменям спалното бельо от леглото ти без помощ. Купих си бяла престилка и чехли, за да се сливам с персонала и да избягвам обясненията. Тук никой не е чувал за порфирия и не мислят, че можеш да оздравееш. «Колко е красива дъщеря ви, клетата, молете се на Господ бързо да си я отведете», ми казват пациентите, които все още могат да говорят. Обстановката в стаята е потискаща, прилича на приют за душевноболни; една жена седи свита като охлюв и вие в леглото си — започнала да се смалява и да се свива преди няколко години и метаморфозата й напредва неумолимо. Мъжът й идва вечер след работа, измива я с влажна кърпа, реши я, проверява препаските, които я държат за леглото, и сетне сяда до нея и я гледа, без да проговори с когото и да било. В другия край, до прозореца, рита Елвира — здрава селянка на моя възраст, напълно в съзнание, но в чийто ум значенията на думите се размесили, а движенията й станали хаотични. Мислите й са ясни, ала не може да ги изрази, иска да помоли за вода, а устните й изговарят думата влак, ръцете и краката също не се подчиняват, гърчи се като кукла с преплетени конци. Мъжът й разказва, че един ден, като се върнал вкъщи от работа, я намерил да мълви безсмислици, отпусната на стола. Помислил си, че се прави на пияна, за да забавлява внуците, ала часовете минавали, внучетата уплашени взели да плачат и той решил да я доведе в Мадрид. Оттогава никой не може да определи нейното заболяване. Сутрин идват преподаватели и студенти по медицина и я преглеждат като някакво животно —
