дълго съществувала двойка, споделила хиляда и една нощи. И всеки път, след като страстта е задоволена, а любовта — подновена, заспиваме плътно прилепени един До друг, без да се интересуваме къде започва и свършва всеки един от нас, нито чии са тези ръце или крака — в такова съвършено съучастничество, че се срещаме в сънищата и на другия ден не знаем кой кого е сънувал, а когато единият от нас се размести върху чаршафите, другият се нагласява по извивките и издатините му, и когато единият от нас въздиша, другият също въздиша, и когато единият се събужда, другият също престава да спи. „Ела“, вика ме Уили и аз се приближавам към този мъж, който ме очаква в леглото, и разтреперена от студа в болницата и на улицата, от сдържаните ридания, които се превръщат в слана във вените ми, свалям нощницата си и се сгушвам до неговото едро тяло, обгърната в прегръдката му, и се затоплям. Постепенно двамата осъзнаваме учестеното дишане на другия и милувките стават все по-настоятелни и бавни, колкото повече се отдаваме на удоволствието. Той ме целува и за кой ли път отново ме изненадва — както винаги през тези четири години — нежността и хладината на устата му; вкопчвам се в здравите му рамене и шия, галя гърба му, целувам ямичката на ушите му, ужасния череп, татуиран на дясната му ръка, линията, образувана от косъмчетата по корема му, и вдъхвам мириса му на здраве, този мирис, който винаги ме възбужда, отдадена на любовта и благодарна, а в това време по бузите ми се стича неизбежна река от сълзи, която пада на гърдите му. Плача от мъка по теб, дъще, но предполагам, че плача също от щастие заради тази късна любов, която дойде да промени живота ми.
Какъв бе животът ми преди Уили? Пак беше добър, изпълнен със силни чувства. Живяла съм в крайности, не съм била галена и малко неща са били лесни за мен; може би затова първият ми брак продължи години — той беше спокоен оазис, зона без конфликти насред битките. Всичко останало бе само усилие, завладяване на поредната крепост с размахан меч, без минутка примирие или скука, големи успехи и ужасни провали, страсти и любови, а също самота, труд, загуби и раздели. До деня на военния преврат смятах, че младостта ми ще трае вечно, светът ми се струваше прекрасно място, а хората — добри в по- голямата си част; мислех, че злото е вид катастрофа, грешка на природата. Всичко това внезапно свърши на 11 септември 1973 година, когато се събудих за жестокостите на човешкото съществуване, но все още не съм стигнала дотам в тези страници, защо да те обърквам със скокове на паметта, Паула. Не останах стара мома, както предвиждах в онези драматични документи, съхранени в сейфа на чичо Рамон, точно обратното — ожених се прекалено рано. Въпреки обещанието на Майкъл пред родителите му, решихме да се оженим преди да е завършил инженерство, защото другата алтернатива беше да замина с родителите си в Швейцария, където чичо Рамон беше назначен за представител на Чили в Обединените нации. Работата ми позволяваше да наема стая и да се издържам, макар и трудно, ала в Сантяго по онова време идеята деветнайсетгодишно момиче да се изнесе да живее самостоятелно с годеника си без надзор, беше недопустима. В продължение на няколко седмици се борех със съмнения, докато накрая майка ми взе инициативата и разговаря с Майкъл, като го притисна между стената и брака, така както може би двайсет и шест години по-късно стори същото с втория ми съпруг. Седнахме да смятаме с лист хартия и молив и стигнахме до извода, че с моята заплата двама души едва можеха да се изхранват, но че си струва да опитаме. Майка ми веднага се увлече по приготовленията; като първа мярка, продаде големия персийски килим от трапезарията и тутакси оповести, че сватбата е повод Да похарчим мило и драго и че моята щеше да бъде наистина бляскава. Тайно започна да складира провизии в скрита стаичка, за да ни предпази поне от глад; напълни сандъци с покривки, кърпи и кухненски уреди и провери как можехме да изтеглим заем за строеж на къща. Когато пъхна документите пред очите ни и видяхме размера на дълга, на Майкъл му призля. Той не работеше, а баща му, раздразнен от прибързаното решение, нямаше намерение да го подкрепи; ала способността на мама да убеждава е несломима и в крайна сметка положихме подписите си върху книжата. Подписването на гражданския брак се състоя в красивото колониално имение на родителите ми в един пролетен ден на празненство в тесен кръг, на което присъстваха само двете семейства, тоест почти сто души. Чичо Рамон подметка да сме поканели баща ми, струвало му се, че той не трябвало да отсъства в един така важен в живота ми момент, но аз се възпротивих и като представител на семейството от бащина страна се яви Салвадор Алиенде, комуто се падна честта да подпише в гражданския регистър в качеството си на свидетел на бракосъчетанието. Малко преди да се появи длъжностното лице, дядо ми ме хвана подръка, дръпна ме настрана и повтори същите думи, които двайсет години по-рано бе казал на мама: „Все още имаш време да се откажеш, моля те, не се омъжвай, помисли си отново. Само дай знак и аз ще разгоня цялото това стълпотворение от хора, какво ще кажеш?“ Считаше брака за много лоша сделка за жените, но затова пък го препоръчваше безрезервно на мъжкото си потомство. След една седмица се венчахме по правилата на католическия ритуал, въпреки че аз не практикувах тази религия, а Майкъл беше англиканец, но църквата в средите, в които съм родена, тежи като воденичен камък. Влязох гордо, хваната подръка с чичо Рамон, който повече не направи предложения относно баща ми чак до деня, в който го погребахме. На снимките от сватбения ден младоженците приличаме на преоблечени деца — той с фрак ушит по мярка, а аз — увита в нескончаеми метри от плат, закупен на сука в Дамаск. Според английската традиция, свекърва ми ми подари небесносин колан за жартиери за щастие. Под роклята си имах толкова много пластмаса на мястото на бюста, че при първата прегръдка за поздравление, още пред олтара, ме натиснаха отпред и гърдите ми се вдлъбнаха. Жартиерът се свлече по крака ми и го хвърлих в църквата като игрив свидетел на церемонията; освен това се спука гума на колата, която ни караше към банкета и Майкъл трябваше да си свали фрака и да помогне на шофьора да я сменят, ала не мисля, че всички тези предзнаменования вещаеха зла поличба.
Родителите ми заминаха за Женева и ние започнахме семейния си живот в огромната къща с предплатен за шест месеца от чичо Рамон наем и с килера, в който мама беше складирала, подобно на щедра сврака, чували със зърно, буркани с консервирани храни и дори бутилки с вино, сякаш ставаше дума за оцеляване от катаклизъм и края на света. Във всички случаи това решение не се оказа много практично, защото не разполагахме с мебели, за да обзаведем толкова много стаи, нито пък с пари за отопление, за прислужница, която да чисти, и за градинар, а като връх на всичко къщата оставаше без надзор, когато и двамата тръгвахме призори за офиса и за университета. Откраднаха ни кравата, прасето, кокошките и плодовете от дръвчетата; сетне изпочупиха прозорците и ни отмъкнаха сватбените подаръци и дрехите; накрая откриха входа за тайния килер и го опразниха до шушка, като оставиха бележка с благодарности на вратата му в знак на последна подигравка. Така започна броеницата от кражби, които са подправяли вкуса на нашия живот; по мои пресмятания крадците са нахълтвали в обитавани от нас домове над седемнайсет пъти и са ни лишавали от почти всичко, включително от три автомобила. По някакво чудо сребърното огледало от баба ми всеки път оставаше недокоснато. Покрай кражби, изгнание, развод и пътувания съм изгубила толкова много неща, че сега, едва закупила някаква вещ, започвам да се разделям с нея, тъй като зная колко кратко ще остане в ръцете ми. Когато изчезнаха сапуна в банята и хляба от кухнята, решихме да напуснем тази голяма, рушаща се и опразнена къща, където паяците плетяха дантели по тавана, а плъховете най-безочливо се гонеха. Междувременно дядо ми беше престанал да работи, сбогувал се бе завинаги с овцете си и се бе преместил в разнебитената къща край морето, за да прекара остатъка от старините си далеч от столичния шум и за да чака смъртта в мир със спомените си, без да подозира, че щеше да прекара още двайсет години на този свят. Отстъпи ни своята къща в Сантяго, където се настанихме сред тържествени мебели, картини от деветнайсети век, мраморната статуя на замисленото момиче и овалната маса в трапезарията, по която като омагьосана се плъзгаше захарницата на Меме. Не беше задълго, защото през следващите месеци построихме с много дързост и заеми малката къща, където се родиха децата ми.
Месец след сватбата ме свиха остри болки в долната част на корема и аз като пълна невежа и абсолютно неориентирана, ги отдадох на венерическо заболяване. Не знаех добре какво е точно това, но предполагах, че е нещо свързано със секса и следователно — с брака. Не се осмелих да говоря с Майкъл, защото в моето семейство и в английския колеж ме бяха учили, че обсъждането на теми, свързани с тялото, е проява на лош вкус; още по-изключено бе да отида за съвет при свекърва ми, а майка ми беше прекалено далеч, така че търпях, без да гъкна, докато нещата стигнаха дотам, че едва можех да ходя. Един ден, докато с мъка бутах количката с продукти от пазара, срещнах майката на бившата годеница на брат ми — блага и дискретна жена, която бегло познавах. Панчо все още следваше по петите новия Месия и любовната му връзка с момичето временно беше прекъсната, няколко години по-късно щеше два пъти да се жени за нея и също толкова пъти да се развежда. Добрата жена ме попита как съм и още преди да е довършила въпроса си, увиснах на врата й и изстрелях без увъртания, че умирам от сифилис. С възхитително спокойствие тя ме
