отсъствия, тайнствени пътешествия и съмнителни приятели. Вече имала две деца и очаквала скоро да роди трето, когато замъкът от карти на нейната невинност рухнал. Една сутрин Лима осъмнала, разтърсена от скандален слух, който, без да бъде публикуван по вестниците, се прокраднал във всички салони. Ставало дума за възрастен милионер, който предоставял апартамента си на приятели за тайни любовни срещи. В спалнята, сред старинни мебели и персийски килими, висяло фалшиво огледало с барокова рамка, което всъщност било прозорец. От другата страна се разполагал господарят на дома с отбрани гости, доволно снабдени с алкохол и наркотици, и се наслаждавали на игрите на поредната двойка, която обикновено нищичко не подозирала. През онази нощ между зяпачите бил и високопоставен политик, член на правителството. Щом дръпнал завесата, за да шпионира непредпазливите любовници, първата изненада била, че те били двама мъже, а втората — че единият, пременен с корсет и дантелени жартиери, бил големият син на въпросния политик, млад адвокат, комуто предричали бляскава кариера. Унижението извадило бащата от контрол, той с ритници счупил стъклото, нахвърлил се върху сина си, за да му изтръгне женските висулки, и ако не го били удържали, сигурно щял да го убие. След броени часове книжарите в Лима обсъждали случката в най-малки подробности, като добавяли все по-пикантни детайли. Съществувало подозрение, че инцидентът не станал случайно, че някой планирал сцената, воден от чисто зложелателство. Изплашен, Томас изчезнал без никакви обяснения. Майка ми научила за скандала чак няколко дни по-късно; живеела изолирана заради неудобствата от честите бременности и за да избягва кредиторите, които си търсели неплатените сметки. Изморена да чака напразно заплати, прислугата била дезертирала, останала само Маргара, прислужничка чилийка с непроницаемо лице и каменно сърце, която служела на семейството от незапомнени времена. В тези условия се проявили първите симптоми на предстоящото раждане, майка ми стиснала зъби и се приготвила да роди по най-примитивен начин. Аз съм била на почти три годинки, а брат ми Панчо едва бил проходил. През тази нощ, сгушени в един коридор, ние слушахме стенанията на мама и наблюдавахме суетенето на Маргара с чайници с топла вода и кърпи. Хуан се появи на бял свят в полунощ, мъничък и сбръчкан, измъчено пиле, което едва дишаше. Скоро се установи, че не може да гълта, имаше някакъв възел в гърлото и храната не можеше да мине; беше осъден да умре от глад, докато гърдите на майка ми пращяха от мляко, ала упорството на Маргара го спаси — тя се заинати да го поддържа жив първо с памук, напоен с мляко, което изцеждаше капка по капка, а сетне насила, давайки му гъста каша с дървена лъжица.
В продължение на години в главата ми се въртяха нездрави причини, за да оправдая изчезването на баща ми; изморих се да разпитвам цял свят — неизменно се натъквах на конспиративно мълчание. Живите, които са го познавали, го описват като много интелигентен мъж и не казват нищо друго. Като дете си го представях престъпник, а по-късно, когато научих за съществуването на сексуални перверзни, му приписах всичките, но се оказва, че нищо толкова вълнуващо не краси миналото му — бил е просто страхливец, един ден се усетил хванат в капана на собствените си лъжи, изгубил контрол над положението и избягал. Зарязал посолството, не видял повече майка ми, роднините и приятелите си, изнизал се буквално като дим. Виждам го — разбира се, на шега — как бяга към Мачу Пикчу, предрешен като перуанска индианка с изкуствени плитки и няколко нахлузени една върху друга пъстроцветни поли. „Никога повече не казвай това! Откъде ти хрумват такива глупости?“, ме сряза майка ми, когато й споменах за тази възможност. Както и да е, тръгнал си без следа, но не се заселил в прозрачните висини на Андите и не потънал в село на индианци аюмари, както предполагах, а чисто и просто слязъл едно стъпало надолу в безмилостната класова стълбица на чилийското общество и станал невидим. Върнал се в Сантяго и продължил да се скита из централните улици, но понеже не се движел в същата социална среда, като че ли бил умрял. Повече не видях баба си по бащина линия, нито когото и да било друг от семейството му, с изключение на Салвадор Алиенде, който остана до нас, воден от непоклатимо чувство за почтеност. Никога повече не видях баща си, не чух да произнасят името му и не знам как изглежда, и затова е ирония на съдбата фактът, че един ден ме извикаха, за да идентифицирам трупа му в моргата, но това се случи много по-късно. Съжалявам, Паула, че тук се разделяме с този персонаж, защото в приказките лошите герои съставляват най-колоритната част.
Майка ми, израснала в привилегирована среда, където жените не вземали участие в икономическите въпроси, се окопала в залостената си къща, изтрила сълзите на изоставена съпруга и пресметнала, че поне известно време нямало да умре от глад, защото разполагала със съкровището от сребърни подноси, които един по един можела да продава, за да плаща сметките. Била сама с три невръстни деца в чужда страна, заобиколена от необясним разкош и без петак в портмонето, ала била прекалено горда, за да моли за помощ. Така или иначе, посолството било нащрек и веднага се разбрало, че Томас е изчезнал и е оставил семейството си в банкрут. Доброто име на държавата било в опасност и не можело да допуснат репутацията на чилийски дипломат да бъде окаляна, а още по-малко жена му и Децата му да бъдат изхвърлени на улицата от кредиторите. Консулът се явил пред семейството с указания да ги изпрати обратно в Чили с възможно най-голяма дискретност. Ти отгатна, Паула, става дума за чичо Рамон, твоят дядо принц и пряк потомък на Исус Христос. По негови собствени думи, той беше един от най-грозните мъже от своето поколение, но аз мисля, че преувеличава; не казвам, че е красив, но това, което му липсва като външност, го компенсира в излишък с интелект и чар, а освен това с годините придоби много достойнство. По времето, когато го изпратиха да ни помогне, беше мършав господин със зеленикав тен, с мустак като на морж и мефистофелски вежди, баща на четири деца и практикуващ католик — нито сянка от митичния герой, в който по-късно щеше да се превърне, когато смени кожата си подобно на смок. Маргара отворила вратата на посетителя и го отвела в стаята на госпожата, която го посрещнала в леглото, заобиколена от трите си деца, все още отпаднала от раждането, но с целия драматичен блясък и кипяща жизненост на своята младост. Господин консулът, който едва познавал съпругата на своя колега — виждал я бил все бременна и с отнесен вид, който не предразполагал към сближаване, — застинал на вратата, раздиран от противоречиви вълнения. Докато я разпитвал за подробности около положението й и излагал плана за репатрирането й, сърцето в гърдите му препускало като разярен бик. Като пресметнал, че не съществува по-покоряваща жена на света и недоумяващ как може мъжът й да я е изоставил, при положение че той самият би дал живота си за нея, въздъхнал, сломен от ужасната несправедливост, която отредила да я срещне толкова късно. Тя го изгледала продължително.
— Добре, ще се върна в бащиния си дом — съгласила се накрая.
— След няколко дни ще отплава кораб от Каляо за Валпараисо, ще се постарая да намеря билети — изломотил той.
— Ще пътувам с трите си деца, Маргара и кучето. Не зная дали това бебе, което се роди доста слабо, ще оцелее по време на плаването — и въпреки че очите й блестели от сълзи, тя не допуснала да се разплаче.
Като искра през съзнанието на Рамон блеснали образите на съпругата му, на децата, на баща му, който обвинително го сочел с показалец, и на вуйчо му свещеника как мятал осъдителни светкавици с разпятие в ръка; Рамон се видял отлъчен от църквата и обезчестен в посолството, ала не можел да се откъсне от съвършения лик на тази жена и се усетил като повдигнат от някакъв ураган. Пристъпил две крачки към леглото. С тези две крачки решил бъдещето си.
— Отсега нататък аз ще се грижа за теб и децата ти завинаги.
Завинаги… Какво е това, Паула? Изгубила съм мярка за времето в тази бяла сграда, където царува ехото и никога не идва нощ. Размиха се границите на действителността, животът е лабиринт от намерени огледала и изкривени образи. Преди месец, по същото това време, бях друга жена. Има моя снимка оттогава, намирам се на тържеството за представяне на наскоро излезлия ми роман в Испания, нося рокля с деколте в цвят патладжан, сребърно колие и гривна, имам маникюр и уверено се усмихвам, с един век по-млада съм, отколкото сега. Не мога да позная тази жена, за четири седмици болката ме е преобразила. Докато пред микрофона обяснявах обстоятелствата, подтикнали ме да напиша „Безкрайният план“, моята агентка си проправи път сред навалицата, за да прошепне в ухото ми, че ти си постъпила в болница. Прободе ме жестоко предчувствие, че фундаментално нещастие е променило посоката на живота ни. Когато два дни преди това бях пристигнала в Испания, ти се чувстваше много зле. Изненадах се, че не си дошла да ме посрещнеш на летището, както обикновено, оставих куфарите в хотела и изтощена от изморителното пътуване от Калифорния, дойдох у вас и те заварих да повръщаш, пламнала в треска. Току-що се беше върнала от духовно усамотение с монахините в училището, където работиш по четирийсет часа седмично като доброволка, помагайки на лишени от средства деца; разказа ми, че е било силно и тъжно преживяване,
