съмненията те разяждаха, вярата ти беше крехка…

— Непрекъснато търся Бог, а той ми убягва, мамо…

— Бог винаги ни очаква, сега е по-спешно да намерим лекар. Какво ти е, дъще?

— Порфирия — отвърна ти без колебание.

От няколко години, откакто разбра, че си наследила това заболяване, ти се пазеше много и ходеше на контролни прегледи при един от малкото специалисти в Испания. Като те видял толкова отпаднала, мъжът ти те завел в клиника за спешни случаи, там поставили диагноза грип и те изпратили отново вкъщи. Същата вечер Ернесто ми разказа, че от седмици, дори от месеци, си била напрегната и уморена. Докато ние обсъждахме вероятността да е депресия, ти се мъчеше зад затворената врата на стаята си; порфирията бързо те отравяше, ала никой от нас не беше достатъчно наблюдателен, за да съзре това. Не зная как свърших работата си, волята ми ме беше напуснала и между интервютата за пресата тичах да ти се обадя по телефона. Щом ми казаха, че си се влошила, отмених остатъка от турнето и дотичах в болницата, за да те видя, изкачих тичешком шестте етажа и открих стаята ти в тази чудовищна сграда. Заварих те легнала, бледа, с изгубен вид и с един поглед разбрах колко си зле.

— Защо плачеш? — ме попита с непознат глас.

— Защото ме е страх. Обичам те, Паула.

— И аз те обичам, мамо…

Това беше последното, което ми каза, дъще. Няколко мига по-късно започна да бълнуваш и да повтаряш числа с очи, втренчени в тавана. Ернесто и аз останахме до теб през цялата нощ съкрушени, редувайки се на единствения стол, който имахме на разположение, а през това време на друго легло в стаята агонизираше старица, крещеше безумна жена и се опитваше да заспи една недохранена циганка с белези от побой по тялото си. Призори успях да убедя мъжа ти да отиде да си почине — не беше спал няколко нощи и беше изтощен. Сбогува се с теб с целувка по устата. Един час по-късно се отприщи ужасът — ти повърна грозен гейзер от кръв и изпадна в гърч; вдървеното ти, огънато назад тяло, се тресеше в страшни спазми, които те вдигаха от леглото, ръцете ти трепереха с изкривени пръсти, сякаш търсещи да се вкопчат някъде, очите — изпълнени с уплаха; лицето — налято с кръв и оцапано в лиги. Хвърлих се върху теб, за да те задържа и завиках за помощ; залата се изпълни с хора в бели престилки и ме изкараха със сила. Спомням си, че се опомних коленичила на пода, след това някой ми удари шамар. „Успокойте се, госпожо, млъкнете или ще трябва да си вървите! Дъщеря ви е по-добре, може да влезете и да останете при нея“, разтърси ме някакъв фелдшер. Понечих да се изправя, ала краката ми се огъваха; помогнаха ми да се добера до леглото ти и сетне си тръгнаха, останах сама с теб и с пациентките от другите легла, които наблюдаваха мълком, всяка потънала в собственото си тегло. Цветът ти беше пепеляв като на призрак, очите — извърнати нагоре, струйка засъхнала кръв край устата ти беше студена. Зачаках, като те виках с имената, с които съм те наричала от дете, но ти се отдалечаваше в друг свят; поисках да ти дам да пийнеш вода, разтърсих те, ти втренчи в мен разширени и стъклени зеници, гледайки през мен към друг хоризонт, и изведнъж замря неподвижна, безжизнена, бездиханна. Успях да завикам и мигом се помъчих да ти направя изкуствено дишане, но страхът ме беше парализирал, направих всичко не както трябва, подадох ти въздух без всякакъв ритъм, някак си пет-шест пъти и после осъзнах, че сърцето ти също не бие и започнах да удрям гърдите ти с юмруци. Миг по-късно пристигна помощ и последното, което видях, бе леглото ти да се отдалечава бързешком по коридора към асансьора. От този момент насетне животът спря за теб, а също и за мен, и двете прекрачихме тайнствен праг и влязохме в най-тъмната зона.

— Състоянието й е критично — ме уведоми дежурният лекар в интензивното отделение.

— Трябва ли да извикам баща й от Чили? Ще му отнеме повече от двайсет часа да пристигне — попитах.

— Да.

Вестта се беше разпространила и започнаха да се стичат роднини на Ернесто, приятели и монахини от твоя колеж; някой съобщи по телефона на семейството, пръснато в Чили, Венецуела и Съединените щати. След малко се появи мъжът ти, спокоен и нежен, по-загрижен за чуждите чувства, отколкото за своите собствени, изглеждаше страшно изморен. Позволиха му да те види за няколко минути и като излезе, ни каза, че си включена към апарат за изкуствено дишане и че ти преливат кръв. „Не е толкова зле, колкото казват, усещам сърцето на Паула да бие силно до моето“, каза, и тази фраза ми се стори безсмислена в онзи момент, но сега, познавайки го повече, разбирам по-добре. Двамата прекарахме деня и следващата нощ, седнали в чакалнята, на моменти заспивах от изтощение и когато отварях очи, го виждах неподвижен, в едно и също положение, чакащ.

— Ужасно ме е страх, Ернесто — признах на зазоряване.

— Нищо не можем да сторим, Паула е в Божите ръце.

— За теб сигурно е по-лесно да го приемеш, защото поне имаш своята вяра.

— Боли ме колкото и теб, но се страхувам по-малко от смъртта и имам повече надежда в живота — отвърна, като ме прегърна. Зарових лице в сакото му, вдъхвайки неговия мирис на млад мъж, разтърсена от атавистичен страх.

Няколко часа по-късно от Чили пристигнаха майка ми и Майкъл, а също и Уили от Калифорния. Баща ти беше много блед, качил се на самолета в Сантяго, убеден, че ще те намери мъртва, пътуването сигурно му се е сторило вечно. Безутешна, прегърнах майка си и разбрах, че, въпреки че се беше смалила с възрастта, все още присъствието й излъчваше огромна закрила. До нея Уили прилича на гигант, но когато потърсих гръд, на която да облегна глава, нейната ми се стори по-широка и по-сигурна от тази на съпруга ми. Влязохме в интензивното отделение и те видяхме в съзнание и малко по-добре от предишния ден; лекарите отново ти бяха назначили натрий, който ти губеше в невероятни количества, а прясната кръв беше вляла малко живот в теб; ала илюзията продължи само няколко часа, малко след това те връхлетя нервна криза и лекарите предписаха силна доза успокоителни, които те потопиха в дълбока кома, от която не си се събудила и досега.

— Клетата ви дъщеря, не заслужава такава съдба. Защо вместо нея не умра аз, който съм вече стар — ми казва понякога дон Мануел, болният от съседното легло, с пресеклив глас на агонизиращ човек.

Много е трудно да пиша тези страници, Паула, да изминавам отново етапите на това болезнено пътешествие, да уточнявам детайлите, да си представям какво ли би било, ако беше попаднала в по-добри ръце, ако не те бяха упоили с лекарства, ако… Как да отърся вината от себе си? Когато ти спомена за порфирията, си помислих, че преувеличаваш, и вместо да потърся повече помощ, се доверих на тези хора в бели престилки, дадох им безрезервно дъщеря си. Невъзможно е да се върна във времето, не трябва да гледам назад, при все това, не мога да не го правя, то е като някаква натрапчива мисъл. За мен съществува неоспоримата сигурност на тази мадридска болница, всичко останало в моето съществуване се е изпарило в гъста мъгла.

Уили, който след няколко дни трябваше да се върне на работа в Калифорния, ми се обажда всяка сутрин и всяка вечер, за да ми вдъхне сили, да ми припомни, че се обичаме и че сме щастливи заедно отвъд океана. Гласът му достига до мен от много далеч и ми се струва, че го сънувам, че в действителност не съществува дървена къща, кацнала над залива на Сан Франсиско, нито пък онзи пламенен любовник, превърнат сега в далечен съпруг. Струва ми се също, че съм сънувала сина си Николас, снаха си Селия, малкия Алехандро с мигли като на жираф. Кармен Балселс, агентката ми, идва от време на време да ми предаде съчувствията на моите издатели или пък да донесе вести за моите книги, а аз не зная за какво ми говори — съществуваш само ти, дъще, и пространството без време, където двете с теб сме се пренесли.

В дългите часове на тишина ме връхлитат спомени, всичко сякаш се е случило в един миг, като че ли целият ми живот представлява една-единствена неразбираема картина. Момиченцето и девойката, които бях, жената, която съм, старицата, която ще бъда, всички етапи са вода от един и същи извор. Паметта ми е като мексикански стенопис, където всичко се случва по едно и също време: корабите на конквистадорите в един ъгъл, измъчвани от Инквизицията индианци — в друг; освободителите, галопиращи с окървавени знамена, и Пернатата змия срещу Христос, страдащ между бълващите пушек комини на индустриалната ера. Такъв е животът ми — многолика и променлива фреска, която само аз мога да дешифрирам и която ми принадлежи като тайна. Умът подбира, преувеличава, изменя, събитията се изнизват като струйка дим, хората се забравят и накрая остава само пътят на душата, оскъдните моменти на духовно откровение. Не е

Вы читаете Паула
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×