Паула

кучетата и от неудържимото настъпление на мравките. Възрастните си почиваха, докато ние, братовчедите, се криехме в храсталаците и играехме на лекари. Понякога се чуваше дрезгавият и далечен рев на лъв откъм другия край на хълма, където се намираше зоологическата градина. Веднъж седмично хранеха дивите зверове с живо месо, за да може възбудата от лова и изразходваният адреналин да държат животните здрави; тези едри представители на семейство Котки разкъсваха някое старо магаре, боата поглъщаше плъхове, хиените лакомо гълтаха зайци; казваха, че в плячка се превръщали уличните псета и котки, уловени от кучкарите, и че винаги имало списъци от хора, чакащи покана да присъстват на този ужасяващ спектакъл. Аз сънувах тези клети животни, заклещени в клетките на внушителните месоядни, и се гърчех от мъка, мислейки си за ранните християни в римския Колизеум, защото в дъното на душата си бях сигурна, че ако ме накараха да избера между възможността да се откажа от вярата си или да се превърна в закуска на някой бенгалски тигър, безсъмнено бих избрала първото. След като се нахранехме, тичахме надолу по склона като се блъскахме и търкаляхме в най-стръмния участък — Салвадор Алиенде най-отпред с кучетата, а дъщеря му Кармен Пас и аз — неизменно последни. Пристигахме долу с изподраскани и обелени колене и ръце, когато останалите вече се бяха изморили да ни чакат. Като се изключат подобни неделни излети и летните ваканции, съществуванието ни се състоеше от жертви и усилия. Тези години бяха много трудни за майка ми, тя се сблъскваше с мъки, с приказките и презрението на онези, които преди й бяха приятели; заплатата в банката едва стигаше за карфици и тя я допълваше, като шиеше шапки. Струва ми се, че и сега я виждам седнала на масата в трапезарията — същата маса от испански дъб, която сега ми служи за писалище в Калифорния, — избирайки кадифета, панделки и копринени цветя. Изпращаше шапките по кораб в кръгли кутии за Лима, където отиваха в ръцете на най-високопоставени дами от тамошното общество. При все това не можеше да оцелява без помощта на Тата и на вуйчо Пабло. В колежа ми отпуснаха стипендия за успех, не зная как майка ми успя да се пребори за нея, но си представям, че сигурно й е струвало доста унижения. Прекарваше часове, чакайки на опашки по болници с по-малкия ми брат Хуан, който с помощта на дървена лъжица се научи да гълта, ала страдаше от мъчителни стомашни разстройства и се превърна в обект за изследване от страна на лекарите, докато Маргара не откри, че си похапва паста за зъби и не го отучи от този порок с помощта на каиша. Мама се превърна в жена, затисната от отговорности, измъчваха я непоносими главоболия, които я поваляха на легло за два-три дни и я изцеждаха. Работеше много и почти нямаше контрол над живота и децата си. Маргара, която с времето ставаше все по-сурова и накрая се превърна в истински тиранин, се опитваше всячески да отдалечи мама от нас; когато тя вечер се връщаше от банката, ние вече бяхме изкъпани, нахранени и настанени по леглата. „Не разсънвайте децата“, сумтеше. „Не додявайте на майка си, че я боли главата“, ни заповядваше. Майка ми се вкопчваше в децата си със силата на самотата, като се опитваше да компенсира часовете на отсъствие и сивотата на ежедневието с поезия. Тримата спяхме в една стая с нея и нощем — единствените часове, които прекарвахме заедно — ни разказваше случки от живота на дядовците си и фантасмагорични приказки, подправени с черен хумор; говореше ни за въображаем свят, където всички живеехме щастливо и не царуваха човешките злини, нито пък безжалостните природни закони. Тези разговори, водени шепнешком, докато бяхме всички заедно в стаята, всеки в леглото си, но толкова близо един до друг, че можехме да се докоснем, бяха най-прекрасното нещо по онова време. Оттогава се зароди моята страст към приказките, към тези спомени протягам ръка, когато сядам да пиша.

Панчо, най-издръжливият от трима ни на грубите игри, беше русо, набито и спокойно дете, което на моменти губеше търпение и се превръщаше в звяр, способен да те разкъса на парчета. Обожавай от Маргара, която го наричаше кралят, той се почувства загубен, когато тази жена си тръгна. Като юноша бе подмамен от чужда секта и замина да живее в някаква комуна в сърцето на пустинята на север. Слушахме разкази, че се пренасяли в други светове с помощта на халюциногенни гъби, че се отдавали на неописуеми оргии и че промивали мозъците на младежите, за да ги превърнат в роби на властниците; никога не узнах истината — миналите през подобно изпитание не говореха на тази тема, но оставаха белязани за цял живот. Брат ми се отказа от семейството, отърси се от чувството на привързаност и се скри в броня, която обаче не успя да го защити от теглила и несигурност. По-късно се ожени, разведе се, повторно се ожени и отново се разведе със същата жена, родиха му се деца, почти през цялото време живее извън Чили и се съмнявам, че някой ден ще се върне. Мога малко да говоря за него, защото не го познавам, за мен той е загадка като баща ми. Хуан се роди с редкия дар на обичливостта — дори и сега, като достолепен учител в зрелостта на жизнения си път, печели, без да си го поставя за цел, обичта на другите. Като дете приличаше на херувимче с трапчинки на бузите и безпомощен вид, способен да размекне и най-коравите сърца; беше предпазлив, хитър и дребен; многобройните болести забавиха неговия растеж и го обрекоха на крехко здраве. Считаме го за интелектуалеца в семейството, истински мъдрец. На пет годинки рецитираше дълги поеми и за миг можеше да пресметне рестото, ако с едно песо купеше три бонбона от по осем сентавос. Стана два пъти магистър и защити докторати в американски университети, а сега учи за теософ. Беше известно време учител по политология, агностик и марксист, но вследствие на духовна криза, реши да потърси у Бога отговор на проблемите пред човечеството, изостави професията си и се захвана с религиозни науки. Женен е и следователно не може да стане католически свещеник, както се полага по традиция, но той избра да стане методист, с което потресе първоначално майка ни, която не знаеше много за тази Църква и си представи гения на семейството принизен до такава степен, че да припява химни под акомпанимента на китара на някой площад. Подобни внезапни покръствания не са рядкост в майчиния ми род, имам доста роднини мистици. Не мога да си представя брат ми да проповядва от амвон, защото надали някой би разбрал ерудираните му проповеди и още по-малко на английски, но от него би излязъл забележителен преподавател по теология. Щом разбра, че си болна, остави всичко, хвана първия самолет и пристигна в Мадрид, за да ме подкрепи. „Не бива да губим надежда, че Паула ще оздравее“, ми повтаря до изнемога.

Ще оздравееш ли, дъще? Гледам те в това легло, опасана с половин дузина маркучи и сонди, неспособна дори да дишаш без помощ. Едва те разпознавам, тялото ти се е променило, а умът ти е в мрак. Какво ли има в ума ти? Разкажи ми за самотата и страховете ти, за разкривените видения, за болката в костите, тежки като камъни, за заплашителните силуети, които се надвесват над леглото ти; гласове, шепот, светлини — вероятно нищо няма смисъл за теб; зная, че чуваш, защото се стряскаш при звука на метални инструменти, но не зная дали разбираш. Искаш ли да живееш, Паула? Прекара живота в опити да достигнеш Бог. Искаш ли да умреш? Може би вече си започнала да умираш. Какъв е смисълът на твоите дни сега? Върнала си се в обитанията на вездесъщата невинност, върнала си се във водите на моята утроба, като рибата, която си била, преди да се родиш. Броя дните, а те вече са прекалено много. Събуди се, дъще, умолявам те, събуди се…

Поставям ръка на сърцето си, затварям очи и се концентрирам. Вътре има нещо тъмно. В началото е като нощен въздух, прозрачен мрак, но бързо се превръща в непроницаемо олово. Опитвам да се успокоя и да приема този мрак, който ме обсебва цялата отвътре, а в това време ме връхлитат образи от миналото. Виждам се пред голямо огледало, правя крачка назад, после още една и с всяка стъпка се смалявам, докато огледалото ми връща фигурата на седемгодишно момиченце — това съм аз.

От няколко дни не е престанало да вали и аз прескачам локвите, загърната в синьо палто, което ми е доста широко; на гърба си нося голяма кожена ученическа чанта, на главата ми е нахлупена до уши филцова шапка, а обувките ми са подгизнали от вода. Дървената порта, набъбнала от водата, е залостена и за да я отместя, трябва да натисна с тежестта на цялото си тяло. В градината на дядовата ми къща има гигантска топола с оголени корени — кокалест пазач, охраняващ имението, което поради провисналите щори и олющените стени има запуснат вид. Навън току-що е започнало да се здрачава, ала вътре вече цари пълен мрак, всички лампи са загасени с изключение на тези в кухнята. Отправям се натам, като минавам през гаража; кухнята е просторно помещение с опръскани с мазни петна стени, където, закачени на куки, висят почернели тенджери и черпаци. Две лампи, оплюти от мухите, осветяват сцената: къкри тенджера, а чайникът свири, мирише на лук и огромен хладилник неспирно ръмжи. Маргара — едра жена с ярко изразени индиански черти и тънка плитка увита около главата, слуша радио романа. Братята ми седят край масата с чаши горещо какао и филия с масло. Жената не повдига поглед. „Иди виж майка си, пак е на легло“, промърморва. Свалям си шапката и палтото. „Не хвърляй всичко наоколо, не съм ти слугиня и не ми е работа да ти подреждам“, ми заповядва, като увеличава радиото. Излизам от кухнята и се озовавам лице в лице с мрака в останалата част на къщата, търся опипом ключа и запалвам слаба светлина, която едва осветява