просторно антре, водещо към няколко стаи. Върху мебел с лъвски крака се вижда мраморен бюст на замислено момиче; има също огледало с масивна дървена рамка, но аз не го поглеждам, защото дяволът, отразен в огледалото, може да ме изненада. Изкачвам стълбите и треперя от студ, вятърът прониква от някаква необяснима цепнатина в странната архитектура на къщата, стигам до втория етаж, вкопчена в парапета, изкачването ми се струва безкрайно, усещам тишината и сенките, приближавам се до затворената врата в дъното и влизам тихо, без да почукам, на пръсти. Единствената светлина идва от печката, таваните са покрити от тъжния прах на изгорял парафин, натрупван с години. Има две легла, една кушетка, диван, столове и маси, човек едва си проправя път между толкова мебели. Майка ми, със заспалата в краката й кучка Пелвина Лопес-Пун, лежи под планина от завивки; половината й лице се вижда на възглавницата — добре очертани вежди открояват затворените й очи, високите скули, бледата кожа.
— Ти ли си? — изважда малката си и студена ръка и търси моята.
— Много ли те боли, мамо?
— Главата ми ще се пръсне.
— Ще ти донеса чаша топло мляко и ще кажа на братята ми да не вдигат шум.
— Не си отивай, остани при мен, постави ръката си на челото ми, това ми помага.
Сядам на леглото и изпълнявам желанието й, като треперя от съчувствие и се питам как да я избавя от проклетата болка, Света Богородице, Божия майко, моли се за нас, грешните, сега и в часа на смъртта ни, амин. Умре ли тя, аз и братята ми сме загубени, ще ни изпратят при баща ни — тази мисъл ме изпълва с ужас. Маргара често ме заплашва, че ако не се държа добре, ще отида да живея при него. Наистина ли? Трябва да разбера, ала не се осмелявам да питам майка ми, това ще засили главоболието й, не трябва допълнително да я тревожа, защото болката ще расте и расте, докато главата й се пръсне; с Тата също не мога да разговарям по този въпрос, понеже името на баща ми не бива да се произнася в негово присъствие, татко е забранена дума и този, който я изрече, отприщва всички дяволи. Гладна съм, искам да отида в кухнята и да изпия какаото си, но не бива да оставям мама, а и нямам смелост да се изправя пред Маргара. Обувките ми са вир-вода и краката ми са ледени. Галя челото на болната и се съсредоточавам — сега всичко зависи от мен, ако не мърдам и се моля, без да се разсейвам, ще успея да победя болката.
На четирийсет и девет години съм, слагам ръка на сърцето си и с глас на малко момиченце изричам: не искам да бъда като майка си, ще бъда като дядо — силна, независима, здрава и могъща, няма да допусна никой да ме командва, нито пък ще бъда длъжна някому за нещо; желая да бъда като дядо и да закрилям мама.
Струва ми се, че Тата често съжаляваше, че не съм се родила момче, защото тогава би ме научил да играя на пелота2, да майсторя с инструментите му и да ходя на лов; би ме водил със себе си на дългите пътешествия, които предприемаше всяка година до Патагония по време на стриженето на овцете. В онези времена на юг се пътуваше с влак или кола по криволичещи селски пътища, които често се превръщаха в локви кал, където колелата буксуваха и трябваше да се доведат чифт волове, за да изтеглят автомобила. Прекосяваха се езера в ладии, теглени с въжета, а планините се преминаваха на муле — това бяха мъчителни експедиции. Дядо ми спеше под открито небе, увит в дебело кастилско одеяло, къпеше се в бушуващите води на реки, захранвани от разтопения по върховете сняг, и ядеше нахут и сардини от консерва, докато най-сетне стигаше до аржентинската граница, където го очакваха група груби мъже с камионетка и с печащо се на бавен огън агне. Мълком се настаняваха край огъня, не бяха общителни, живееха сред необятна природа, в която човек нямаше къде да се приюти, а вятърът отвяваше думите без следа. С гаучовските си ножове режеха големи късове месо и ги изяждаха, вперили очи в жаравата, без да се гледат. Понякога някой запяваше тъжни песни под акомпанимента на китара, докато другите си подаваха от ръка на ръка запареното мате — ароматична напитка от зелена и горчива трева, която по тези места се пие като чай. Пазя незаличими спомени от единственото пътешествие на юг, което направих с дядо, въпреки че докато пътувахме с кола едва не умрях от повръщане, сетне мулето ме хвърли няколко пъти от гърба си, а после, като видях как стрижат овцете, загубих дар слово и не промълвих дума, докато отново не се върнахме в цивилизацията. Подстригвачите, на които се плащаше за подстригано добиче, бяха в състояние да обръснат овца за по-малко от минута, ала въпреки сръчността си, откъсваха и парчета кожа и бях свидетел как няколко злочести агнета бяха буквално разпорени, после вътрешностите бяха напъхани безразборно в корема им, накрая ги зашиха с губерка за дюшеци и ги пуснаха при останалото стадо, за да може, ако оцелеят, да продължат да дават вълна.
От това пътуване у мен трайно остана любовта към висините и връзката ми с дърветата. Неколкократно съм посещавала отново чилийския юг и всеки път чувствам онова необяснимо вълнение пред гледката; прекосяването на Андите е запечатано в душата ми като момент на просветление в моето съществуване. Сега и в други мигове на отчаяние, когато се мъча да си спомня молитви и не намирам думи, нито ритуали, единственото утешително видение, към което прибягвам, са онези прозрачни пътеки през студената гора сред гигантски папрати и стволове, издигащи се в небесата; стръмните планински проходи и заострения профил на заснежените вулкани, оглеждащи се в изумрудените води на езерата. Да бъдеш в Бог, сигурно е като да бъдеш сред тази необикновена природа. От паметта ми са се заличили образите на дядо, водача и мулетата, аз съм сама и пристъпвам в тържествената тишина на този храм от скали и растителност. Вдъхвам чистия, леден и напоен с влага въздух на дъжда, краката ми потъват в килим от кал и изгнили листа, мирисът на земя ме пронизва до костите като шпага. Усещам как вървя и вървя с лека стъпка по забулени в мъгла клисури, но като че ли не помръдвам в това непознато място, заобиколена от вековни дървета, паднали дънери, парчета ароматни дървесни кори и корени, протягащи се изпод земята като недъгави растителни ръце. Докосват лицето ми плътни паяжини, истински дантелени покривки, които пресичат пътя ми от край до край и в които като перли блестят капчици роса и комари с фосфоресциращи криле. Тук и там припламват в червено и бяло копиуе3 и други цветя, които растат по тези места заплетени в дърветата като лъскави мъниста. Усеща се дъхът на божества — пулсиращо и вездесъщо присъствие в тези величави владения на бездни и високи стени от черни скали, издялани от снега с чувственото съвършенство на мрамор. Вода и отново вода. Плъзга се като тънички кристални змии по каменните цепнатини и потайната утроба на хълмовете, събира се в малки поточета, в шумни водопади. Ненадейно ме стряска викът на птица наблизо или ударът на камък, изтъркалял се отвисоко, но мигом абсолютният покой на тази необятна шир се възцарява наново и аз осъзнавам, че плача от щастие. Това пътуване, пълно с препятствия, със скрити опасности, с желана самота и неописуема хубост е като пътешествието на собствения ми живот. За мен този спомен е свят, този спомен е също моето отечество — когато казвам Чили, се сещам за всичко това. През целия си живот съм търсила пак и пак вълнението, което пораждат в мен горите и което е по-силно и по-съвършено от най-съвършения оргазъм и най- продължителните аплодисменти…
Всяка година, започнеше ли сезонът по свободна борба, дядо ме водеше в театър „Кауполикан“. Издокарваха ме в неделни дрехи с черни лачени обувки и бели ръкавици, които контрастираха с грубоватия вид на публиката. Пременена така и хваната здраво за ръката на стария мърморко, си проправях път през врявата на многобройните зрители. Сядахме неизменно на първия ред, за
