на съперника си. Чудото, по силата на което на Ангела само след седмица му поникваше коса до раменете, представляваше неопровержимо доказателство за неговата божественост. Ала най-хубавото в този спектакъл беше Мумията, която в продължение на години ми вдъхваше ужас нощем. Светлините в залата угасваха, зазвучаваше погребален марш, изпълнен на изподраскана плоча, и се появяваха двама египтяни, които пристъпваха в профил със запалени факли, следвани от още четирима, понесли на ръце ярко изрисуван саркофаг. Шествието полагаше сандъка върху ринга и се отдръпваше няколко крачки назад, като броеше на някакъв мъртъв език. С вледенено сърце виждахме как капакът на ковчега се повдигаше и от него излизаше човекоподобно създание, увито в бинтове, но в цветущо здраве, ако се съди по ръмженето и по енергичното тупане по гърдите. Не притежаваше гъвкавостта на останалите борци и се задоволяваше да раздава наляво и надясно впечатляващи ритници и убийствени крошета с вдървените си ръце, забивайки противника във въжетата и сплесквайки съдията. Веднъж стовари юмрук в главата на Тарзан и така най- сетне дядо успя да се похвали с няколко капки кръв по ризата си у дома. „Това не е кръв, нито нещо подобно, а доматено пюре“, мърмореше Маргара, докато накисваше ризата в белина. Тези персонажи оставиха блед спомен в съзнанието ми и четирийсет години по-късно се опитах да ги възкреся в един разказ, ала единственият, врязал се незаличимо в паметта ми, беше Вдовеца. Той беше беден мъж, достигнал четирийсетте години от своето злочесто съществуване, и пълно противоречие на герой; изкачваше се на ринга в старомоден бански костюм, от онези, които господата са носели в началото на века — от черна материя, до коленете, с платка отпред на гърдите и с тиранти. Освен това носеше шапка за плуване, която му придаваше още по-отчаян и патетичен вид. Посрещаше го буря от подсвирквания, обидни подмятания, заплахи и запратени насреща му предмети, ала с помощта на гонга и свирката си, съдията в крайна сметка съумяваше да укроти този зверилник. Вдовеца обясняваше с гласец на нотариус, че това е последното му участие, защото страдал от болки в гърба и бил извънредно потиснат след смъртта на съпругата си, истинска светица, лека й пръст. Добрата жена се въздигнала на небето и го оставила да се грижи сам за две невръстни рожби. Когато рингът се превърнеше в истинско бойно поле, две посърнали дечица се покатерваха, промушваха се под въжетата и се вкопчваха в коленете на Вдовеца, умолявайки го да се оттегли, за да не умре пребит. Внезапно мълчание се възцаряваше сред множеството и докато аз шепнешком рецитирах любимото си стихотворение:
Тата, пребледнял, ме буташе с лакът: „Мълчи“. Със задавен от ридание глас Вдовеца обясняваше, че трябва да си изкарва прехраната и затова застава срещу Тексаския убиец. В огромния салон можеше да се чуе дори подскачането на бълха; в миг жаждата за млатене и кръв у освирепялата тълпа се превръщаше в сълзливо състрадание и милостив дъжд от монети и банкноти се изсипваше на ринга. Сирачетата прибираха светкавично плячката и хукваха яко дим, докато шкембестото тяло на Тексаския убиец, който непонятно защо се обличаше като римски гребец на галера, си проправяше път, разсичайки въздуха с камшик. Естествено, Вдовеца всеки път биваше буквално смлян, ала победителят трябваше да се оттегли, охраняван от карабинери, за да не го направи публиката на кайма, а в това време претрепаният Вдовец и дечицата му излизаха, понесени от великодушни ръце, които освен това ги отрупваха с лакомства, пари и благословии.
— Горкият човечец, лоша работа е да останеш вдовец — заключаваше дядо ми, дълбоко развълнуван.
В края на шейсетте години, когато работех като журналистка, ми се случи да пиша репортаж за „Тупалника“, както дядо наричаше този необикновен спорт. На двайсет и осем години аз още вярвах в обективността на журналистиката и реших, че нямам друг избор, освен да говоря за мизерния живот на бедните борци, разобличавайки кръвта от доматено пюре, стъклените очи, които се блещеха от извитите като куки пръсти на Курамото, докато неговият победен и „сляп“ противник си тръгваше с крясъци, препъвайки се, закрил очи с обагрени в червено ръце, и за проядената от молци перука на Ангела, вече толкова остарял, че с положителност бе послужил за вдъхновение на най-хубавия разказ на Гарсия Маркес „Един много стар господин с огромни криле“. Дядо ми прочете репортажа със стиснати зъби и цяла седмица възмутено не ми проговори.
През детството си прекарвах всяко лято на плажа, където семейството имаше голяма, стара къща на морето. Отивахме там през декември преди Коледа и се връщахме в края на февруари, загорели от слънцето и преситени от плодове и риба. Пътуването, което днес трае един час по магистралата, тогава представляваше истинска одисея, която отнемаше цял ден. Подготовката започваше седмица по-рано, пълнеха се сандъци с храна, чаршафи и кърпи, торби с дрехи, слагаше се кафезът с папагала — безсрамна птица, способна с едно клъвване да изтръгне пръста на този, който дръзнеше да я докосне, и, разбира се — Пелвина Лопес-Пун. В къщата в града оставаха само готвачката и котките — диви животни, които се хранеха с плъхове и гълъби. Дядо ми имаше английска кола, черна на цвят и тежка като танк, с багажник на покрива, където прикрепяхме планината от вързопи. В отворен кашон пътуваше Пелвина заедно с кошниците храна за из път, които тя не закачаше, защото видеше ли куфарите, потъваше в дълбока кучешка меланхолия. Маргара носеше съдове, кърпи, амоняк и шишенце с отвара от лайка — противно сладникаво питие домашна направа, на което се приписваше неопределено свойство да успокоява стомаха, ала нито една от предпазните мерки не успяваше да предотврати прилошаването. Майка ми, трите деца и кучето започвахме да страдаме още преди да излезем от Сантяго, стенехме в агония, щом се влеехме в шосето, а когато стигахме до участъка със завоите в планините, потъвахме в мрачна бездна. Тата, който често трябваше да спира, за да подишаме чист въздух полуприпаднали и да се поразтъпчем, караше таратайката и проклинаше хрумването да ни води на летуване. Спираше също и при земите на стопаните край пътя и купуваше козе сирене, пъпеши и буркани с мед. Веднъж купи жива пуйка за угояване от една селянка с огромен корем, която всеки момент чакаше да роди, а дядо ми, с обичайното си кавалерско чувство, й предложи да улови птицата. Въпреки че ни се гадеше, доста се позабавлявахме пред незабравимия спектакъл на куция старец, затичан в шумна гонитба. Накрая успя да хване пуйката за врата с дръжката на бастуна си и се хвърли отгоре й сред неописуема вихрушка от прах и пера. Видяхме го да се връща в колата, покрит с пуешки курешки и с трофея, със здраво завързани крака, под мишница. Никой не подозираше, че за няколко минути кучето щеше да се отърси от неразположението и да отхапе главата на пуйката, преди да е пристигнала на местоназначението си. По никакъв начин не успяхме да измием петната от кръв, които останаха запечатани върху автомобила като вечно възпоменание за онези изпълнени с премеждия пътувания.
Лете този курорт представляваше свят от жени и деца. Плая гранде4 беше рай, докато там не се настани петролната рафинерия, не похаби завинаги прозрачното море и не прогони сирените, които повече никой не чу по тези брегове. В десет сутрин започваха да пристигат прислужничките в униформи, повели децата. Сядаха на неизменното си място и започваха да плетат, като с крайчеца на окото следяха малките деца. В средата на плажа, под шатри и чадъри, се настаняваха най-старите семейства, обитателите на големите къщи; вляво от тях сядаха новобогаташите, туристите и средната класа, които наемаха къщите по хълмята; в най-отдалечения край отдясно беше мястото на скромните посетители, които пристигаха за един ден от столицата в раздрънкани микробуси. По бански костюм всички изглеждат общо взето еднакво, но въпреки това всеки мигновено отгатваше своето място. В Чили високопоставените класи имат обикновено европейски вид, но слизайки надолу по обществената и икономическа стълбица, индианските черти стават все по-подчертани. Класовото съзнание е толкова силно, че нито веднъж не видях някой да прекрачи границите на отреденото му място. По обяд идваха майките с големи сламени шапки и сок от моркови, който в онези времена се използваше за получаване на бърз загар. Около два часа, когато слънцето беше в зенита си, всички си тръгваха за обяд и за следобедната сиеста и едва тогава се появяваха младите с отегчен вид — знойни момичета и неустрашими момчета, които лягаха на пясъка да пушат и се търкаха дълго един в друг, докато възбудата не
