богата госпожа ни изкрещя „копелета“ с пълно гърло. Предвид неотстъпчивостта на вироглавия съпруг, чичото епископ дойде при дядо ми и го помоли да се намеси. Пламнал от християнски гняв и обвит в ореол от святост — от петнайсет години не се беше къпал — осведоми дядо ми за грехопадението на дъщеря му, истинска Вирсавия6, изпратена от Нечестивия, за да погубва смъртните. Дядо ми не беше човек, способен да понесе подобна реторика по адрес на член от семейството, нито можеше да бъде сплашен от свещеник, колкото и последният да се славеше като истински светец, но все пак осъзна, че трябваше да пресече скандала, преди да е станало късно. Уреди среща с Рамон в кабинета си, за да изтръгне проблема от корен, ала се сблъска с воля, непоклатима като неговата собствена.
— Ние се обичаме — обясни Рамон с уважение, но твърдо и в множествено число, въпреки че последните писма навявали съмнения относно споделеността на неговата любов. — Позволете ми да ви докажа, че съм човек на честта и че мога да направя дъщеря ви щастлива.
Дядо ми не отделил поглед от него, опитвайки се да отгатне и най-тайните му намерения, и вероятно му харесало това, което видял.
— Добре тогава — отсякъл накрая. — Щом е така, идвате да живеете в моя дом, защото не искам дъщеря ми да ходи разпасана неизвестно къде. Предупреждавам ви много да се грижите за нея. При първата грубост ще си имате работа с мен, ясно ли е?
— Напълно — отвърнал новоизлюпеният годеник леко разтреперан, но без да свежда поглед.
Това било началото на едно безусловно приятелство, продължило повече от трийсет години, между този невероятен свекър и неговия незаконен зет. Наскоро след това у дома пристигна камион и стовари насред двора огромен сандък, от който се изсипаха безброй вързопи и вързопчета. Когато за пръв път видях чичо Рамон, реших, че майка ми е скроила някаква шега. Това ли беше принцът, по когото толкова бе въздишала? Не бях виждала по-грозен тип от него. Дотогава братята ми и аз бяхме спали в нейната стая, но в онази нощ преместиха леглото ми в стаята за гладене, насред множество шкафове с дяволски огледала, а Панчо и Хуан бяха настанени в друга стая с Маргара. Не осъзнах, че нещо фундаментално се е променило в семейния ред, въпреки че когато леля ни кармелитката идваше на гости, чичо Рамон моментално изчезваше през един прозорец. Истината ми се разкри след известно време, когато се върнах от училище в необичаен час, нахълтах в спалнята на мама, без да почукам както обикновено, и я заварих, потънала в следобеден сън до този непознат, когото трябваше да наричаме чичо Рамон. Червеят на ревността не престана да ме гложди още десет години, когато най-сетне успях да го приема. Той пое грижите за нас така, както беше обещал в онзи паметен ден в Лима, възпита ни с твърда ръка и спокойствие, постави ни ограничения и ни даде ясни послания без сантиментални показности; нито веднъж не отстъпи — изтърпя цялата ми враждебност, без да се опита да купи уважението ми, нито да се отмести на педя от своите позиции и накрая ме спечели изцяло. Той е единственият баща, когото съм имала, а днес ми се струва направо красив.
Животът на майка ми е роман, който тя ми е забранила да пиша; нямам право да разкривам скритото и потайното в него петдесет години след нейната смърт, но дотогава рибите сигурно отдавна ще са ме изяли, ако потомците ми изпълнят моята воля и разпръснат пепелта ми в морето. При все че рядко постигаме съгласие, тя е най-продължителната любов в живота ми, започнала в деня на зачеването ми и неугаснала вече половин век; освен това тя е единствената, от която получавам наистина безусловна любов — нито децата, нито любовниците обичат по този начин. Сега е тук с мен в Мадрид. Косата й е посребрена и има седемдесетгодишни бръчки, но зелените й очи още блестят с предишната страст, въпреки горчивината през тези месеци, от която всичко помръква. Заемаме две хотелски стаи на няколко преки от болницата; имаме котлон и хладилник. Храним се с гъст, течен шоколад и чурос7, купени по пътя, а понякога със силна супа от леща с наденици, способна да вдигне на крака покойния Лазар, която сами приготвяме на котлона. Събуждаме се сутрин още по тъмно и докато тя се разсънва, аз се обличам и приготвям кафе. Излизам първа и вървя из улици, осеяни с островчета мръсен сняг и лед, а няколко часа по-късно тя се присъединява към мен в болницата. Денят ни минава в коридора на изгубените следи, до вратата на интензивното отделение, сами, докато падне здрач; после Ернесто пристига след работа и започват да прииждат на посещение приятели и монахини. Според правилника можем да прекрачваме зловещата врата само два пъти на ден, облечени в зелени престилки, обути в найлонови калцуни, и да броим двайсет и една дълги крачки със сърце, заседнало в гърлото, докато стигнем до твоята стая, Паула. Леглото ти е първото вляво — общо дванайсет са в цялата стая — някои са празни, други — заети от сърдечноболни, от наскоро оперирани, от жертви на катастрофи, наркотици или опит за самоубийство, които прекарват тук няколко дни и сетне изчезват, като някои се връщат към живота, а други ги отнасят, покрити с чаршаф. В съседното до теб легло лежи дон Мануел, който бавно умира. Понякога се надига, за да те погледне със замъглени от болка очи: „Ама колко е красива дъщеря ви“, ми казва. Обикновено ме пита какво ти се е случило, но е потънал в злочестието на своята болест и едва свършвам да му обяснявам, той вече е забравил. Вчера му разказах приказка и за пръв път ме изслуша с внимание. Имало едно време една принцеса; когато я кръщавали, добрите феи я отрупали с дарове, ала зъл магьосник поставил бомба със закъснител в тялото й, преди майка й да успее да му попречи. Докато девойката навърши двайсет и осем щастливи години, всички били забравили за проклятието, ала часовникът броял неумолимо минутите и в един зловещ ден бомбата безшумно избухнала. Ензимите загубили пътя си в лабиринта от вени и девойката потънала в сън, дълбок като смъртта. „Дано Бог закриля вашата принцеса“, въздъхна дон Мануел.
Детството ми беше време на стаени страхове: страх от Маргара, която ме мразеше, от възможността да се появи баща ни и да поиска да отидем да живеем при него, от притеснение да не би мама да умре или да се омъжи, от дявола, от
