ги принудеше да идат да потърсят облекчение в морето. В петък привечер пристигаха съпрузите от столицата и в събота и неделя плажът се преобразяваше. Майките изпращаха децата на разходка с детегледачките и сядаха на групички, пременени с най-хубавите си бански костюми и шапки, и се състезаваха, за да завоюват вниманието на чуждите мъже — безполезен стремеж, защото последните дори не ги поглеждаха, заети да бистрят политиката, която беше единствена тема за разговор в Чили, и брояха минутите до прибирането вкъщи, за да се наядат и напият като казаци. Майка ми, седнала като императрица в самия център на плажа, се печеше сутрин, а следобед отиваше в казиното, където беше открила някаква комбинация, която й позволяваше да печели, колкото да покрива разходите си. За да попречи на вълните на измамното море да ни завлекат и удавят, Маргара ни надяваше въжета, които завързваше за кръста си, докато плетеше безконечни жилетки за зимата; усетеше ли подръпване, мигновено повдигаше за кратко поглед, за да види кой от нас е в опасност, и като подръпваше въжето, го издърпваше на сушата. Всеки ден трябваше да понасяме това унижение, но щом се цамбурнехме във водата, мигом забравяхме подигравките на другите хлапета. Къпехме се до посиняване, събирахме черупки и раковини, ядяхме сладки с пясък и полуразтопен лимонов сладолед, продаван от един глухоням в количка с лед и сол. На свечеряване излизахме, хванати за ръка с мама, да съзерцаваме слънчевия залез от скалите. Изчаквахме появата на последния зеленикав лъч, който просветваше като пламъче точно в мига, когато слънцето се скриваше зад хоризонта, за да формулираме желание, което да се сбъдне. Аз винаги пожелавах мама да не си намери съпруг, но предполагам, че тя се молеше за обратното. Говореше ми за Рамон, когото аз, по описанията й, си представях като вълшебен принц, чиято главна добродетел бе, че е много далеч. Тата ни оставяше в курорта в началото на лятото и почти веднага се връщаше в Сантяго — това беше единственото време, през което се радваше на известно спокойствие, обичаше празната си къща, с удоволствие играеше голф и бриска5 в Клуба на единството. Ако понякога в края на седмицата се отбиваше при нас, то не беше, за да се присъедини към ваканционната отмора, а за да изпробва сили, плувайки с часове в леденото море с високи вълни, да излезе за риба и да пооправи безбройните поражения, които търпеше къщата, атакувана от влагата. Водеше ни обикновено в близък обор за прясно мляко, което ни подаваха направо от кравата в тъмна и вмирисана барака, където селянин с набити с мръсотия нокти доеше течността направо в тенекиени чаши. Изпивахме гъстото, димящо мляко с мухи, плаващи по пенливата повърхност. Дядо ми, който не вярваше в хигиената и беше привърженик на имунизирането на децата посредством тесен контакт с източниците на инфекция, с оглушителен смях приветстваше поглъщането на живите мухи заедно с течността.
Обитателите на селото посрещаха нашествието на летовници със смес от неприязън и ентусиазъм. Това бяха скромни хорица, в по-голямата си част рибари и дребни търговци или пък собственици на малки парчета земя край реката, където отглеждаха малко домати и салата. Хвалеха се, че тук никога не се случваше нищо лошо, че селото е спокойно, ала една зимна сутрин намерихме един известен художник, разпънат на кръст на мачтата на една платноходка. Дочух приказките за инцидента, изречени шепнешком — не бяха подходящи за детски уши — но години по-късно уточних някои подробности. Цялото село се зае да заличи следите, да замъгли уликите и да погребе доказателствата, а и полицията не прояви особено старание за изясняване на зловещото престъпление, понеже на всички бе известно кой бе приковал тялото за двата кола. Художникът живееше целогодишно в къщата си на брега, отдаден на рисуване, на слушане на колекцията си от плочи с класическа музика и на разходки със своята хрътка — чистокръвна афганка, която беше толкова слаба и жилава, че хората я вземаха за кръстоска между куче и орел. Най-снажните рибари позираха за картините и скоро се превръщаха в другари на художника в шумните веселби. Нощем ехото от музиката достигаше до най-отдалечените селски къщи и понякога младите мъже не стъпваха у дома, нито се вясваха на работа с дни. Майки и годеници напразно се опитваха да си върнат синовете и мъжете, докато накрая не изгубиха търпение и не взеха тайно да кроят заговор. Представям си ги как си шушукат, докато кърпят мрежите, как си намигат насред глъчката на пазара и как си предават паролата за нощния сбор на вещици. Въпросната нощ се плъзнали като сенки по плажа, стигнали до голямата къща, влезли безшумно, без да обезпокоят мъжете си, които спели кьоркютук пияни, и осъществили това, за което били отишли, без чуковете да трепнат в ръцете им. Казват, че и стройната афганска хрътка споделила съдбата на господаря си. Случвало ми се е да посещавам бедните хижи на рибарите, потънали в миризма на жарава от въглени и рибарски сакове, и всеки път ме обземаше същото безпокойство, както когато влизах в стаята на прислугата. В къщата на дядо ми, дълга като влак, мукавените стени бяха толкова тънки, че нощем сънищата се смесваха, тръбите и металните предмети бързо биваха поразени от ръжда, соленият въздух разяждаше материалите като зловеща проказа. Веднъж годишно всичко трябваше да се боядисва и да се разпарят дюшеците, за да бъде изпрана и изсушена на слънце вълната, която загниваше от влагата. Къщата бе построена в съседство с хълм, който дядо ми наредил да отрежат като торта, без да помисли за ерозията; от него бликаше непрестанна струя вода, която подхранваше гигантски храсти от розови и сини вечно цъфтящи хортензии. На върха на хълма, докъдето се стигаше по безкрайна стълба, живееше семейство рибари. Един от синовете — мъж с ръце, покрити с мазоли от трудния занаят да откопчва морски черупчести от скалите, ме отведе веднъж в гората. Бях на осем години. Беше на Коледа.
Да се върнем към Рамон, единственият ухажор на майка ми, който ни интересува, защото на другите тя не обръщаше особено внимание и те преминаваха, без да оставят следа. Беше се разделил с жена си, тя се бе върнала в Сантяго с децата, а той работеше в посолството в Боливия и спестяваше и последната пара, за да получи анулиране на брака — обичайна процедура в Чили, където поради липса на закон за развода, се прибягва до хитрости, измама, фалшиви свидетели и клетвонарушения. Годините отлагана любов промениха личността му, той се отърси от чувството за вина, внушено от деспотичния му баща, и се освободи от религията, която го сковаваше като усмирителна риза. Посредством страстни писма и няколко телефонни обаждания бе успял да съкруши могъщи съперници като един зъболекар, който в свободните си часове се занимаваше с фокусничество и можеше да извади жив заек от тенджера с вряща мазнина; краля на тенджерите под налягане, който внедри това изобретение в страната и завинаги прогони пестеливостта в креолската кухня; и неколцина други обожатели, които биха могли да се превърнат в наш пастрок, между които моя любимец Бенхамин Виел — висок и строен като копие, със заразителен смях и чест гост в дома на дядо ми по онова време. Майка ми уверява, че единствената любов в живота й е Рамон, и понеже и двамата са още живи, не смятам да я опровергавам. Бяха минали няколко години от завръщането ни от Лима, когато те двамата скроиха бягство в чилийския север. За мама рисковете от подобна тайна среща бяха огромни — ставаше дума за окончателна стъпка в забранена посока, за отказ от предпазливия живот на банкова служителка и от добродетелите на вярна вдовица, живееща при баща си, ала поривът на отлаганото желание и силата на младостта победиха скрупулите й. Приготовленията за авантюрата отнеха няколко месеца и единственият съучастник бе вуйчо Пабло, който не пожела да се запознае със самоличността на любовника, нито с каквито и да било подробности за него, но купи на сестра си най-прекрасния тоалет за пътуване и пъхна пачка банкноти в джоба й — ако случайно се разкаеше насред път и пожелаеше да се върне, а сетне я закара мълчаливо до летището. Тя тръгна дръзко, без да даде обяснения на дядо, защото предположи, че той никога няма да разбере съкрушителните доводи на любовта. Седмица по-късно се завърна преобразена от удовлетворената страст, но щом слезе от самолета, видя Тата, облечен в черно и сериозен като на погребение, да пристъпва към нея с разтворени ръце — притисна я до гърдите си, прощавайки й мълком. Предполагам, че през онези мимолетни дни Рамон бе преизпълнил пламенните обещания от писмата си: вероятно това обяснява решителността на майка ми още години да чака и се надява, че той ще се освободи от брачната обвързаност. Въпросната среща и последиците й взеха да избледняват с времето. Дядо, който не вярваше в любовта от разстояние, дума не отваряше по въпроса и понеже мама също не го правеше, започна да мисли, че безмилостният ход на времето е потушил страстта, та затова бе ужасно изненадан, когато научи за внезапното пристигане на обожателя в Сантяго. А аз, в мига, в който разбрах, че прекрасният принц не е приказка, а мъж от плът и кръв, изпитах паника — мисълта, че, заслепена от него, мама ще ни изостави, ме караше да се гърча от страх. Рамон, узнал, че тайнствен претендент с по-големи шансове от него се появява на хоризонта — иска ми се да вярвам, че е бил Бенхамин Виел, ала не разполагам с доказателства, — незабавно зарязал поста си в Ла Пас и се натоварил на първия самолет за Чили. Докато беше в чужбина, раздялата със съпругата му не биеше толкова на очи, но когато се върна в Сантяго и не се прибра под семейната стряха, настъпи взрив — мобилизираха се роднини, приятели и познати в упорита кампания, насочена да го върне в законното семейно огнище. Един ден вървяхме с братята ми, хванати за ръка с Маргара, по улицата и някаква много
