се обичаха в мимолетни срещи с болезнена нежност и спотаена страст. Тата притежаваше жизнеността на практичен мъж, здрав, увлечен по спорта и предприемчив; тя беше чужда на тази земя, ефирно и недостижимо присъствие. Мъжът й навярно се бе примирил с това съжителство под един покрив, но в различни измерения, без никога да я притежава. Само при тържествени поводи, като раждането на децата, които той вземал в ръце, или когато я държеше в прегръдките си в часа на смъртта, той имаше усещането, че тя наистина съществува. Хиляди пъти се опитва да улови този лек дух, който минаваше край очите му като комета, оставяща трайна следа от звезден прах, но винаги имаше чувството, че тя му убягва. В края на дните му, когато му оставаше малко, за да се изпълни столетието на неговия живот на енергичен патриарх, и когато се бе превърнал в сянка, разядена от самотата и безмилостната ръжда на годините, той изостави желанието да я владее като абсолютен господар и едва тогава успя да я прегърне като равен. Сянката на Меме придоби ясни очертания и се превърна в осезаемо създание, което го придружаваше в детайлното пресътворяване на спомените и в болежките на старостта. Наскоро след като бе овдовял, се почувства предаден, обвини я, че го е изоставила насред пътя, облече се в строг траур, черен като гарван, боядиса в черно мебелите си и за да не страда повече, се постара да избие всяко чувство на привързаност в живота си, ала така и не успя да го стори — беше човек подвластен на любвеобилно сърце. Живееше в голяма стая на първия етаж на къщата, където на всеки кръгъл час отекваше погребалният звън на стенен часовник. Държеше вратата си затворена и аз много рядко си позволявах да почукам, но сутрин се отбивах, за да му кажа довиждане, преди да тръгна за училище, и понякога той ми позволяваше да претърся стаята за шоколад, който беше скрил за мен. Никога не го чух да се оплаква, имаше силата на герой, ала често очите му се навлажняваха и когато мислеше, че е сам, разговаряше със спомена за жена си. С натрупването на годините и на мъката, започна да не овладява плача, бършеше сълзите си с ръце, разгневен от собствената си слабост: „Остарявам, по дяволите“, ръмжеше. Когато остана вдовец, премахна цветята, сладките, музиката и всякакъв повод за радост — тишината завладя къщата и душата му.
Положението на родителите ми беше неясно, защото в Чили няма развод, но не се оказа много трудно да убедят Томас да признае брака за невалиден и така братята ми и аз се превърнахме в деца на самотна майка. Баща ми, който очевидно не проявяваше голямо желание да влиза в разходи по нашата издръжка, отстъпи опеката над децата си и след това се изниза без шум, докато общественият кръг около майка ми се затегна здраво, за да потуши скандала. Единственото имущество, което пожела при подписването на разтрогването на брака, бе семейният му герб — три изгладнели кучета на син фон — и го получи на мига, защото майка ми и всички в семейството се отнасяха с искрен присмех към гербовете. С отпътуването на този ироничен герб, изчезна всякакво потекло, за което да претендираме, и с един замах бяхме лишени от сой. Образът на Томас се разпадна в забравата. Дядо ми не желаеше да слуша повече за бившия си зет и не понасяше оплаквания в свое присъствие, не случайно бе предупреждавал дъщеря си да не се жени. Тя намери скромна длъжност в банка, чиято основна привлекателна страна беше възможността да се пенсионира с пълна заплата, след като положеше трийсет и пет годишен самоотвержен труд, а най-голямата неприятност беше похотливостта на директора, който я преследваше по ъглите.
В голямата семейна къща живееха също двама неженени вуйчовци, които се стараеха да населят детството ми със стряскания и внезапна уплаха. Аз предпочитах вуйчо Пабло — мрачен и самотен младеж, мургав, с изразителни очи, бели зъби, черна и права коса, сресана с брилянтин назад, който доста приличаше на Родолфо Валентино1 и винаги ходеше облечен с палто с големи джобове, където криеше книгите, откраднати от публични библиотеки или от домовете на приятелите му. Колко ли не го молих да се ожени за мама, но той ме убеди, че при кръвосмешение се раждат сиамски близнаци, и тогава аз се насочих към друг обект и отправих същата молба към Бенхамин Виел, към когото питаех безусловно възхищение. Вуйчо Пабло беше верен съюзник на сестра си, незабелязано мушкаше банкноти в чантата й, помагаше й да издържа децата си и я защитаваше от клюки и други агресии. Противник на всякакви сантименталности, не позволяваше никому да го докосва, нито да диша в лицето му отблизо, смяташе телефона и пощата за вмешателство в личния му живот, сядаше на масата с отворена книга до чинията, за да пресече и най-малкия опит за разговор, и се опитваше да уплаши другите с дивашки обноски, но всички знаехме, че е състрадателна душа и че тайно, за да не заподозре никой порока му, подпомагаше цяла армия от нуждаещи се бедни хора. Беше дясната ръка на Тата, най- добрият му приятел и съдружник в отглеждането на овце и изнасяне на вълна за Шотландия. Прислужничките го обожаваха и въпреки недружелюбното му мълчание, неговите лоши навици и непохватни шеги, имаше приятели в излишък. Много години по-късно този ексцентричен, завладян от термита на страстта към четенето младеж, се влюби в една очарователна братовчедка, отраснала в провинцията, за която животът се свеждаше до труд и религия. Този клон от рода — консервативни и строго придържащи се към добрия тон люде — трябваше стоически да понася странностите на претендента. Един ден вуйчо ми купи телешка глава на пазара, два дни я стърга и чисти отвътре за наша погнуса, понеже не бяхме виждали отблизо нищо по-зловонно и чудовищно, и щом свърши обработката, се яви в неделя след служба в дома на избраницата в официално облекло, надянал главата като маска. „Влезте, дон Паблито“, поздравила го мигом и без ни най-малко да се смути прислужницата, която отворила вратата. В спалнята на вуйчо ми имаше лавици с книги от пода до тавана, а в средата — груб нар на отшелник, където той четеше през голяма част от нощта. Беше ме накарал да повярвам, че в тъмнината героите излизат от страниците и бродят из къщата; аз криех глава под чаршафите от страх пред дявола в огледалата и пред многобройните персонажи, които крачеха из стаите, преживявайки за кой ли път своите приключения и страсти — пирати, куртизанки, разбойници, вещици и девици. В осем и половина трябваше да гасим лампите и да спя, но вуйчо Пабло ми подари фенерче, за да чета под завивките, и оттогава ми е останало нездравото влечение към потайното четене.
Невъзможно беше човек да скучае в тази къща, пълна с книги и чудновати роднини, със забранено мазе, със следващи се едно след друго котила от новородени котенца, които Маргара давеше в кофа с вода, и с радиото в кухнята, което стоеше включено зад гърба на дядо ми и откъдето отекваха модни песни, вести за ужасни престъпления и сърцераздирателни романи. Вуйчовците ми измислиха така наречените
Понякога през лятото в неделни дни ходехме със семейството до Сан Кристобал — хълм насред столицата, който тогава беше необлагороден, а днес е превърнат в парк. Понякога с нас идваха Салвадор и Тенча Алиенде с трите си дъщери и кучетата. Алиенде вече беше политик с име, най-борбеният депутат от левицата и мишена за омразата на десните, ала за нас той беше просто още един вуйчо. Изкачвахме се с големи мъки по зле прокараните между буреняци и пасища пътеки, помъкнали кошници с храна и вълнени шалове. Горе търсехме открито място с изглед към града, проснат в краката ни, точно както двайсет години по-късно щях да диря гледката аз по време на военния преврат, но тогава по съвсем различни причини, и удостоявахме с внимание закуската, като всеки бранеше парчетата пиле, варените яйца и баниците от
