етаж се запалиха. Алиенде излезе на балкона с каска и пушка и изпразни оръжието си няколко пъти, но скоро го убедиха, че това е лудост и го склониха да се прибере. Договорено бе кратко примирие, за да изведат жените и президентът помоли всички да се предадат, но малцина го сториха; повечето се окопаха в салоните на втория етаж, докато той се сбогуваше с прегръдка с шестте жени, които бяха останали до него. Дъщерите му не искаха да го изоставят, ала вече се беше отприщило началото на края и по заповед на баща им насила ги отведоха. В бъркотията излязоха на улицата и тръгнаха без никой да ги спре, накрая една кола ги взе и ги отведе на сигурно място. Тати така и не съумя да се съвземе от болката на тази раздяла и от смъртта на баща си — мъжа, когото най-много бе обичала в живота си — и три години по-късно, изгнаничка в Куба, повери децата си на своя приятелка и без да се прости с никого, се застреля. Генералите, които не бяха очаквали такава съпротива, не знаеха какво да предприемат и не желаеха да превърнат Алиенде в герой; предложиха му самолет, за да замине със семейството си в изгнание. „Не сте познали, предатели“, бе отговорът му. Тогава му съобщиха, че ще започне въздушна бомбардировка. Оставаше много малко време. Президентът за последен път направи обръщение към народа по единствената радиостанция, която все още не беше в ръцете на разбунтувалите се военни. Гласът му беше толкова отмерен и твърд, думите му — така решителни, че това сбогуване не прилича на последен дъх на човек на прага на своята смърт, а достоен поздрав на мъж, който завинаги влиза в историята.
Бомбардировачите се спуснаха като зловещи птици над двореца Ла Монеда, като хвърляха товара си с такава точност, че бомбите влизаха през прозорците, и за по-малко от десет минути цяло едно крило от сградата бе подпалено, а от улицата танковете разпръскваха сълзотворен газ. Едновременно с това други самолети и танкове атакуваха резиденцията на президента. Огън и дим обхванаха първия етаж на двореца и започнаха да нахлуват в салоните на втория етаж, където Салвадор Алиенде и неколцина от последователите му се бяха окопали. Навсякъде се виждаха прострени тела, кръвта на някои ранени бързо изтичаше. Виковете на живите, задушаващи се от пушек и газове, бяха заглушени от грохота на стрелбата, самолетите и бомбите. Щурмоваците влязоха през зейналите от пожара стени, заеха първия етаж, който бе в пламъци, и заповядаха по високоговорители на хората вътре да слязат по външната каменна стълба, извеждаща на улицата. Алиенде разбра, че всяка съпротива би завършила с безмилостно клане, и нареди на хората си да се предадат, защото щяха да бъдат по-полезни на народа живи, отколкото мъртви. Сбогува се с всеки поотделно със здраво ръкостискане, гледайки ги право в очите. Излязоха в индийска нишка с вдигнати ръце. Войниците ги посрещнаха с удари с приклад и ритници, бутнаха ги да се търкалят надолу по стълбите и сетне ги зашеметиха с още бой, след това ги завлякоха на улицата, където ги оставиха да лежат, проснати по корем на паважа, а гласът на някакъв обезумял офицер ги заплашваше, че ще мине през тях с танковете. Президентът остана с пушка в ръка до окървавеното чилийско знаме в опустошения Червен салон. Войниците нахлуха готови да стрелят. Според официалната версия, той опрял дулото на оръжието си в брадичката, стрелял и изстрелът пръснал главата му.
В онзи незабравим вторник излязох, както всяка сутрин, от къщи и се запътих към работата. Майкъл също тръгна и предполагам, че по-късно и децата са потеглили за училище с раници на гръб, без да знаят, че занятията са отменени. Бях изминала едва няколко преки и си дадох сметка, че улиците са почти пусти, виждаха се няколко объркани жени домакини пред затворените хлебарници и неколцина работници, които вървяха пеш, понесли пакети с обяда си в ръка, тъй като не се движеха автобуси, а единствено военни коли, сред които моят изрисуван с цветя и ангелчета автомобил изглеждаше като подигравка. Никой не ме спря. Нямах радио, за да чуя новините, но дори и да имах, цялата информация вече се цензурираше. Помислих да се отбия при Тата, може би той беше наясно какво, по дяволите, ставаше, но после реших да не го безпокоя толкова рано сутринта. Продължих към работата с усещането, че съм се изгубила на страниците на някоя от онези научнопопулярни книги, които толкова обичах в юношеските си години — градът приличаше на замразен в катаклизъм от някакъв друг свят. Заварих вратата на издателството заключена с катинар и верига; иззад стъклото портиерът ми направи знак да си вървя — беше неприятен човек, който шпионираше персонала, за да донася за най-малкия пропуск. „Това сигурно е военен преврат“, си помислих и се обърнах с намерението да отида да изпия чаша кафе при баба Хилда и да поговорим за събитията. В този момент чух хеликоптерите, а малко след тях — първите самолети, които с ръмжене прелитаха ниско в небето.
Баба Хилда стоеше на вратата на къщата си със скръбен вид и щом видя шарената кола, която така добре познаваше, се втурна да ме посрещне с лоши новини. Страхуваше се за съпруга си — съвестен преподавател по френски език, който много рано сутринта беше тръгнал за работа и оттогава нямаше никакви вести за него. Пихме кафе с препечени филийки и се опитвахме да се свържем с мъжа й по телефона, ала никой не отговаряше. Говорих с Грани, която нищо не подозираше, и с децата, които спокойно си играеха — положението не ми се стори тревожно и дори си помислих да прекарам сутринта с баба Хилда в шев, но тя беше притеснена. Училището, където преподаваше съпругът й, беше в самия център, на няколко преки от двореца Ла Монеда, и от единственото радио, което продължаваше да излъчва новини, тя се бе осведомила, че целият район е завзет от превратаджиите. „Има изстрели, убиват хора, казват, че не бива да се излиза на улицата заради опасността от заблудени куршуми, обади ми се приятелка, която живее в центъра, и ми каза, че се виждат мъртви, ранени и цели камиони пълни с арестувани; изглежда е въведен полицейски час, знаеш ли какво е това?“, не спираше брътвежа си баба Хилда. Не, не знаех. Все пак тревогата й ми се стори неоснователна — та нали бях пътувала в колата си, без никой да ме обезпокои, — предложих да отида да потърся съпруга й. Четирийсет минути по-късно спрях пред училището, влязох през открехнатата врата и там също не видях никого: дворът и стаите бяха тихи. Показа се стар портиер, който провлачваше крака, докато ходеше, и ми посочи къде беше приятелят ми. „Не може да бъде! Униформените да се вдигнат!“, повтаряше недоверчиво. В една класна стая заварих учителя, седнал пред черната дъска с разбъркани книжа на бюрото, с пуснато радио, с глава в ръцете си, ридаещ. „Чуй“, ми каза, и така всъщност можах да чуя последните думи на президента Алиенде. След това се качихме на най- високия етаж на сградата, откъдето се виждаха покривите на Ла Монеда, и зачакахме, без да знаем какво, защото вече нямаше новини, по всички радиостанции звучаха военни маршове. Когато видяхме самолетите да прелитат ниско, чухме грохота на бомбите и към небето се издигна дебел стълб дим, решихме, че сме се озовали в някакъв ужасен сън без изход. Не можехме да повярваме, че дръзват да атакуват Ла Монеда, сърцето на чилийската демокрация. „Какво ще стане с другаря Алиенде?“, попита учителят с треперещ глас. „Никога няма да се предаде“, отвърнах. Едва тогава осъзнахме размерите на трагедията и опасността, на която бяхме изложени; сбогувахме се с портиера, който отказа да изостави поста си, качихме се в моята кола и потеглихме към високия квартал по странични улици, избягвайки войниците. Не мога да си обясня как успяхме да стигнем без неприятности до неговия дом, нито пък как изминах целия път до моята къща, където Майкъл ме очакваше силно разтревожен, а децата се радваха на тази неочаквана ваканция.
Следобед от поверително обаждане по телефона научих, че Салвадор Алиенде е мъртъв.
Линиите бяха претоварени, а международните връзки — практически прекъснати, но въпреки това успях да се обадя на родителите си в Буенос Айрес и да им съобщя ужасната вест. Те вече знаеха, цензурата, която тегнеше над Чили, не съществуваше в останалата част от света. Чичо Рамон спусна знамето до половината на пилона в знак на траур и незабавно подаде категоричната си оставка пред Военната хунта. С майка ми направиха подробна инвентаризация на държавното имущество в резиденцията и два дни по-късно предадоха посолството. Така приключи за тях трийсет и девет годишната дипломатическа кариера; нямаха намерение да сътрудничат на Военната хунта и предпочетоха несигурността и анонимността. Чичо Рамон беше на петдесет и седем години, а майка ми беше с пет години по-млада от него; и двамата се чувстваха
