оказал погребална агенция. В Каракас съществуваше неписан кодекс вместо правилника за движение — на кръстовище шофьорите се споглеждаха и за част от секундата се решаваше кой ще мине пръв. Системата беше справедлива и действаше по-добре, отколкото светофара — не зная дали сега е различно, вероятно не е, — така че човек трябваше да внимава и да тълкува правилно изражението на другите шофьори. Предвид емоционалното състояние, в което се намирах по онова време, тези знаци и други, свързани с движението из белия свят, ми се губеха. Междувременно обстановката вкъщи беше наелектризирана, децата предчувстваха, че почвата под краката им се разклаща и за пръв път започнаха да създават проблеми. Паула, която винаги е била прекалено зряла за своята възраст, за пръв и единствен път в живота си имаше истерични пристъпи — тряскаше вратите и се затваряше да плаче в банята с часове. Николас се държеше като гангстер в училище, бележките му бяха катастрофални и непрекъснато ходеше превързан — падаше, порязваше се, чупеше си главата и костите подозрително често. По онова време откри удоволствието от изстрелването на яйца с прашка по съседните апартаменти и по минувачите на улицата. Аз отказвах да повярвам на обвиненията на съседите, въпреки че консумацията ни на яйца достигна деветдесет броя седмично, а стената на отсрещната сграда заприлича на гигантска, изпечена от тропическото слънце, тортиля23. Ала настъпи ден, в който един снаряд се приземи на главата на сенатор на Републиката, който точно в този момент минаваше под нашия прозорец. Ако чичо Рамон не се беше намесил с дипломатическия си талант, сигурно щяха да анулират визите ни и да ни експулсират от страната. Моите родители, които имаха подозрения относно нощните ми излизания и продължителни отсъствия, ме подложиха на разпит и в крайна сметка аз изповядах незаконната си любов. Майка ми ме дръпна настрана и ми припомни, че имам две деца и съм длъжна да се грижа за тях; опита се да ми покаже риска, на който се излагах, и после ми каза, че въпреки всичко мога да разчитам на помощта й в случай на нужда. Чичо Рамон също ме дръпна настрана и ме посъветва да бъда по-дискретна — човек нямало защо да се жени за любовниците си — и добави, че каквото и решение да вземех, той щял да бъде на моя страна. „Или идваш с мен в Испания, или няма да ме видиш повече“, ме заплаши моят флейтист между два страстни акорда и понеже аз не можах да се реша, си стегна багажа и отпътува. Двайсет и четири часа по-късно започна порой от телефонни обаждания от Мадрид, които ме държаха като на тръни денем и не ми даваха да мигна през по-голямата част на нощта. Засипана с проблемите край децата, ремонтите на колата и безапелационните повели на любовта, забравих да броя дните и когато Майкъл пристигна, останах силно изненадана.
Същата вечер се опитах да проведа разговор с моя съпруг и да му обясня какво става, ала преди да успея да му кажа каквото и да било, той ми съобщи, че му се налагало да пътува в Европа по работа, и ми предложи да го придружа — родителите ми щели да се грижат за внуците една седмица. „Семейството трябва да се пази, любовниците идват и си отиват, без да оставят рани, върви с Майкъл в Европа, ще ви се отрази прекрасно да останете за малко двамата сами“, посъветва ме мама. „За нищо на света не признавай изневяра, дори и да те хванат в леглото с другия, защото такова нещо не се прощава“, предупреди ме чичо Рамон. Заминахме за Париж и докато Майкъл си вършеше работата, аз седях в кафенетата на Шан-з-Елизе и мислех за телевизионния сериал, в който бях затънала; измъчвах се между спомените за горещите вечери с тропически дъжд, примесен със звуците на флейта, и естествените пробождания от чувство за вина; искаше ми се гръм да падне от небето и да сложи край на моите съмнения. Лицата на Паула и Николас ми се привиждаха във всеки непълнолетен, с когото се разминавах — в едно бях сигурна: не можех да се разделя с децата си. „Няма нужда да го правиш, вземи ги със себе си“, ми каза убедителният глас на моя любовник, който беше разбрал в кой хотел съм и ми се обаждаше от Мадрид. Реших, че щеше да е непростимо да не дам шанс на тази любов — може би последна в живота ми, тъй като ми се струваше, че на трийсет и шест години бях на предела на старостта. Майкъл се върна във Венецуела, а аз, под претекст, че имам нужда да остана сама няколко дни, взех влака за Испания.
Този нелегален меден месец, в който вървяхме хванати подръка по калдъръмените улици, вечеряхме на свещи в стари месони, заспивахме прегърнати, изпълнени с благодарност заради невероятното щастие на нашата единствена във всемира любов, продължи точно три дни, защото Майкъл дойде да ме вземе. Видях го блед и разстроен, прегърна ме и дългогодишният ни съвместен живот се спусна над мен като плащ, който не можеше да бъде отметнат. Осъзнах, че изпитвам дълбока обич към този дискретен мъж, който ми предлагаше вярност и олицетворяваше стабилността и дома ми. Нашата връзка беше лишена от страст, но беше хармонична и сигурна; нямах сили да премина през развод и да създам допълнителни проблеми за децата си, които достатъчно страдаха като имигранти. Разделих се със забранената любов между дърветата в парка „Ретиро“24, който се отърсваше от дълга зима, и взех самолета за Каракас. „Станалото е без значение, всичко ще се оправи, няма да говорим за това“, каза Майкъл и изпълни обещанието си. През месеците, които последваха, няколко пъти исках да разговаряме, но беше невъзможно — винаги избягвахме темата. Моята изневяра остана без решение — неизповядан сън, надвиснал като облак над главите ни, и ако не бяха настойчивите обаждания от Мадрид, щях да я отдам на развинтеното си въображение. През посещенията си вкъщи Майкъл търсеше покой и отмора, имаше нужда отчаяно да вярва, че нищо не се е променило в безметежното му съществуване и че жена му напълно е преодоляла моментната лудост. В неговия манталитет нямаше място за изневяра, той не осъзнаваше случилото се във всичките му нюанси, предполагаше, че щом съм се върнала при него, вече не обичах другия; повярва, че ние двамата можехме да станем отново това, което бяхме преди, и че мълчанието щеше да излекува раните. Ала нищо вече не беше същото, нещо се беше счупило и никога нямаше да успеем да го залепим. Затварях се в банята и отчаяно плачех, а той в спалнята се преструваше, че чете вестника, за да не се налага да ме разпитва за причината за моя плач. Претърпях друга сериозна катастрофа с колата, но този път за част от секундата преди удара осъзнах, че съм натиснала до дупка газта вместо спирачката.
Грани започна да умира от деня, в който се сбогува с двамата си внуци, и агонията й се проточи три години. Лекарите обвиниха алкохола, казаха, че черният й дроб е станал на решето; лежеше подута и с пръстен цвят на кожата, но всъщност умря от мъка. Дойде момент, в който изгуби представа за време и пространство, струваше й се, че за два часа денят свършва и че нощите не съществуват; стоеше на вратата, чакайки внуците си, и не заспиваше, защото се надяваше да чуе гласовете им да я викат. Занемари къщата, изостави кухнята, която никога вече не изпълни квартала с уханието си на канелени бисквити; престана да чисти стаите и да полива градината, далиите увяхнаха, а сливовите дървета червясаха, натежали от болен плод, който никой вече не обираше. Швейцарското куче на майка ми, което сега живееше с Грани, също се сви в един ъгъл, чакайки смъртта подобно на новата си стопанка. Свекър ми прекара зимата на легло, лекувайки се от въображаема настинка, защото нямаше сили да приеме страха, че може да остане сам, и вярваше, че, игнорирайки очевидното, е в състояние да промени действителността. Съседите, които смятаха Грани за добрата фея на квартала, се редуваха в началото да й правят компания и да я разсейват, ала сетне взеха да я отбягват. Тази госпожа с небесносини очи, безупречна в памучната си рокля на цветя, непрестанно заета да приготвя лакомства в кухнята, и с врати, отворени за съседските деца, се превърна бързо в оплешивяла старица, която бръщолевеше несвързано и питаше, когото срещнеше, дали е виждал внуците й. Когато вече бе неспособна да се ориентира в собствения си дом и взе да гледа мъжа си като непознат, сестрата на Майкъл реши да се намеси. Посети родителите си и ги завари да живеят в кочина — от месеци не беше почиствано; боклукът и празните бутилки се валяха на купчини; разрухата се беше настанила окончателно в къщата и в душите на нейните обитатели. Разбра с ужас, че положението е стигнало своя предел и вече не ставаше дума да се излъска подът, да се подреди и да се наеме човек, за да се грижи за двамата старци, както беше смятала първоначално, а трябваше да ги отведе със себе си. Продаде част от мебелировката, останалото прибра на тавана, заключи къщата и отпътува с родителите си за Монтевидео. Насред бъркотията в последния момент кучето незабелязано се измъкна от къщата и никой повече не го видя. Не измина и една седмица и ни съобщиха в Каракас, че Грани изгубила сетни сили, вече не можела да става и била в болница. Майкъл преживяваше критичен период в работата си — джунглата поглъщаше строежа, дъждовете и реките бяха отнесли дигите и сутрин осъмваха с крокодили, плаващи в изкопите за основите. Отново поверих децата на родителите ми и отлетях, за да се сбогувам с Грани.
По онова време Уругвай се разпродаваше. Под претекст, че противостои на партизанската война, военната диктатура беше установила затворите, изтезанията и екзекуциите без съд и присъда като стил на управление; хиляди хора изчезваха безследно и биваха избити, почти една трета от населението емигрира,
