самотни екскурзии бяха доста рисковани. В онези времена на самота и безпомощност се нуждаех повече от всякога от контакта с природата, от горския покой, от тишината в планината и от шума на морето; ала жените не можеха да ходят сами дори на кино, та какво остава до някоя усамотена местност, където можеше да ги застигне всякакво злочестие. Чувствах се като затворничка в апартамента и в собствената си кожа, също както и моите деца, но поне бяхме в безопасност от жестокостите на диктатурата, приютени в обширните пространства на Венецуела. Бях намерила сигурно място, където да изсипя шепата пръст от моята градина и да засадя незабравки, но все още не знаех това.
Очаквах редките посещения на Майкъл с нетърпение, ала когато най-сетне той беше близо до мен, изпитвах необяснимо разочарование. Той се връщаше изморен от работата и от живота в лагера, не беше мъжът, когото бях очаквала през задушните нощи на Каракас. През следващите месеци и години думите помежду ни се изчерпаха и едва успявахме да проведем обичаен разговор, осеян с клишета и общи фрази. Обземаше ме желание да го хвана за ризата, да го разтърся с викове, но ме възпираше неумолимото чувство за справедливост, придобито в английските колежи; в крайна сметка го посрещах с нежност, която избликваше спонтанно, щом го видех, но след няколко минути изчезваше. Този мъж беше прекарал седмици в затънтената джунгла, за да изхранва семейството, беше изоставил Чили, приятелите си и сигурната си работа, за да ме последва в една несигурна авантюра, и затова нямах право да го тормозя с моите сърдечни терзания. „Много по-здравословно би било да се хванете за косите като нас“, ме съветваха мама и чичо Рамон, с които единствено споделях трудностите от онова време; но за мен беше невъзможно да се изправя срещу съпруг, който не се съпротивяваше; агресивността ми, превръщайки се в досада, потъваше в памукообразната тъкан на нашата връзка. Опитвах да си внуша, че, въпреки моментните трудности, нищо съществено не се беше променило помежду ни. Не успях, но в опита си заблудих Майкъл. Ако бях говорила направо, може би щяхме да избегнем злощастния край, ала не ми достигна смелост. Изгарях от незадоволени желания и пориви, по онова време изживях няколко любовни приключения, колкото да залъжа самотата. Никой не ме познаваше, на никого не бях длъжна да давам обяснения. Търсех утеха там, където най-малко можех да я намеря, защото се оказа, че не ме бива за нелегалност, и със своята непохватност в заплетените стратегии на лъжата, оставях следи навсякъде, но порядъчността на Майкъл не му позволяваше да съзре неискреност у другите. Терзаех се с моите тайни, пламнала от чувство за вина, раздвоена между неприятното усещане, гнева срещу самата мен и озлоблението срещу старомодния ми съпруг, който невъзмутимо се рееше в мъглата на наивността, неизменно вежлив и дискретен, невъзмутим в душевното си спокойствие, нищо неискащ, приемащ грижите ми с отнесен вид и с далечна благодарност. Нужен ми беше повод, за да приключа веднъж завинаги с този брак, но той не ми го даваше, напротив — през онези години славата му на светец се затвърди още повече в очите на другите. Предполагам, че е бил така погълнат в работата си и че толкова силно се е нуждаел от дом, че предпочиташе да не разследва моите чувства и занимания; под краката ни зейваше пропаст, но той не искаше да види очевидното и остана вкопчен в илюзиите си до последния момент, когато всичко с трясък се сгромоляса. Ако е подозирал нещо, вероятно го е отдал на житейска криза и е решил, че ще ми мине от само себе си, като кратка треска. Едва много години по-късно осъзнах, че слепотата му пред действителността бе всъщност най-силната черта на неговия характер; винаги съм поемала цялата вина за провалената ни любов — аз не можех да го обичам така, както без съмнение той ме обичаше. Не се питах дали този мъж заслужава повече всеотдайност, питах се единствено защо аз не можех да му я дам. Пътищата ни се разделяха, аз се променях и се отдалечавах, безсилна да избегна това. Докато той работеше сред пищната зеленина и горещата влага на диви земи, аз се блъсках като обезумяла мишка в циментените стени на апартамента в Каракас, устремила поглед на юг, броейки дните до завръщането. Никога не съм предполагала, че диктатурата ще продължи седемнайсет години.
Мъжът, в когото се влюбих през 1978 година, беше музикант, един от хилядите политически емигранти от юг, пристигнали в Каракас през седемдесетте години. Беше избягал от ескадроните на смъртта и оставил в Буенос Айрес съпруга с две деца; търсеше да се настани и да намери работа с флейта и китара, които бяха единствената му визитна картичка. Предполагам, че любовта ни го връхлетя случайно, когато най-малко я желаеше и най-ненавременна беше по същия начин, както се случи и с мен. Един чилийски театрален продуцент, който пристигна в Каракас да търси късмета си, привлечен както толкова други от петролното благоденствие, се свърза с мен и ме помоли да напиша комедия, вдъхновена от местна тема. Не можех да пропилея подобен шанс — бях безработна и доста отчаяна, защото оскъдните ми спестявания се бяха изпарили. Беше нужен композитор с опит в такъв вид представления, за да напише песните, и незнайно защо, театралният деец предпочете човек от юг, вместо да наеме някой от прекрасните венецуелски музиканти. Така, до един потънал в прах роял се запознах с човека, който щеше да стане мой любовник. Нямам много спомени от този първи ден — не се чувствах комфортно с въпросния арогантен и избухлив аржентинец, но бях поразена от таланта му — успяваше да интерпретира без никакво усилие неясните ми идеи посредством точни музикални фрази и свиреше по слух на всички инструменти. За мен, неспособна да изпея „Честит рожден ден“, този мъж представляваше гений. Беше слаб и изпънат като бикоборец, с добре оформена брада на магьосник, ироничен и агресивен. Беше също толкова самотен и изгубен в Каракас, колкото и аз, и предполагам, че това обстоятелство ни сближи. Няколко дни по-късно отидохме в един парк да прегледаме песните му далеч от любопитни уши; той носеше китарата си, а аз — тетрадка и кошница за пикник. Тази и други подобни продължителни музикални сесии се оказаха безполезни, защото продуцентът се изпари толкова светкавично, колкото беше пристигнал, като заряза наетия театър и девет ангажирани артисти, на които така и не плати. Някои изразходвахме време и усилия; други вложиха пари, които изчезнаха безследно; на мен поне ми остана незабравима авантюра. През този първи пикник всеки разказа миналото си — разправих му за военния преврат, той ме запозна с ужасите на
