Паула

— Никога не си ме виждала да държа оръжие, нали? Имам достатъчно основания да му нямам доверие — отвърна старецът. Когато бях млад, една сутрин се събудих от удар по прозореца на стаята ми. Скочих от леглото, грабнах револвера и още сънен, се показах през прозореца и натиснах спусъка. Стресна ме гърмежът от изстрела и тогава с уплаха осъзнах, че съм стрелял срещу студенти, които се прибираха от някакво парти. Един от тях беше потропал по прозореца ми с чадър. Слава Богу, не го убих, бях на косъм да застрелям невинен. Оттогава ловната ми пушка е в гаража. От много години не я използвам.

Вярно беше. От леглото му висяха болеадори като онези на аржентинските гаучос19 — две каменни топки, свързани с дълъг кожен каиш, които той държеше подръка, в случай че влезеха крадци.

— Никога ли не си използвал болеадорите, нито пък гаротата20, за да убиеш човек? Някого, обидил те или пък сторил зло на член от семейството…

— Нямам представа за какво, по дяволите, ми говориш, дъще. Тази страна е пълна с убийци, ала аз не съм от тях.

За пръв път споменаваше обстановката в Чили, дотогава се беше задоволявал да слуша мълчаливо и със стиснати устни историите, които му разказвах. Изправи се насред шума от пукащите му кости и проклятията, които бълваше — движеше се с големи трудности, ала никой не се осмеляваше да спомене в негово присъствие за възможността от инвалидна количка, — и ми направи знак да го последвам. Нищо не се беше променило в онази стая от времето, когато беше починала баба: черните мебели си стояха, наредени както тогава, заедно със стенния часовник и английските сапуни, прибрани в нейния шкаф.

Отвори писалището с ключ, който винаги носеше в жилетката си, порови в едно от чекмеджетата, извади стара кутия от бисквити и ми я подаде.

— Това беше на баба ти, а сега е твое — каза с премалял от вълнение глас.

— Трябва да ти призная нещо, Тата…

— Ще ми кажеш, че открадна сребърното огледало на Меме…

— Как разбра, че съм аз?

— Видях те. Спя леко. След като огледалото е вече в теб, можеш да вземеш и другите неща. Това е всичко, което остана от баба ти, но аз нямам нужда от него, за да си я спомням, и предпочитам да е при теб, защото след смъртта ми не искам да иде на боклука.

— Не мисли за смъртта, Тата.

— На моята възраст човек не мисли за друго. Сигурно ще умра сам, като куче.

— Аз ще бъда с теб.

— Дано не забравиш какво си ми обещала. Ако мислиш да заминаваш някъде, помни, че дойде ли мигът, трябва да ми помогнеш да издъхна с достойнство.

— Помня, Тата, не се притеснявай.

На другия ден се качих сама в самолета за Венецуела. Не знаех, че повече няма да видя дядо си. Преминах през формалностите на летището, притиснала до гърди бабините реликви. Бисквитената кутия съдържаше останки от восъчен венец с портокалови цветчета, детски велурени ръкавици с цвета на времето и изтъркан от многобройните докосвания молитвеник със седефени корици. Носех също найлоново пликче с шепа пръст от градината ни — имах намерение да посадя незабравки другаде. Чиновникът, който провери паспорта ми, видя печатите, показващи честите ми влизания и излизания от Аржентина, разгледа журналистическата ми карта и тъй като вероятно не намери името ми в списъка пред себе си, ме пусна да мина. Самолетът излетя през пухена завивка от облаци и минути по-късно вече прекосяваше заснежените върхове на Андите. Тези бели, надничащи между зимните облаци върхове, бяха последният образ, който отнесох от моята родина. „Ще се върна, ще се върна“, повтарях като в молитва.

Внучката ми Андреа се роди в дневната с телевизора в един от първите топли пролетни дни. Апартаментът на Селия и Николас се намира на третия етаж на сграда без асансьор; не е практичен в спешни случаи и затова избраха нашия партер за появата на бял свят на малкото създание — стаята е просторна, с големи прозорци, гледащи към терасата, и в нея протича нашето ежедневие; в ясни дни се виждат три моста в залива, а нощем блещукат от другия бряг светлините на Бъркли. Селия до такава степен се адаптира към калифорнийския стил, че реши да приложи напълно музиката на всемира, отказвайки се от болници и лекари и раждайки при семейството. Първите признаци се появиха в полунощ, призори Селия изведнъж плувна в околоплодни води и малко след това те пристигнаха у дома. Видях ги да се появяват с обезумелия вид на жертви на природно бедствие, по чехли, с изтъркан черен сак с вещите им, понесли полузаспалия Алехандро по пижама. Момченцето не подозираше, че след броени часове ще трябва да дели територията си със сестричка и че завинаги приключва тоталитарното му царуване като единствен син и внук. След няколко часа пристигна акушерката — млада жена, приела риска да работи по домовете; караше камионетка, в която бяха натоварени инструментите за нейния занаят; беше облечена като за разходка — с шорти и гуменки. Вписа се така перфектно в рутинните семейни дейности, че след малко се озова в кухнята и взе да приготвя закуската с Уили. В това време Селия се разхождаше, без да губи хладнокръвие, облегната на Николас, дишайки често, когато болката я караше да се превива, и почивайки, когато бебето в корема й дадеше покой. Снаха ми носи във вените си тайнствени напеви, които бележат ритъма на походката й; при контракциите се задъхваше и поклащаше, сякаш някъде вътре в себе си чуваше неустоим венецуелски барабан. Към края ми се стори, че на моменти стиска ръце и сянка на ужас се спуска в очите й, но мъжът й мигом улавяше нейния поглед, прошепваше й нещо на тайния съпружески език и тя се отпускаше. Така мина времето — главозамайващо бързо за мен и извънредно бавно за нея, която понесе изпитанието без стон, успокоителни или упойка. Николас я придържаше, а моят скромен принос се състоеше в това, че й носех счукан лед и ябълков сок, а Уили занимаваше Алехандро, докато от благоразумно разстояние акушерката следеше събитията, без да се намесва, а пък аз си припомнях собствения си опит от раждането на Николас — толкова различен от този тук. От мига, в който прекрачих болничния праг, изгубих своята самоличност и се превърнах в безименен пациент, просто в номер. Съблякоха ме, дадоха ми халат, загръщащ се откъм гърба, и ме отведоха настрана, където ме подложиха на допълнителни унижения, а сетне ме оставиха сама. От време на време някой проверяваше нещо между краката ми; тялото ми се беше превърнало в пулсираща и болезнена кухина; прекарах един ден, една нощ и доста голяма част от следващия ден в мъчителни усилия, изтощена и примряла от страх, докато най-сетне ми съобщиха, че развръзката наближава и ме отведоха в залата. Просната по гръб на метална маса, със смлени кости и заслепена от светлини, се отдадох на страданието. Вече нищо не зависеше от мен — бебето махаше с ръце, за да излезе, а тазът ми се отваряше, за да му помогне без волевата ми намеса. Всичко научено от наръчниците и от предварителните курсове не послужи за нищо. Идва момент, в който започнатото пътуване не може да спре, ние се търкаляме към някаква граница, прекосяваме тайнствена врата и се събуждаме на отвъдната страна, в друг живот. Детето влиза в света, а майката — в ново състояние на съзнателност, и двамата вече не са и никога няма да бъдат същите. С Николас аз за пръв път се озовах в женската вселена; предишното цезарово сечение ме беше лишило от един неповторим ритуал, споделен сред животните единствено от женските бозайници. Радостта по зачеването на едно дете, търпението по износването му, силата да му дадеш живот и чувството на дълбоко изумление като венец на всичко това, може да се сравни само със създаването на книга. Децата, както и книгите, представляват пътуване навътре в себе си, при което тялото, умът и душата се пренасочват, устремяват се към самия център на съществуването.

Атмосферата на ведра радост, която цареше у дома при раждането на Андреа, по нищо не приличаше на онази мъка в родилната зала преди двайсет и пет години. По средата на следобеда Селия направи знак, Николас й помогна да легне на леглото и за по-малко от минута в стаята заеха местата си уредите и инструментите, които акушерката носеше в камионетката. Това момиче по шорти сякаш изведнъж остаря, тонът на гласа й се промени и хилядолетният женски опит се изписа на луничавото й лице. „Измийте си ръцете и се подгответе, защото сега идва ваш ред да се потрудите“, ми каза, като ми намигна. Селия се вкопчи в мъжа си, стисна зъби и се напъна. Тогава, заедно с вълна от кръв се появи една, покрита с тъмна косица, глава, малко приплескано и мораво личице, което аз придържах като чашката на цветче в едната си ръка, докато с другата с бързо движение освободих синкавата връв, усукана около врата. След втори мощен напън на майката се появи останалата част от тялото на моята внучка — окървавено и крехко вързопче, най-необикновеният подарък. С хлипане, надигнало се от дълбините на моето същество, усетих в ядрото на