вратата и гнезда за картечниците. Щом наближих, две пушки ме взеха на мушка. „Какво е необходимо, за да се получи убежище тук?“, попитах. „Покажете си документите!“, излаяха в един глас войниците. Подадох личната си карта. Хванаха ме подръка от двете страни и ме отведоха до една караулка при вратата, където имаше офицер, на когото зададох същия въпрос, като се мъчех да овладея треперенето в гласа си. Мъжът ме изгледа така изненадано, че и двамата се усмихнахме. „Аз съм тук точно за да възпрепятствам търсене на убежище“, отвърна, като се вгледа в презимето ми. След пауза, която продължи цяла вечност, нареди на двамата войници да се оттеглят и с него останахме сами в малката караулка. „Гледал съм ви по телевизията… това сигурно е някакъв репортаж“, каза той. Беше вежлив, но категоричен — докато той е тук, никой нямало да намери убежище в това посолство, то не било като посолството на Мексико, дето всеки си влизал, щом му скимнело, само трябвало да поговори с иконома и готово. Разбрах. Той ми върна документите, разделихме се с ръкостискане, предупреди ме да не се забърквам в разни каши и аз веднага се отправих към посолството на Мексико, където стотици хора вече бяха намерили подслон, но ацтекското гостоприемство нямаше как да не приюти още един нуждаещ се.
Скоро узнах, че някои периферни райони са под обсадата на войската, в други полицейският час беше в сила през половината от деня; много хора гладуваха. Войниците нахлуваха с танкове, обкръжаваха къщите и насила изкарваха всичките обитатели навън; мъжете над четиринайсетгодишна възраст отвеждаха в училищния двор или на футболното игрище, което в повечето случаи представляваше празно място, разчертано с тебешир, и след като методично ги пребиваха пред очите на жените и децата, избираха неколцина наслуки и ги откарваха. Малцина се прибираха, разказваха ужасии и показваха белези от мъчения; обезобразените от бой тела на други биваха захвърляни нощем на бунището, за да видят останалите каква съдба очаква всеки, дръзнал да се занимава с подривна дейност. В някои махали болшинството от мъжете бяха изчезнали и семействата им бяха останали без закрила. Случи се да събирам продукти и пари за общите кухни, организирани от църквата, за да се подсигури топла храна за най-малките деца. Гледката на по-големите братчета и сестричета, които чакаха на улицата с празен стомах с надеждата, че може да остане къшей хляб, завинаги се е запечатала в паметта ми. Набрах смелост да прося — приятелите ми отказваха по телефона и ми се струва, че видеха ли ме, се скриваха. Дядо ми даваше мълком, колкото можеше, но не искаше да знае какво правя с парите му. Изплашено се окопа пред телевизора между стените на своя дом, ала лошите вести влизаха през прозореца, никнеха като мъх из ъглите и беше невъзможно да бъдат игнорирани. Не зная дали Тата се страхуваше толкова много, защото знаеше повече, отколкото признаваше, или пък защото осемдесетгодишният му опит беше разкрил неограничените възможности на човешката злина. За мен беше изненадващо да открия, че светът е жесток и несигурен, управляван от безмилостния закон на по-силния. Естественият подбор не беше подпомогнал процъфтяването на интелекта или пък извисяването на духа — при първия повод ние взехме да се избиваме като мишки, затворени в прекалено тесен сандък.
Свързах се с определени сектори от католическата църква и това в известен смисъл ме помири с религията, от която напълно се бях отдалечила преди петнайсет години. Дотогава бях учила за догми, ритуали, вина и грехове, за Ватикана, който управляваше съдбините на милиони по света, и за официалната църква, която, въпреки социалните си проповеди, винаги беше на страната на силните. Бегло бях чувала за теологията на освобождението и за движението на работническите свещеници, ала не познавах войнстващата църква, нито пък хилядите християни, които смирено и в анонимност се посвещаваха в служба на окаяните. Това бе единствената организация, способна да помага на преследваните посредством Викарийството на солидарността, създадено за тази цел от кардинала още в първите дни на диктатурата. Множество свещеници и монахини рискуваха живота си в продължение на седемнайсет години, за да спасят чуждия живот и да разобличават престъпленията. Не друг, а свещеник ми посочи най-сигурните пътища за политическо убежище. Някои от хората, на които помогнах да прескочат стената, се озоваха във Франция, Германия, Канада, или скандинавските страни, които посрещнаха стотици чилийски бежанци. Веднъж поела този път, за мен беше трудно да отстъпя, защото всеки случай повличаше друг след себе си, и така се видях въвлечена в нелегална дейност, укривайки или превозвайки хора, предавайки събрана от други информация за изтезавани и изчезнали, която стигаше до Германия и там биваше публикувана, записвайки интервюта с жертви, като по този начин водех регистър на случващото се в Чили — задача, споделена от няколко журналисти по онова време. Тогава не подозирах, че осем години по-късно ще използвам така натрупания материал, за да напиша два романа. В началото подценявах опасността и действах посред бял ден, насред кипежа в центъра на Сантяго през горещото лято и златната есен на 1973 година; едва в средата на 1974 година си дадох сметка за рисковете. Знаех толкова малко за механизмите на терора, че доста късно забелязах предупредителните знаци — нищо не показваше за съществуването на друг, успореден свят в мрака, за друго, жестоко измерение на действителността. Усещах се недосегаема. Мотивите за моите действия не се кореняха в героизъм, нищо подобно, а бяха породени единствено от състрадание към тези отчаяни хора и — признавам си — от неустоим копнеж по приключения. В моментите на най-голяма опасност си спомнях за съветите на чичо Рамон в деня на първото ми парти:
В онези несигурни времена хората се разкриха със своя истински лик — най-шумните политически лидери първи потънаха в мълчание или избягаха от страната; докато други хора, които не бяха вдигали толкова шум край себе си, показаха изключителна храброст. Имах добър приятел психолог, който не бе успял да си намери работа със своята професия и изкарваше прехраната си като фотограф в списанието; беше кротък и малко наивен човек и често в неделя се виждахме семейно и децата ни играеха заедно; никога преди не бях го чувала да говори за политика. Наричах го Франсиско, въпреки че името му беше друго и девет години по-късно той послужи за прототип на главния герой в „За любовта и сянката“. Беше свързан с религиозни групи, защото брат му беше работнически свещеник, и от него научих за нечовешките жестокости, които се вършеха в страната; многократно се излагаше на риск, за да помогне на нуждаещи се. В тайни разходки из хълма Сан Кристобал, където смятахме, че никой не може да ни чуе, ми разказваше новините. Понякога му помагах, друг път действах сама. Бях разработила една доста непохватна система за първа среща, която в повечето случаи беше и единствена: уговаряхме се за часа, минавах много бавно по площад „Италия“ с моята невъзможно да бъде сбъркана кола, съзирах набързо даден знак, спирах за миг и някой бързо се качваше в автомобила. Никога не узнах имената, нито историите, скрити зад бледите лица и треперещите ръце, защото правилата изискваха да се разменят колкото се може по-малко думи; за сбогом получавах целувка по бузата и едно „благодаря“, прошепнато тихо, и повече не чувах нищо за въпросния човек. Имаше ли деца, работата се усложняваше. Разказваха ми за бебе, внесено в посолство при родителите си, след като било упоено с приспивателно и скрито на дъното на кошница с марули, за да мине незабелязано от охраната на вратата.
Майкъл знаеше за дейността ми и никога не се съпротиви дори когато се налагаше да укриваме някого у дома. Спокойно ме предупреждаваше за рисковете, донякъде изненадан, защото аз се сблъсквах с толкова много случаи, а той рядко дочуваше за някой. Нямам представа, предполагам, че професията ми на журналист ми помагаше, покрай работата си срещах и разговарях с хора, докато той се движеше между бизнесмени — кастата, която най-много се облагодетелства по време на диктатурата. Веднъж отидох в ресторанта, където той обядваше всеки ден със съдружниците от строителната фирма и им заобяснявах, че само на едно ядене харчат повече, отколкото необходимото за изхранването на едно дете от свещениците в продължение на цял месец, и ги помолих веднъж седмично да хапват по един сандвич в офиса и да ми дават спестените пари. Ледено удивление посрещна моите думи, дори сервитьорът замръзна с поднос в ръце, а всички очи се впериха в Майкъл; предполагам, че се питаха какъв мъж е той, щом не може да обуздае безочието на своята жена. Собственикът на фирмата свали очилата си, почисти ги бавно с носната си кърпа и сетне написа чек на стойност, десетократно надхвърляща тази, за която бях помолила. Майкъл престана да обядва с тях и по този начин показа недвусмислено своята позиция. На него, неотклонно възпитаван в най-благородни чувства, му беше трудно да повярва в ужасните истории, които му разказвах, или да си представи, че всички, дори децата, можем да загинем, ако някой от клетниците, които прекрачваха прага ни, попаднеше в ареста и признаеше насред изтезанията, че е бил под нашия покрив. До нас идваха слухове, от които на човек му се изправяше косата, но по силата на някаква необяснима игра на ума, който понякога отказва да приеме очевидното, ние ги отхвърляхме като преувеличени; ала дойде момент, в който повече не можехме да продължаваме така. Нощем се будехме, облени в пот, заради някаква кола, спряла пред вратата ни по време на полицейския час, или пък заради телефона, който звънеше, а сетне следваше
