мълчание; ала на сутринта изгряваше слънцето, децата и кучето идваха в спалнята, приготвяхме кафе и животът започваше отново, сякаш всичко си беше постарому. Месеци трябваше да минат, преди доказателствата да станат неопровержими и страхът да ни екове. Как всичко се промени така внезапно и необратимо? Как действителността можа да бъде деформирана по такъв начин? Всички бяхме съучастници, цялото общество беше полудяло. Дяволът в огледалото… Понякога, докато бях сама на тайно място на хълма Сан Кристобал и имах малко време да помисля, отново виждах черната вода в огледалата от моето детство, където сатаната се появяваше нощем, навеждах се над стъклото и с ужас осъзнавах, че Злото ме гледа с моето собствено лице. Не бях чиста, никой не беше, във всеки от нас се спотайваше чудовище, всички имахме тъмна и зла страна. При определени условия бих ли могла и аз да измъчвам и да убивам? Например, ако някой стореше зло на децата ми… на колко жестокост бих била способна в този случай? Демоните бяха излезли от огледалата и се разхождаха свободно по света.
В края на следващата година, когато страната беше подчинена напълно, се възцари система на чист капитализъм, който облагодетелстваше предимно бизнесмените, тъй като трудещите се бяха изгубили своите права; този капитализъм можеше да се установи само със сила. Не ставаше дума за закона за търсенето и предлагането, както твърдяха младите идеолози от десницата, понеже работната сила беше потисната и изложена на произвола на господарите. Настъпил беше краят на обществените прогнози, които народът приветстваше десетилетия по-рано, бе премахнато правото на събрания и стачки, работническите водачи изчезваха или пък загиваха убити. Фирмите, впрегнати в безмилостна конкуренция, изцеждаха от работниците максимални добиви срещу минимално възнаграждение. Толкова хора чакаха на опашка за работа пред промишлените предприятия, че наемните работници можеха да се сравнят с роби. Никой не дръзваше да протестира, защото в най-добрия случай губеше работата си, но можеше да бъде обвинен също в комунизъм или в подривни действия и да свърши дните си в килия за изтезания на политическата полиция. Беше създадено едно привидно икономическо чудо на непосилна социална цена; никога преди богатството в Чили не беше излагано на показ с такова безсрамие, нито пък толкова хора бяха живели в крайна бедност. В качеството си на административен управител Майкъл трябваше да уволни стотици работници — викаше ги в кабинета си по списък, за да им съобщи, че от следващия ден не трябва да идват на работа, и да им обясни, че според новия правилник, са загубили право на обезщетение. Знаеше, че всеки един от тези мъже храни семейство, че няма да може да си намери друга работа и че уволнението беше равносилно на неотменима присъда за мизерия. Идваше си вкъщи потиснат и натъжен, за броени месеци раменете му се прегърбиха и косата му се прошари. Един ден събра съдружниците във фирмата и им каза, че нещата са стигнали до предела на цинизма, че надзирателите изкарват колкото за три литра мляко на ден. Отвърнали му с дружен смях, защото това нямало никакво значение, понеже „тези хора така или иначе не пият мляко“. По онова време аз бях загубила работата си в двете списания и записвах предаването си под зоркото наблюдение на войник с картечница в студиото. Да работя ми пречеше не само цензурата, скоро осъзнах, че диктатурата я устройва някой от семейство Алиенде да прави смях на зрителите пред телевизионния екран, нима имаше по-убедително доказателство, че в страната всичко е наред. Подадох си оставката. Чувствах се под наблюдение, страхът не ми даваше да мигна нощем, изринах се и се чешех до кръв. Много от приятелите ми заминаха за чужбина, други изчезнаха и никой повече не ги споменаваше, като че ли никога не ги беше имало. Един следобед ме посети техническият редактор, когото не бях виждала от месеци, и щом останахме насаме, си свали ризата и ми показа още незараснали белези. Бяха издълбали с нож на гърба му „А“ от Алиенде. От Аржентина майка ми ме умоляваше да внимавам и да се спотайвам, за да не предизвикам нещастие. Не можех да забравя предсказанията на Мария Тереса Хуарес, ясновидката, и си мислех, че така, както се беше сбъднала кървавата баня, предречена от нея, можеше да се осъществи нейното гадателство, в което ме бе видяла обречена на неподвижност или парализа. Дали не ме чакаха години затвор? Започнах да обмислям възможността да напусна Чили, ала не се осмелявах да изрека това на глас, защото се страхувах, че, облечена в думи, тази мисъл можеше да задвижи зъбчатите колела на една безсърдечна машина на смърт и разрушение. Често се скитах по пътеките на хълма Сан Кристобал, същите, по които преди години се бях разхождала в неделите на семеен пикник, криех се сред дърветата и надавах вик на болка като уцелена с копие в гърдите; друг път слагах лека закуска и бутилка вино в кошницата и потеглях нагоре по хълма с Франсиско, който напразно се опитваше да ми помогне, прилагайки психологическите си познания. Само с него можех да разговарям за нелегалната си дейност, за моите страхове и за несподелимото си желание да избягам. „Ти полудяваш, отвръщаше ми той, нищо не е по-лошо от изгнанието, как ще изоставиш дом, приятели, родина?“
Децата ми и Грани първи си дадоха сметка за моето душевно състояние. Паула, която по онова време беше мъдро единайсетгодишно момиченце, и Николас, с три години по-малък от нея, доловиха, че край тях като неудържим поток набъбват страхът и бедността. Станаха мълчаливи и предпазливи. Бяха разбрали, че съпругът на една учителка, скулптор, който преди преврата беше направил бюст на Салвадор Алиенде, бил арестуван от трима мъже, които, без да се идентифицират, нахълтали, опустошавайки ателието му, и го отвели. Не се знаеше къде е сега и жена му не се осмеляваше да спомене за нещастието от страх да не загуби работата си — по онова време хората все още вярваха, че изчезне ли някой, то е, защото се беше провинил. Не знам как децата ми бяха научили за този случай, но една вечер ми го разказаха. Отишли да я видят в дома й на няколко преки от нашата къща и я заварили увита в шалове да седи на тъмно, защото не можела да плати сметката за ток, нито да купи парафин за печките, заплатата й едва стигала да изхранва трите си деца, които се беше наложило да спре от училище. „Искаме да им дадем нашите велосипеди, защото нямат пари за автобуса“, поясни Паула. Така и сториха и от този ден нататък тайнствените доставки на моята дъщеря зачестиха — тя вече не криеше само бутилките на баба си и не носеше подаръци в старческия приют, а пренасяше също в чантата си буркани с консерви и пакети с ориз за учителката. Месеци по-късно, когато скулпторът се завърна в дома си, надживял изтезанията и затвора, извая от желязо и бронз едно Христово разпятие и го подари на децата. Оттогава разпятието неизменно виси на стената над леглото на Николас.
Децата ми не повтаряха нищо от онова, което се говореше вкъщи, нито пък споменаваха за непознатите, които понякога се отбиваха у нас. Николас започна да се подмокря нощем в леглото, събуждаше се засрамен, идваше с наведена глава в моята стая и разтреперан ме прегръщаше. Нуждаеше се от повече обич от когато и да било, ала Майкъл беше смазан от проблемите покрай работниците, а аз тичах от една работа на друга, посещавах бедняшки квартали, криех хора и нервите ми бяха опънати до скъсване; мисля, че нито един от двама ни не съумя да даде на децата сигурността и утехата, от която се нуждаеха. Междувременно Грани беше раздирана от вътрешни противоречия — от една страна, мъжът й приветстваше фанфарите на диктатурата, а от друга, ние й разказвахме за репресиите; тревогата й се превърна в паника, малкият й свят беше заплашен от ураганни стихии. „Внимавай“, не спираше да ми повтаря, без сама да знае какво иска да каже с това, защото умът й отказваше да приеме опасностите, които сърцето й на баба предугаждаше. Цялото й съществувание се въртеше около двамата й внука. „Лъжи, всичко това са лъжи, изфабрикувани от съветския комунизъм, за да се злепостави Чили“, й казваше свекър ми, когато тя споменаваше злокобните слухове, които като зараза се разпространяваха из въздуха. Подобно на децата ми, тя се научи да спотайва мълчаливо съмненията си и да избягва коментари, които биха могли да ни навлекат нещастие.
Една година след преврата Военната хунта се разпореди в Буенос Айрес да бъде убит генерал Пратс, тъй като се страхуваше, че оттам бившият военачалник на въоръжените сили може да оглави бунт на демократичните военни. Изпитваше страх също генерал Пратс да не публикува мемоарите си и да не разкрие предателството на генералите; по онова време се ширеше официалната версия за събитията от 11 септември, в която се оправдаваха фактите и се превъзнасяше като герой образът на Пиночет. Телефонни съобщения и анонимни бележки бяха предупреждавали генерал Пратс, че животът му е в опасност. Чичо Рамон, за когото имаше подозрения, че разполага с копие от мемоарите на генерал Пратс, също бе заплашван през онези дни, но така и не повярва на предупрежденията. Пратс обаче много добре познаваше прийомите на колегите си и знаеше, че в Аржентина се надигат и започват да действат ескадроните на смъртта, които поддържаха с чилийската диктатура ужасен трафик на човешки тела, затворници и документи за самоличността на изчезналите. Напразно се опита да се сдобие с паспорт, да напусне страната и да замине за Европа; чичо Рамон разговаря с посланика на Чили, дългогодишен дипломатически служител, с когото от години поддържаха приятелство, и го помоли да помогне на генерала в изгнание, но от
