Паула

ведри горски пейзажи и спокойни води. Приятелките ми донесоха ароматични лосиони и я мажем с босилеково масло сутрин за ободряване, с лавандула вечер за приспиване, с рози и лайка за освежаване. Всеки ден идва един мъж с дълги като на фокусник ръце и й прави японски масаж; половин дузина терапевти се грижат за нея, редувайки се — едни й правят упражненията в залата за гимнастика, други се опитват да установят контакт с нея, като й показват изписани на картон букви или рисунки, свирят й на инструменти и дори капят лимон или мед в устата й, в случай че реагира на вкусови възприятия. Дойде и специалист по порфирия — един от малцината в тази област, понеже това рядко състояние не интересува никого; някои са чували или чели за него във връзка със съществуването на един английски крал, когото всички вземали за луд, а всъщност бил болен от порфирия. Този лекар прочете болничните епикризи от Испания, прегледа я и установи, че мозъчното увреждане не е в резултат на болестта, вероятно ставало дума за злополучно следствие или грешка в лечението.

Днес настанихме Паула да седне в инвалидна количка — подпряхме гърба й с големи възглавници, и я изведохме на разходка в парка на клиниката. Една пътека криволичи между туфи от див жасмин, чийто аромат е толкова неустоим, както и този на лосионите й. Тези цветя ме карат да усещам наоколо присъствието на Грани — прекалено голяма случайност би било по такъв начин да заобикалят отвсякъде Паула. Сложихме й широкопола шапка и тъмни очила против слънцето и предрешена по този начин, тя изглеждаше почти нормално. Николас буташе количката, а Селия, която вече е много наедряла, и аз с Алехандро на ръце ги наблюдаваме отдалеч. Николас беше откъснал няколко жасмина, беше ги поставил в ръката на сестра си и й говореше нещо, сякаш тя можеше да му отвърне. Какво ли й казваше? Аз също разговарях с нея през цялото време, та да уловя всеки евентуален момент на проблясък в съзнанието и да установя контакт с нея; всяка сутрин й повтарям, че прекарва лятото в Калифорния заедно с близките си, и й казвам датата, за да не се носи по течението извън времето и пространството; вечер й казвам, че още един ден е свършил, че е време за сънища и прошепвам в ухото й една от онези нежни молитви на английски на Грани, с които е израснала. Обяснявам й какво се е случило, казвам, че съм майка й, да не се плаши, защото ще излезе от това изпитание укрепнала, че в миговете на най-голямо отчаяние, когато всички врати се затварят и ни се струва, че сме в задънена улица, винаги се открехва неочаквана пролука, откъдето да се измъкнем. Припомням й най-тежките времена на терор в Чили и на самота в изгнанието — най-важното време в живота ни, защото ни даде тласък напред и сила.

Често съм се питала, подобно на хиляди чилийци, дали правилно съм постъпила като съм напуснала страната си по време на диктатурата; дали съм имала право да лиша от корен децата си и да повлека съпруга си към несигурно бъдеще в чужда страна, или пък щеше да е за предпочитане да се помъчим да останем незабелязани, ала тези въпроси нямат отговор. Събитията се стовариха неумолимо като в древногръцка трагедия, фаталността беше пред очите ми, но аз не можах да избегна стъпките, водещи към нея.

На 23 септември 1973 година, дванайсет дни след военния преврат, умря Пабло Неруда. Беше болен и печалните събития от онези дни пречупиха желанието му за живот. Прекара агонията си в своето легло на Исла Негра, без да види морето, което се разбиваше в скалите под прозореца му. Съпругата му Матилде беше изградила непробиваем обръч около него, за да не го достигат новини от случващото се в страната, но по някакъв начин поетът научи за хилядите затворници, за изтезаваните и убитите. „Нарязали ръцете на Виктор Хара — все едно да смажеш славей; казват, че той не преставал да пее и това още повече ги ожесточавало. Какво става, нима всички са полудели“, шепнеше с блуждаещ поглед. Започна да се задушава и го отведоха с линейка в една клиника в Сантяго; в това време стотици телеграми пристигаха от различни правителства по света, които предлагаха политическо убежище на поета Нобелов лауреат; някои посланици лично отидоха при него, за да го убедят да замине, но той не искаше да бъде далеч от родната земя в тези времена на катаклизъм. „Не мога да изоставя народа си, не мога да побегна, обещай ми, че и ти няма да си тръгнеш“, помоли жена си и тя му обеща. Последните думи на този мъж, възпял живота, бяха: „Ще ги разстрелят, ще ги разстрелят“. Болногледачката му дала успокоително, той заспал и повече не се събудил. Смъртта запечата на устните неговата иронична усмивка от най-щастливите му дни, когато се маскираше, за да забавлява приятелите си. По същото време, в килия на Националния стадион, изтезаваха зверски шофьора му, за да изтръгнат от него кой знае какво ненужно признание за възрастния и миролюбив поет. Положиха го за бдението в синята му къща на хълма Сан Кристобал, опустошена от военните, които я бяха превърнали в развалини — навсякъде се подмятаха разпръснати парчета от любимите му керамични фигури, бутилки, кукли, часовници, картини — всичко, което не бяха успели да отнесат, бяха изпотрошили и изгорили. Вода и кал се стичаха по пода, покрит със счупени стъкла, които хрускаха като кости, когато човек ги настъпеше. Матилде прекара нощта насред разсипията, седнала на стол до ковчега на мъжа, посветил й най-прекрасните любовни стихове, и подкрепяна от малцината приятели, които се бяха осмелили да пресекат полицейския обръч около дома и да нарушат вечерния час. На другия ден го погребаха в отстъпен назаем гроб с траурна церемония, застрашително ескортирана от картечници, стърчащи от двете страни на улиците, по които мина малобройното шествие. Малцина можаха да го съпроводят в последното му пътуване — приятелите му бяха или в затвора, или се укриваха, други се страхуваха от преследвания. С колежките ми от списанието вървяхме бавно с червени карамфили в ръце и скандирахме: „Пабло Неруда! Тук, сега и винаги!“, пред пламналите погледи на войниците, еднакви под бойните си каски, с изрисувани лица, за да не бъдат разпознати, и с оръжие, треперещо в ръцете им. На средата на пътя някой извика: „Другарят Салвадор Алиенде!“ и всички отвърнахме в един глас: „Тук, сега и завинаги!“ Така погребението на поета стана повод да бъде почетена и паметта на президента, чието тяло почиваше в анонимен гроб в гробището на друг град. „Мъртвите не почиват в гробове без име“, промълви един старец, който вървеше до мен. Като се върнах вкъщи, написах, както правех това всеки ден, писмо на мама и й описах погребението; тя го прибрала заедно с други писма и осем години по-късно ми го даде, а аз го включих почти дословно в първия си роман. Разказах за погребението и на дядо, който ме изслуша докрай със стиснати зъби, а сетне ме сграбчи с железните си лапи и ме запита, крещейки, за какъв дявол съм отишла на гробищата, нима не съм виждала какво става в Чили и в името на децата си и от уважение към него, дето не можел повече да понася страдания, ме закле да се пазя. Нима не било достатъчно това, че съм излизала по телевизията с моето презиме? Защо съм се излагала на опасност? Тези неща не ме засягали.

— Злото е отприщено, Тата.

— За какво зло ми говориш! Това са твои измишльотини, все същото е било откак свят светува.

— Да не би да отричаме съществуването на злото, понеже не вярваме в силата на доброто?

— Обещай ми, че ще си стоиш мирно и тихо вкъщи! — призова ме той.

— Не мога да обещая такова нещо, Тата. — Наистина не можех. Беше вече късно за подобни обещания. Два дни след военния преврат, едва бяха отменили полицейския час, наложен на първо време, аз се озовах ангажирана, незнайно как, в мрежата, която незабавно бе изплетена в помощ на преследваните. Узнах за някакъв младеж от левите екстремисти, който трябваше да бъде укрит; беше успял с прострелян крак да се измъкне от засада, докато преследвачите го гонели по петите. Скрил се в гаража на приятел, където в полунощ добронамерен лекар извадил куршума и започнал да го лекува. Изгарял в треска, въпреки антибиотиците и затова беше невъзможно да стои повече на това място, немислимо беше също да бъде настанен в болница, където със сигурност щяха да го арестуват. В неговото състояние не би издържал трудното пътуване, което предприемаха някои, пресичайки границата през проходите в Андите на юг; единствената му възможност беше да потърси политическо убежище, ала само за хора с много връзки — изтъкнати политици, журналисти, интелектуалци и хора на изкуството — вратите на посолствата бяха широко отворени; клетите нещастници като него и хиляди други оставаха без закрила. Аз не знаех много добре какво означава убежище, бях чувала тази дума единствено в националния химн, който сега звучеше иронично: или родината ще принадлежи на свободните, или ще бъде убежище против гнета, но участта на този младеж ми се видя като в някакъв роман и без да обмислям, предложих да му помогна, като не премерих добре риска, защото в този момент никой нямаше представа как действа терорът, все още се водехме от принципите на нормалния живот. Реших без всякакви заобикалки да се обърна към посолството на Аржентина, паркирах колата си възможно най-близо и се запътих към посолството с примряло сърце, но с твърда стъпка. През решетката се виждаха прозорците на сградата с прострени дрехи и с хора, които се бяха показали и викаха. Улицата гъмжеше от войници, имаше танк пред