С Ернесто отидохме да приготвим куфара й. Влязох в малкия чист, подреден, изряден апартамент, където бяха така щастливи за толкова кратко време, и както всеки път останах изумена от францисканската простота, в която живееха. През двайсет и осем годишното си пребиваване на този свят Паула постигна зрялост, която някои никога не откриват, разбра колко мимолетно е съществуването и се откъсна от почти всичко материално, като се насочи към стремежите на душата. „Отиваме в гроба увити с чаршаф, за какво е това престараване?“, ми каза тя веднъж в магазин за дрехи, когато понечих да й купя три блузи. Тя изхвърли отвъд борда и последните остатъци суета, не искаше украшения, не я интересуваше нищо излишно, нито повърхностно, в бистрия й ум имаше място и търпение само за същественото. „Търся Бог и не го намирам“, ми каза малко преди да изпадне в кома. Ернесто постави в чанта малко дрехи, няколко снимки от медения им месец в Шотландия, старите й пантофки от заешка кожа, сребърната захарница, наследство от Грани, и парцалената кукла — останала почти едноока и без вълнената си коса, — която й измайсторих след раждането й и която тя неизменно носеше със себе си като проядена от молци реликва. В малко панерче останаха писмата, които й бях писала през годините и които, подобно на мама, тя пазеше, подредени по дати. Предложих да ги унищожим, ала зет ми каза, че някой ден тя ще попита за тях. Апартаментът остана като пометен от вихър на безнадеждност; на 6 септември Паула бе излязла оттук за болницата и не се върна никога вече. Бдящият й дух присъстваше край нас, докато се разпореждахме с вещите й и слагахме ръка на съкровените й неща. Изведнъж Ернесто се свлече на колене и се вкопчи в мен, разтърсван от риданията, които беше потискал през всички тези дълги месеци. Струва ми се, че тогава осъзна напълно трагедията и разбра, че жена му няма никога да се върне в този апартамент в Мадрид, че се е преселила в друго измерение, оставяйки му само спомена за красотата и нежността, в които се беше влюбил.
— Дали защото прекалено много се обичахме, защото Паула и аз така лакомо консумирахме цялото щастие, което ни беше отредено? Да не би да погълнахме самия живот? Цялата ми безусловна любов й принадлежи, но като че ли тя няма повече нужда от нея — ми каза.
— Необходима й е повече отвсякога, Ернесто, но сега се нуждае най-вече от мен, защото ти няма как да се грижиш за нея.
— Не е честно ти сама да се нагърбваш с цялата отговорност. Тя е моя жена…
— Няма да бъда сама, разчитам на цялото семейство. Освен това ти също можеш да дойдеш. Моят дом е и твой.
— Какво ще стане, ако не намеря работа в Калифорния? Не мога да живея под крилото ти. Но пък и не искам да се разделям с нея…
— В едно писмо Паула ми беше разказала как всичко се променило, когато ти си се появил в живота й, почувствала го изпълнен. Разказа ми, че понякога, в присъствието на други хора, полузамаяни от шума на многото разговори, ви бил достатъчен един поглед, за да си кажете колко много се обичате. Времето замръзвало и се установявало магическо пространство, в което сте съществували само тя и ти. Може би отсега нататък ще е така — въпреки разстоянието вашата любов ще живее непокътната на свое място, отвъд живота и смъртта.
В последния момент, преди да затвори окончателно вратата, ми подаде плик, запечатан с восък. Надписан беше с почерка на дъщеря ми, който беше невъзможно да сбъркам, и гласеше:
— Преди няколко месеца, бяхме в медения месец, Паула се събуди една нощ с вик — заразказва ми той. — Не зная какво сънуваше, но трябва да е било нещо много тревожно, защото не можа да заспи отново, написа това писмо и ми го даде. Мислиш ли, че трябва да го разпечатаме?
— Паула не е мъртва, Ернесто…
— Тогава нека остане при теб. Всеки път, щом видя плика, нещо в гърдите ме стяга.
Сбогом, Мадрид… Зад гърба ни остана коридорът на изгубените следи, където обиколих няколко пъти света, зад гърба ми остана хотелската стая и супата от леща. За последен път прегърнах Елвира, Аурелия и останалите приятели от болницата, които ме изпратиха разплакани; сбогувах се с монахините, които ми подариха броеница, благословена от самия папа; също и с лечителите, които за последен път дойдоха и приложиха изкуството на тибетските камбанки; сбогувах се с невролога — единственият лекар, останал с мен до края: той подготви Паула и събра всички подписи и разрешителни, за да може авиокомпанията да се съгласи да я превози. Купих няколко места в първа класа, инсталирах носилка, кислород и цялата необходима апаратура, наех опитна болногледачка и откарах дъщеря си с линейка до летището, където ни чакаха и ни отведоха направо в самолета. Тя спеше, замаяна от някакви капки, които лекарят ми даде в последния момент. Сресах я на хлабава опашка, прихваната с кърпа за глава, както тя обичаше, и заедно с Ернесто за пръв път я облякохме след дългите месеци — сложихме й моя пола и негово сако, защото в нейния гардероб открихме само два чифта джинси, няколко блузи и жакет, които бе невъзможно да облечем на вдървеното й тяло.
Пътуването от Мадрид до Сан Франсиско представляваше двайсетчасово сафари, през което болната получаваше храна капка по капка, следяхме жизнените й показатели и когато започваше да проявява нервност, я потапяхме в милостив сън с помощта на чудодейните капки. Не е минала и една седмица оттогава, ала вече забравих подробностите, едва си спомням, че прекарахме един-два часа във Вашингтон, където ни посрещна служител от чилийското посолство, за да улесни влизането ни в Съединените щати. Болногледачката и Ернесто се грижеха за Паула, докато аз тичах из летището с багажа, паспортите и разрешителните, които чиновниците подпечатаха без въпроси при вида на бледото младо момиче, лежащо в несвяст на носилката. В Сан Франсиско Уили ни чакаше с линейка и един час по-късно пристигнахме в клиниката за рехабилитация, където лекарски екип посрещна Паула — кръвното й беше много спаднало и беше обляна в студена пот. Селия, Николас и внукът ми ни чакаха на вратата; Алехандро се затича, протегнал ръчички към мен и олюлявайки се на непохватните си крачета, но сигурно усети ужасното нещастие във въздуха, защото спря насред пътя и отстъпи назад изплашено. Николас беше следил развитието на болестта ден след ден по телефона, ала не беше подготвен за това, което видя. Наведе се над сестра си и я целуна по челото, тя отвори очи и за миг изглеждаше, че задържа поглед върху него. „Паула, Паула!“, прошепна, а лицето му се обливаше в сълзи. Онемяла и ужасена, Селия се опитваше да защити бебето в утробата си с ръце и изчезна зад една колона в най-слабо осветения ъгъл на залата.
Тази нощ Ернесто остана в клиниката, а аз отидох вкъщи с Уили. Бях отсъствала в продължение на месеци и се почувствах чужда, сякаш никога не бях прекрачвала този праг, нито пък бях виждала всички тези мебели и предмети, които някога с въодушевление бях купувала. Всичко беше безупречно и мъжът ми беше откъснал най-прекрасните си рози от градината, за да напълни вазите. Погледнах спалнята ни с балдахин от бяла батиста и големи, бродирани възглавници, картините, които години наред ме бяха съпътствали, дрехите ми, подредени по цветове в гардероба, и всичко ми се стори много красиво, но напълно чуждо — мой дом продължаваха да са общата болнична стая, хотелът, малкият и гол апартамент на Паула. Почувствах се, сякаш никога не бях живяла в тази къща, сякаш душата ми беше останала забравена в коридора на изгубените следи и щеше да ми е нужно доста време, за да я намеря. Но тогава Уили силно ме притисна и през плата на ризата усетих топлината и мириса му, изпълни ме несравнимата сила на неговата всеотдайност и предусетих, че най-страшното беше минало, отсега нататък нямаше да съм сама, до него щях да имам смелост да посрещна и най-лошите изненади.
Ернесто можа да остане в Калифорния само четири дни и трябваше да се върне на работа. Сега се опитва да уреди да го преместят в Съединените щати, за да бъде край жена си.
— Чакай ме, моя любов, скоро ще се върна и повече никога няма да се разделим, кълна ти се. Кураж, не се предавай — й каза, като я целуна, преди да замине.
Сутрин раздвижват Паула с упражнения и я подлагат на сложни изследвания, ала следобед има време да стоя с нея. Лекарите изглеждат удивени от прекрасното състояние на тялото й — кожата й е свежа, ставите й не са се деформирали, нито са загубили гъвкавост, въпреки парализата. Импровизираните движения, които аз й налагах, са същите като тези тук; моите шини, стъкмени от книги и еластични бинтове, са подобни на тези, които тук й направиха по мярка; потупванията по гърба, за да се изкашля, и капките вода за овлажняване на трахеотомията вършеха същата работа като тукашните сложни дихателни апарати. Паула е в самостоятелна, обляна в светлина стая, с прозорец, който гледа към двор със здравец; подредихме семейни снимки по стените и й пускаме лека музика, има телевизор, на който й прожектираме
