посолството му хвърлиха прах в очите с обещания, които така и не изпълниха. Малко преди полунощ срещу двайсет и девети септември 1974 година избухна бомба в автомобила на семейство Пратс, които се прибирали вкъщи след вечеря с моите родители. Силата на взрива изхвърлила късове горящ метал на сто метра разстояние, раздробили генерала и овъглили съпругата му в адска клада. Минути по-късно на мястото на трагедията се събрали чилийски журналисти, които пристигнали преди аржентинската полиция, като че ли очаквали покушението зад ъгъла.
Чичо Рамон ми се обади в два през нощта, помоли ме да съобщя на дъщерите на Пратс и ми каза, че с майка ми са напуснали дома си и се укриват на тайно място. На другия ден взех самолет за Буенос Айрес в една необикновена мисия слепешката, защото дори не знаех къде да ги търся. На летището срещу мен се зададе много висок мъж, хвана ме под ръка и почти ме завлече до една черна кола, чакаща на изхода. „Не се бой, приятел съм“, ми каза на испански със силен немски акцент, а в сините му очи се четеше такава доброта, че му повярвах. Беше чех, представител на Обединените нации, който търсеше начин да отведе родителите ми на по-сигурно място, където дългата ръка на терора не можеше да ги стигне. Заведе ме да ги видя в апартамент в центъра на града и там ги заварих спокойно да се приготвят за бягство. „Виж на какво са способни тези убийци, дъще, трябва да се махнеш от Чили“, отново ме помоли майка ми. Не можехме дълго да останем заедно, те едва успяха да ми разкажат за случилото се и да ми дадат наставления; още същия следобед чешкият приятел успя да ги изведе от страната. Сбогувахме се с отчаяна прегръдка, не знаейки дали отново ще се видим. „Продължавай да ми пишеш всеки ден и пази писмата, докато се намери адрес, на който да ми ги изпратиш“, ми каза мама в последния момент. Закриляна от високия синеок мъж, аз останах в града, за да опаковам мебели, да платя сметки, да върна апартамента, нает от родителите ми, и да получа разрешение да отведа швейцарското куче, което след бомбата, избухнала в посолството, беше вечно отнесено. Това животно се превърна в единствената компания на Грани, когато се наложи всички останали да я изоставим.
Няколко дни по-късно в Сантяго, в резиденцията на главнокомандващия, където семейство Пратс живееше преди генералът да си подаде оставката, съпругата на Пиночет видяла генерал Пратс да седи посред бял ден на масата в трапезарията, с гръб към прозореца, осветен от свенливото пролетно слънце. След като се опомнила от първоначалния шок, тя разбрала, че това видение е породено от нечиста съвест и не му обърнала повече внимание, ала през следващите седмици призракът на измамения приятел се връщал многократно, появявал се в пълен ръст в салоните, слизал, тежко стъпвайки по стълбите, и надничал иззад вратите, докато натрапчивото му присъствие станало непоносимо. Пиночет нареди да построят гигантски бункер, ограден от крепостен зид, който да го брани от живи и мъртви врагове, но хората от охраната му си дадоха сметка, че бункерът би бил лесна мишена за въздушни бомбардировки. Тогава диктаторът нареди да укрепят стените и да блиндират прозорците на омагьосаната къща, удвои въоръжената охрана, обгради я с картечници и затвори улицата, за да не може никой да приближава. Нямам представа как се справя генерал Пратс с такива мерки за сигурност…
В средата на 1975 година репресиите се бяха усъвършенствали и аз попаднах в плен на собствения си ужас. Страхувах се да използвам телефона, цензурирах писмата до майка си, в случай че ги отвореха в пощата, и мерех коментарите си дори в тесен семеен кръг. Приятели, близки до генералите, ме бяха предупредили, че името ми е в черния списък, и малко след това получихме две смъртни заплахи по телефона. Бях чувала за индивиди, които тревожеха хората чисто и просто заради удоволствието, което изпитваха, всявайки паника, и може би нямаше да дам ухо на тези анонимни гласове, ако след случилото се с Пратс и чудодейното бягство на родителите ми, не се чувствах несигурна. През един зимен следобед с Майкъл и децата отидохме на летището да изпратим приятели, които, подобно на толкова други, бяха решили да заминат. Разбрали, че в Австралия раздават земи на новопристигналите имигранти, и решили да опитат късмета си като фермери. Гледахме излитащия самолет, когато една непозната се приближи и ме попита дали аз съм жената от телевизията, след това настоя да я придружа, защото имала да ми казва нещо насаме. Без да ми даде време да реагирам, ме завлече за ръката към тоалетните и като останахме сами, извади от чантата си плик и го сложи в ръцете ми.
— Предай това, въпрос на живот и смърт е. Трябва да отпътувам със следващия самолет, лицето за контакт не се яви, а аз не мога да чакам повече — каза. Накара ме да повторя адреса два пъти, за да е сигурна, че съм го запомнила, и след това си тръгна, тичайки.
— Коя беше тази? — ме попита Майкъл, когато излязох от тоалетните.
— Нямам представа. Помоли ме да предам това. Каза, че е много важно.
— Какво е то? Защо го взе? Може да е капан…
Всички тези въпроси и други, които ни хрумнаха по-късно, не ни дадоха да мигнем през нощта; не искахме да отваряме плика, защото за предпочитане беше да не сме запознати със съдържанието му, не се осмелявахме да го занесем на адреса, посочен от жената, но и не можехме да го унищожим. Струва ми се, че през онези часове Майкъл разбра, че не аз търсех проблемите, а те сами се изпречваха на пътя ми. Накрая осъзнахме до каква степен действителността беше изкривена, щом като една толкова проста молба, като предаването на писмо, можеше да ни струва живота и щом като мъченията и смъртта присъстваха ежедневно в разговорите ни като нещо напълно общоприето. Призори разгънахме карта на света на масата в трапезарията и взехме да обмисляме къде да отидем. По онова време половината от населението в Латинска Америка живееше под ботуша на военни диктатури; под претекст, че се борят срещу комунизма, въоръжените сили на няколко държави се бяха превърнали в наемници на привилегированите класи и в репресивен инструмент срещу най-бедните. През последвалото десетилетие военните се впуснаха в безмилостна война срещу собствените си народи — загинаха, изчезнаха и заминаха в изгнание милиони хора; никога преди това на континента не се бе наблюдавало такова мащабно движение на човешки маси, които прекосяваха границите. В онази сутрин с Майкъл открихме, че са останали много малко демокрации, където можехме да потърсим убежище, и че доста от тях, като например Мексико, Коста Рика и Колумбия, вече не издават визи за чилийци, тъй като през последната година и половина в тези страни бяха емигрирали прекалено много мои сънародници. Щом свърши полицейският час, оставихме децата при Грани, дадохме указания, в случай че не се върнехме, и отидохме да предадем плика на посочения адрес. Натиснахме звънеца на стара къща в центъра, отвори ни мъж, облечен в джинси, и видяхме с дълбоко облекчение, че носи свещеническа якичка. Разпознахме белгийския му акцент, защото бяхме живели в тази страна.
След като напуснаха Аржентина, майка ми и чичо Рамон не намираха къде да се установят и в продължение на месеци трябваше да се ползват от гостоприемството на приятели в чужбина, без да могат никъде окончателно да разопаковат куфарите си. Тогава майка ми си спомни за венецуелеца, с когото се бе запознала в гериатричната болница в Румъния, и следвайки знака на сърцето си, потърси визитката му, която грижливо беше пазила през всичките тези години, и му се обади в Каракас, за да му разкаже какво се беше случило. „Идвайте, мила моя, тук има място за всички ви“, бил незабавният отговор на Валентин Ернандес. Това ни наведе на мисълта да се настаним във Венецуела, предположихме, че е зелена и щедра страна, където имахме приятел и можехме да останем известно време, докато обстановката в Чили се промени. С Майкъл започнахме да правим планове за пътуването, трябваше да дадем къщата под наем, да продадем мебелите и да си намерим работа, но всичко стана набързо, за по-малко от седмица. В сряда децата се върнаха от училище, изплашени до смърт — някакви непознати ги нападнали на улицата и след като ги заплашили, им казали да ми предадат нещо: „Кажете на онази мръсница, майка ви, че дните й са преброени.“
На другия ден видях дядо за последен път. Спомням си го седнал както обикновено в креслото, което му купих на една разпродажба преди много години, с буйната му посребряла коса и селски бастун в ръка. Като млад трябва да е бил висок, защото дори и седнал му личеше; но с възрастта носещите колони на тялото му се изкривиха и той рухна като сграда, чиито основи бяха започнали да поддават. Не можах да се сбогувам с него, не ми достигна смелост да му кажа, че заминавам, но предполагам, че той го е предчувствал.
— Нещо ме гложди отдавна, Тата… Някога убивал ли си човек?
— Защо, ни в клин ни в ръкав, ми задаваш такъв въпрос?
— Защото лесно избухваш — подметнах, мислейки за тялото на рибаря, проснато по корем в пясъка в онези далечни времена, когато бях осемгодишна.
