моята същност светостта на раждането, усилието, болката, паниката и удивена благодарих за героичния кураж на снаха ми, за чудото на здравото й тяло и благороден дух, създадени за майчинство. През някаква пелена ми се стори, че виждам развълнувания Николас, който взе детенцето от ръцете ми и го настани в скута на майка му. Тя се надигна между възглавниците запъхтяна, мокра от пот и преобразена от вътрешна светлина, напълно безразлична към тялото си, което продължаваше да пулсира и да кърви; сключи ръце около дъщеря си и, надвесена над нея, я приветства за добре дошла с порой от нежни думи, изречени на някакъв току-що създаден език, целуна я, взе да я души така, както правят всички женски, и сетне я постави на гръдта си с най-древния жест на човечеството. Времето спря в стаята, а слънцето застина над розите на терасата, светът затаи дъх, за да ознаменува чудото на този нов живот. Акушерката ми подаде ножици, аз прерязах пъпната връв и Андреа пое по пътя на съдбата си, отделно от своята майка. Откъде идва това малко момиченце? Къде ли е била преди да покълне в корема на Селия? Искам да й задам хиляди въпроси, ала се страхувам, че когато ще може да ми отговори, вече ще е забравила как е било на небето… Мълчание преди раждането, мълчание след смъртта, животът е само шум между две бездънни мълчания.
Паула прекара един месец в клиниката за рехабилитация; приключиха с всички изследвания и измервания отвътре и отвън и ни връчиха съкрушителен доклад. Майкъл пристигна от Чили, Ернесто също беше тук със специално разрешение от работата. Уреди от службата да го преместят в Ню Йорк, така поне бяхме в една и съща държава, на шест часа разстояние в случай на спешна необходимост и способни да вдигнем телефона всеки път, когато мъката ни поваляше. Не беше виждал жена си от онова кошмарно пътуване, когато я пренесохме от Мадрид, и въпреки че го информирам и за най-дребното нещо, той се изненада да я види толкова красива и толкова по-отсъстваща. Този мъж е като някои дървета, които устояват на ураганни бури, привеждайки се, без да се прекършват. Пристигна с подаръци за Паула, влезе забързано в стаята й, взе я в ръце и я целуна, шептейки й колко много му липсва и колко красива е станала, докато тя гледаше втренчено напред с големите си очи, без лъч в тях, подобно на кукла. Сетне се облегна до нея и взе да й показва снимки от медения им месец, като й припомняше щастливото време от миналата година; накрая и двамата заспаха, като обикновена двойка по време на сиеста. Моля се да си намери здрава жена, с добро сърце като Паула, и да бъде щастлив далеч оттук; не трябва да остане обвързан с болна до края на дните си, ала още не мога да му говоря за това, прекалено рано е. Лекари и терапевти, които участваха в лечението на Паула, събраха семейството и се произнесоха: степента на съзнателност е нула, няма признаци за промяна през тези четири седмици, не бяха успели да установят никакъв контакт с нея и най-реалистичната прогноза беше, че ще продължи да се влошава. Няма да може отново да говори, нито да гълта, никога няма да може да се движи волево, трудно би успяла да разпознае някого; увериха ни, че възстановяването й е невъзможно, но че физическите упражнения са необходими, за да поддържат гъвкавостта й. Накрая препоръчаха да постъпи в болнично заведение за такъв вид пациенти, тъй като се нуждаеше от непрекъснати грижи и не можеше да остане нито минута сама. Дълго мълчание последва последните думи от доклада. От другата страна на масата бяха Николас и Селия с децата в ръце и Ернесто, обвил главата си с ръце.
— Важно е да се вземе решение как ще се действа в случай на пневмония или друга тежка инфекция. Ще искате ли агресивно лечение? — попита един от лекарите.
Никой от нас не разбра думите му.
— С големи дози антибиотици и постъпване в интензивно отделение всеки път, щом това се случи, ще може да живее много години. Ако не се приложи лечение, ще умре по-рано — обясни.
Ернесто вдигна лицето си и погледите ни се срещнаха. Погледнах също Николас и Селия и без да се поколебаят, без предварителна уговорка, и тримата ми направиха знак.
— Паула няма повече да се връща в интензивно отделение, няма също така да я мъчим с нови кръвопреливания, лекарства и болезнени изследвания. Ако изпадне в тежко състояние, ще бъдем до нея и ще й помогнем да умре — казах с толкова твърд глас, че трудно можех да повярвам, че това съм аз.
Майкъл излезе от залата разбит и няколко дни по-късно се върна в Чили. В този миг стана ясно, че дъщеря ми се връща в моя скут и че аз ще нося отговорност за живота й и ще вземам решения в момента на нейната смърт. Двете заедно и сами, както в деня на нейното раждане. Усетих прилив на сили, който разтърси тялото ми като електрически ток, и аз осъзнах, че превратностите по дългия ми път са били жестока подготовка за това изпитание. Не съм победена, все още имам много неща да свърша, западната медицина не е единствената алтернатива в такива случаи, ще похлопам на други врати и ще прибегна до други средства, дори и най-невероятните, за да я спася. От самото начало възнамерявах да я отведа вкъщи, затова през месеца, в който тя беше в клиниката за рехабилитация, се упражнявах да се грижа за нея и да работя с апаратите за физиотерапия. За по-малко от три дни се сдобих с необходимата апаратура — от електрическо легло до кран за задвижването му, и наех четири жени от Централна Америка да ми помагат на смени през деня и нощта. Срещнах се с петнайсет кандидатки и избрах тези, които ми се сториха най- нежни, защото беше минало времето на ефективността и влизахме в етапа на любовта. И четирите са белязани от трагично минало, ала са съхранили свежестта на майчината усмивка. Ръцете и краката на една от тях са целите в белези от убождания с нож — убили мъжа й в Салвадор, а нея помислили за мъртва в локва от кръв, с три малки деца. По някакъв начин се довлякла и намерила помощ, малко след това оставила децата при баба им и избягала от страната. Втората е от Никарагуа — не е виждала петте си деца от много години, но мисли да ги изтегли насам едно по едно; работи и спестява и последния цент, за да може някой ден отново да се събере с тях. Първият етаж на къщата се превърна във владение на Паула, въпреки че семейната дневна продължава да си е там, както преди, с телевизията, музиката и детските игри. В тази стая преди по-малко от седмица се роди Андреа и пак там ще живее леля й през времето, в което пожелае да остане на този свят. Иззад големите прозорци надничат цъфналият летен здравец и посадените в буренца рози — верни дружки в толкова злочести времена. Николас боядиса стените в бяло, край леглото наслагахме снимки на близки и приятели от щастливите й години, а на една полица сложихме парцалената й кукла. Невъзможно е да се прикрият огромните апарати, които я поддържат, но стаята поне е по-приветлива от болничните стаи, в които живя през последните месеци. В онази слънчева утрин, когато дъщеря ми пристигна с линейка, къщата сякаш весело се отвори, за да я посрещне. През първия половин час цареше действие, глъчка и старание, но изведнъж суетнята секна — тя беше настанена в леглото и рутината се задвижваше; всеки в семейството се върна към задълженията си, двете останахме сами и тогава усетих тишината и спокойствието на къщата в покой. Седнах до нея и взех ръката й. Времето се влачеше безкрайно бавно, минаха часове, пред очите ми заливът промени цветовете си, после слънцето се скри и взе да пада късен юнски мрак. Едра котка с кафяво по козината, която не бях виждала преди, влезе през големия отворен прозорец, обиколи стаята, изучвайки терена, и сетне с един скок се качи на леглото и се сви в краката на Паула. Тя обича котки, може би я бе повикала мислено да й прави компания. Шеметният бяг на ежедневното съществувание приключи за мен, влязох в ритъма на Паула, времето е застинало в часовниците. Няма нищо за правене. Разполагам с дни, седмици, години край леглото на моята дъщеря, часовете ще минават в очакване на неизвестно какво. Зная, че тя никога няма да е отново същата като преди, умът й е отлетял незнайно къде, ала тялото и духът й са тук. Интелигентността й е най-открояващата се черта, след нея идва добротата й и сега ми е трудно да повярвам, че изключителният й мозък е сведен до някаква сянка на рентгеновата снимка, че завинаги са се изгубили нейната любознателност, чувството й за хумор, паметта й, способна да съхрани и най-дребни подробности. „Тя е като растение“, бяха казали лекарите. Котката е способна да ме подкупи, за да й дам храна и да й позволя да спи на леглото, а дъщеря ми не ме познава и дори не може да стисне ръката ми, за да ми даде знак. Опитвах се да я науча да мига — веднъж за „да“ и два пъти за „не“, но всичко бе напразно. Поне е тук при мен, в безопасност у дома, закриляна от всички нас. Никой повече няма да наруши неприкосновеността й с игли и сонди, отсега нататък ще получава само милувки, музика и цветя. Моята задача е да поддържам тялото й здраво, да й спестявам болки, за да може духът й да е спокоен и да изпълни остатъка от мисията си на земята. Тишина. Имам часове в излишък за всичко, за което се сетя. Осъзнавам тялото си, дъха си, начина, по който теглото ми се разпределя на стола, гръбначният стълб ми дава опора, а мускулите се подчиняват на желанията ми. Решавам, че ще пия вода и ръката ми се повдига и поема чашата с точно необходимата сила и скорост; отпивам и усещам движението на езика и на устните, свежия вкус в устата, студената течност, стичаща се по гърлото. Неспособна за всичко това е моята клета дъщеря — ако й се допие, не може да си поиска, трябва да чака другите да отгатнат потребностите й и да сипят вода със спринцовка през тръбичката,
