Исабел Алиенде
Градът на зверовете
1
Кошмарът
Александър Колд се събуди на разсъмване, стреснат от кошмар. Сънуваше как огромна черна птица се удря в прозореца с трясък на строшени стъкла, връхлита в къщата и отнася майка му. В съня си той наблюдаваше безсилен как гигантският ястреб сграбчва с жълтите си нокти Лиза Колд за дрехата, излита през същия счупен прозорец и се изгубва в натежалото от гъсти облаци небе. Събудиха го шумът на бурята, вятърът, блъскащ дърветата, дъждът върху покрива, светкавиците и гръмотевиците. Запали лампата с чувството, че го отнася дрейфуваща лодка, и се опря о тялото на голямото спящо до него куче. Съобрази, че на няколко пресечки от къщата му ревеше Тихият океан, заливащ с гневни вълни крайбрежната ивица. Остана заслушан в бурята и замислен за черната птица и майка си, с надежда барабанните удари, които усещаше в гърдите си, да се укротят. Все още беше замаян от картините на лошия сън.
Момчето погледна часовника: шест и половина, време за ставане. Навън едва започваше да просветлява. Реши, че това ще бъде злополучен ден, един от тези, в които по си струва да си останеш в леглото, защото всичко върви наопаки. Много такива дни го сполетяха, откакто майка му се разболя; понякога въздухът в къщата натежаваше толкова, сякаш се намираш на самото морско дъно. В такива дни единственият изход беше да избягаш, да отидеш на плажа и да тичаш с Пончо, докато дъх не ти остане. Но валеше и валеше вече цяла седмица, истински потоп, а освен това Пончо бе ухапан от елен и не искаше да се движи. Алекс беше убеден, че има най-тъпото куче, съществувало някога, единствения четиридесеткилограмов лабрадор, ухапан от елен. През четиригодишния живот на Пончо го бяха нападали борсуци, котката на съседа, а сега и еленът, без да се броят случаите, когато го опръскваха сорилите1, и трябваше да бъде къпан в доматен сос за смекчаване на миризмата. Алекс се измъкна от леглото, без да смущава Пончо, и треперейки от студ, се облече. Отоплението се включваше в шест, но все още не бе успяло да сгрее стаята му, последната в коридора.
По време на закуската Алекс беше в лошо настроение и нямаше желание да похвали усилието на баща си, че е направил палачинки. Не можеше да се каже, че Джон Колд беше добър готвач: умееше да прави само палачинки, които приличаха на мексикански питки от каучук. За да не го засегнат, децата му ги пъхаха в устата си, но използваха всеки удобен случай да ги изплюят в боклука. Напразно се бяха опитвали да научат Пончо да ги яде: кучето си беше глупаво, но не чак толкова.
— Кога ще се оправи мама? — попита Никол, опитвайки се да набоде каучуковата палачинка с вилицата си.
— Млъкни, глупачке! — каза Алекс, на когото му бе втръснало да чува по няколко пъти седмично все същия въпрос от по-малката си сестра.
— Мама ще умре — обясни Андреа.
— Лъжкиня! Няма да умре! — викна Никол.
— Вие сте някакви сополанки и не знаете какво говорите! — избухна Алекс.
— Хайде, деца, успокойте се. Мама ще се оправи… — прекъсна ги Джон Колд неубедително.
Алекс почувства гняв срещу баща си, срещу сестрите си, срещу Пончо, срещу живота по принцип и дори срещу майка си за това, че се бе разболяла. Излезе бързо от кухнята, готов да тръгне без закуска, но в коридора се спъна в кучето и падна по очи.
— Махни се от пътя ми, скапаняк! — му изкрещя, а Пончо, развеселен, го облиза звучно по лицето, в резултат на което очилата му се омазаха със слюнка.
Да, определено беше един от онези злополучни дни. Минути по-късно баща му откри, че една от гумите на камионетката е спукана, и трябваше да помогне да я сменят, но, така или иначе, загубиха ценно време и трите деца пристигнаха със закъснение в училище. В суетнята на тръгване Алекс не си бе взел домашното по математика, което доведе до влошаване на отношенията му с учителя. Смяташе го за патетично дребно човече, поставило си за цел да му съсипе живота. Като капак на всичко си беше забравил и флейтата, а следобеда имаше репетиция с училищния оркестър; той беше солистът и не можеше да отсъства.
Флейтата беше причината, поради която Алекс трябваше да излезе в голямото междучасие и да си отиде до вкъщи. Бурята бе отминала, но морето продължаваше да се вълнува и той не можа да пресече за по-кратко през плажа, защото вълните прехвърляха крайбрежната ивица и наводняваха улицата. Тръгна по дългия път тичешком, тъй като разполагаше само с четиридесет минути.
През последните седмици, откакто майка му се разболя, една жена идваше да чисти, но този ден беше предупредила, че заради бурята няма да дойде. Във всеки случай от нея нямаше много полза, тъй като къщата все беше мръсна. Още отвън се забелязваше, че е занемарена. Имението сякаш тъгуваше. Запуснатият вид започваше от градината и се разпростираше в стаите — до последното кътче.
Алекс чувстваше, че семейството му се разпада. Сестра му Андреа, която от малка беше по-различна от останалите момичета, бе станала неузнаваема и часове наред се губеше в своя измислен свят, в който имаше вещици, дебнещи от огледалата, и извънземни, плуващи в супата. Не й подхожда вече на възрастта, мислеше си той, на дванадесет години би трябвало да проявява интерес към момчетата, или да си продупчи ушите например. А пък Никол, най-малката в семейството, се занимаваше с колекционирането на нещо като зоологическа градина, сякаш искаше да компенсира липсата на внимание, което майка й не беше в състояние да й даде. Хранеше няколко борсуци и сорили, които обикаляха из къщата; беше осиновила шест осиротели котета и ги държеше скрити в гаража, спаси живота на една голяма птица със счупено крило и държеше в една кутия еднометров смок. Ако майка й намереше смока, би умряла на място от страх, макар че това беше малко вероятно да се случи, защото когато не беше в болницата, Лиза Колд прекарваше деня в леглото.
Като се изключат палачинките на баща му и едни сандвичи с риба тон и майонеза, специалитет на Андреа, от месеци в семейството никой не готвеше. В хладилника имаше само портокалов сок, мляко и сладолед; вечер поръчваха по телефона пица или китайска храна. В началото беше почти купон, защото всеки ядеше, когато му скимнеше, предимно сладко, но вече на всички им липсваше здравословното хранене от нормалните времена. През тези месеци Алекс успя да усети колко голямо беше присъствието на майка му и как тежеше сега нейното отсъствие. Липсваха му както лекият й смях и нежността й, така и нейната строгост. Беше по-взискателна и по-хитра от баща му: невъзможно беше да я заблудиш, защото имаше „трето око“, за да вижда и незабележимото. Не се чуваше вече гласът й, тананикащ на италиански, нямаше музика, нито цветя, нито онова типично ухание на живопис и на току-що изпечени бисквити. Преди майка му успяваше да работи с часове в ателието си, да поддържа безупречна къщата и да чака с курабийки децата; сега едва-едва се надигаше за малко, обикаляше стаите с разсеян вид, сякаш не разпознаваше обстановката, измършавяла, със сенки около подпухналите очи. Платната й, които по-рано приличаха на истински цветни експлозии, сега стояха забравени на поставките и маслото съхнеше в тубите. Лиза Колд сякаш се бе смалила, беше като някакъв мълчалив призрак.
Алекс нямаше вече кого да помоли да му почеше гърба или да му повдигне духа, когато се будеше с чувството, че е хлебарка. Баща му не беше човек на ласките. Излизаха заедно да катерят планини, но говореха малко; а и Джон Колд се беше променил, както всички в семейството. Вече не беше ведрата личност от по-рано; често се дразнеше не само от децата си, но и от жена си. Понякога гръмогласно укоряваше Лиза, че не яде достатъчно, или че не си взима лекарствата, но веднага се разкайваше за избухването си и натъжен я молеше за прошка. Тези сцени разстройваха Алекс: не понасяше да гледа майка си без сили и баща си с очи, пълни със сълзи.
Когато пристигна по обед вкъщи, с изненада видя камионетката на баща си, който по това време винаги работеше в клиниката. Влезе през кухненската врата, вечно без ключ, с намерението да хапне нещо, да си вземе флейтата и да хукне обратно към училището. Огледа се наоколо и видя единствено втвърдените остатъци от снощната пица. Решен да засити глада си, се насочи към хладилника, търсейки чаша мляко. В този момент чу хлипането. Отначало помисли, че са котетата на Никол в гаража, но после си даде сметка, че звукът идваше от стаята на родителите му. Без да има намерение да ги шпионира, почти автоматично се приближи и побутна леко открехнатата врата. Това, което видя, го втрещи.
В средата на стаята се намираше майка му по нощница и боса, седнала на една табуретка, с лице между дланите, и плачеше. Баща му, прав зад нея, държеше стар бръснач, който бе принадлежал на дядото. Дълги черни кичури коса покриваха пода и крехките рамене на майка му, а обръснатият й череп блестеше като
