стомаха му нещо се повдига и спуска. Скоро вече не можеше да издържа повече, отвори вратата и се изсипа на улицата като торба, измъчен до дъното на душата си. Баба му почака усмихната да приключи с изпразването на стомаха си, без да предложи да му държи челото или да го успокои, както би сторила майка му, а после запали друга пура и му я подаде.
— Хайде, Александър, докажи ми, че си мъж, и изпуши още една — предизвикваше го, забавлявайки се.
През следващите два дни момчето трябваше да остане на легло, зелено като гущер и убедено, че гаденето и главоболието ще го довършат. Баща му реши, че е вирусно, а майка му бе на път да заподозре свекърва си, но не посмя да я обвини пряко в отровителство на внучето. Оттогава навикът да се пуши, който имаше такъв успех сред някои от приятелите му, преобръщаше червата на Алекс.
— Тази трева е от най-добрата — настоя Моргана, сочейки съдържанието на торбичката. — Имам също и това, ако предпочиташ — добави, показвайки две бели хапчета в дланта си.
Алекс се извърна и втренчи поглед в прозореца на автобуса, без да отговори. Знаеше от опит, че е по- добре да замълчи, или да смени темата. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи глупаво и момичето щеше да си помисли, че е сополанко, или че има религиозни фундаменталистки възгледи. Моргана сви рамене и запази съкровищата си в очакване на по-подходящ момент. Бяха пристигнали на автобусната спирка в центъра на града и трябваше да слизат.
В този час потокът от хора все още не беше намалял, нито пък движението по улиците, макар че канцелариите и търговските обекти вече бяха затворени; за сметка на това имаше отворени барове, театри, кафенета и ресторанти. Алекс се разминаваше с хората, без да различава лицата им; виждаше само прегърбените им фигури, увити в тъмни палта, които крачеха забързано. Забеляза неясни туловища, проснати на земята точно до някакви скари на тротоара, откъдето излизаха струи пара. Досети се, че това са скитници, сгушени до отоплителните отвори на сградите, които бяха единственият източник на топлина в зимната нощ.
Студените неонови светлини и фаровете на колите придаваха на мокрите и мръсни улици нереален вид. По ъглите имаше камари от черни чували, някои скъсани, с разпилени боклуци. Някаква просякиня, загърната в парцаливо палто, човъркаше в чувалите с пръчка, докато рецитираше безкрайна литания на някакъв измислен език. Алекс трябваше да отскочи настрани, за да избегне един плъх с отхапана и кървяща опашка, който стоеше по средата на тротоара и не помръдна, когато минаха покрай него. Ръмженето на трафика, полицейските сирени и от време на време воят на някоя линейка прорязваха въздуха. Един млад мъж, много висок и недодялан, мина, крещейки, че наближава краят на света, и пъхна в ръката му смачкан лист хартия, на който се виждаше полуразголена блондинка с дебели устни, предлагаща масажи. Някакъв човек с ролкови кънки и слушалки на ушите го блъсна, запращайки го до стената. „Гледай къде вървиш, тъпанар!“ — викна нападателят.
Алекс усети, че раната на ръката започва отново да тупти. Помисли, че е попаднал в научнофантастичен кошмар, в един страховит мегаполис от цимент, стомана, стъкло, мръсотия и самота. Заля го вълна от носталгия по мястото непосредствено до морето, където бе прекарал живота си. Това спокойно и скучно селище, откъдето така често беше искал да избяга, сега му се струваше очарователно. Моргана прекъсна мрачните му мисли.
— Умирам от глад. Не можем ли да хапнем нещо? — предложи.
— Късно е вече, трябва да стигна при баба ми — извини се той.
— Спокойно, човече, ще те заведа при баба ти. Близо сме, но ще ни дойде добре да пъхнем нещо в коремите — настоя тя.
Без да му даде възможност да откаже, го повлече за ръката към вътрешността на някакъв шумен локал, който миришеше на бира, на горчиво кафе и на фританга2. Зад голям тезгях от гетинакс стояха двама азиатци, които сервираха мазни манджи. Моргана се настани на един стол пред тезгяха и се зае да изучава менюто, написано с тебешир върху една дъска на стената. Алекс разбра, че ще му се наложи да плати яденето, и се запъти към банята, за да извади банкнотите, които носеше скрити в ботушите си.
Стените на тоалетната бяха покрити с мръсни думи и неприлични рисунки, на земята имаше смачкани хартии и локви вода, която капеше от ръждясалия водопровод. Влезе в една кабинка, затвори вратата с резето, остави раницата на пода и, независимо от погнусата, се наложи да седне на нужника, за да си свали ботушите, което съвсем не бе лека задача в това тясно пространство и с тази превързана ръка. Помисли за заразите и за безбройните болести, които можеш да пипнеш в една обществена тоалетна, както казваше баща му. Трябваше да опази ограничения си капитал.
Преброи парите си с въздишка; той нямаше да яде и се надяваше Моргана да се задоволи с евтино ядене — не изглеждаше да е от онези, които се хранят обилно. Докато не стигнеше невредим в апартамента на Кейт Колд, трите банкноти, сгънати веднъж и после още веднъж, бяха всичко, което притежаваше на този свят; те представляваха разликата между спасението и това — да умре от глад и студ, проснат на улицата като просяците, които беше видял малко преди това. Ако не намереше адреса на баба си, винаги можеше да се върне на летището, да изкара нощта свит в някой ъгъл и на следващия ден да се прибере у дома, тъй като разполагаше с билет за връщане. Сложи си отново ботушите, пъхна парите в едно отделение на раницата и излезе от кабинката. В тоалетната нямаше никой друг. Минавайки пред умивалника, пусна раницата си на пода, намести превръзката на лявата си ръка, изми старателно дясната със сапун, наплиска добре лицето си, за да разсее умората, и след това се подсуши с хартия. Когато се наведе да си вземе раницата, с ужас установи, че тя е изчезнала.
С разтуптяно сърце изхвърча като стрела от тоалетната. Кражбата беше станала преди по-малко от минута; крадецът не можеше да е далеч; ако се затичаше, можеше да го настигне, преди да се е изгубил в уличната тълпа. В заведението всичко беше постарому: същите потящи се сервитьори зад тезгяха, същите безизразни редовни клиенти, същата мазна манджа, същият шум от чинии и рокмузика, надута докрай. Никой не забеляза вълнението му, никой не се обърна да го погледне, когато изкрещя, че са го обрали. Единствената разлика беше, че Моргана не седеше на стола пред бара, където я бе оставил. От нея нямаше и помен.
Алекс в миг отгатна кой го беше последвал скришом, кой го бе причакал от другата страна на вратата на тоалетната, издебвайки сгоден момент, кой беше успял да отмъкне раницата му за секунди. Плесна се по челото. Как можа да прояви такава наивност! Моргана го беше измамила, сякаш беше бебе, ограбвайки му всичко, с изключение на дрехите, с които бе облечен. Беше загубил парите си, самолетния билет за връщане и дори драгоценната си флейта. Единственото, което му оставаше, беше паспортът, който по случайност носеше в джоба на сакото си. Трябваше да направи огромно усилие, за да надвие желанието да се разреве като глупак.
3
Противният човек от джунглата
С питане до Цариград се стига — беше една от аксиомите на Кейт Колд. Нейната работа я принуждаваше да пътува по далечни места, където сигурно много пъти бе прилагала тази поговорка на практика. Алекс беше по-срамежлив, притесняваше се да спре някой непознат и да пита нещо, но нямаше друг изход. Едва успя да се успокои и да си възвърне говора, приближи се до някакъв човек, който дъвчеше хамбургер, и се поинтересува как може да стигне до Четиринадесета улица и Второ авеню. Онзи сви рамене и не отговори. Почувствало се засегнато, момчето се изчерви. Поколеба се няколко минути и накрая се обърна към един от персонала зад тезгяха. Човекът посочи с ножа, който държеше в ръка, в неясна посока и, надвиквайки шума в ресторанта, му даде някакви напътствия с толкова силен акцент, че той не разбра нито дума. Реши, че е въпрос на логика: трябваше да разузнае от коя страна се пада Второ авеню и да брои улиците — много просто; но не беше всъщност толкова лесно, след като откри, че се намира на Четиридесет и втора улица и Осмо авеню, и пресметна колко път трябва да извърви в този смразяващ студ. Благодарен беше на тренинга си да катери планини: щом може да изкара шест часа, пълзейки като муха по скалите, ще да успее да премине някакви си улици по равен терен. Вдигна яката на якето, сгуши глава между раменете си, сложи ръце в джобовете и закрачи.
Минаваше полунощ и започваше да вали сняг, когато момчето стигна до улицата на баба си. Кварталът му се стори западнал, мръсен и грозен, никъде нямаше нито едно дръвче, а от известно време не се срещаха
