на прадедите на майка му, беше изненадващо да види цялата смесица от контрасти между богатството на едни и крайната бедност на други. Селяните без земя и работниците без работа пристигаха масово да търсят нови хоризонти, но мнозина оставаха подслонени в колиби, без средства и без надежда. Този ден се честваше някакъв празник и беше весело, като на карнавал: по улицата минаваха групи музиканти, хората танцуваха и пиеха, мнозина се бяха маскирали. Настаниха се в един модерен хотел, но не успяха да заспят поради силната музика, трясъка на фишеците и ракетите. На следващия ден професор Льоблан се събуди в много мрачно настроение след тежката нощ и настоя да потеглят възможно най-рано, защото не желаел да прекара нито минута повече от необходимото в този безсрамен град, както го окачестви.
Групата на Нешънъл Джеографик се изкачи срещу течението на река Негро3, наречена така поради цвета си, получен от наносите, които влачеха водите й, и се насочи към Санта Мария де ла Ювия — едно селище изцяло на индианска територия. Лодката беше достатъчно голяма, със стар, шумен и пушещ мотор и импровизиран покрив от пластмаса за защита от слънцето и дъжда, който се изливаше като горещ душ по няколко пъти на ден. Плавателният съд се движеше претъпкан с хора, дисаги, сакове, гроздове банани и няколко домашни животни в клетки или само с вързани крака. Разполагаха с тезгяси, широки пейки за сядане и поредица хамаци, закачени едни върху друг по мачтите.
Екипажът и повечето от пътниците бяха кабоклос4, както се наричаха хората от Амазонка, смесица от различни раси: бяла, индианска и негърска. Пътуваха и няколко войници, двойка млади американци — мормони мисионери, и една лекарка от Венецуела, Омайра Торес, чиято цел бе ваксинирането на индианците. Беше красива мулатка на около тридесет и пет години, с черна коса, кожа с кехлибарен цвят и зелени бадемови очи на котка. Движеше се грациозно, сякаш танцуваше под звуците на таен ритъм. Мъжете я следваха с очи, но тя сякаш не си даваше сметка за впечатлението, предизвикано от хубостта й.
— Трябва да отидем добре подготвени — каза Льоблан — сочейки оръжията си. Говореше по принцип, но беше очевидно, че се обръща само към доктор Торес. — Да срещнем Звяра не е страшно. Най-лошото ще са индианците. Те са брутални, жестоки и коварни войни. Както пиша в моята книга, те убиват, за да докажат своята значимост, и колкото повече убийства извършват, толкова по-високо се нареждат в йерархията на племето си.
— Може ли да обясните това, професоре? — попита Кейт Колд, без да скрива ироничния си тон.
— Много е просто, госпожо… Как казахте, че е името ви?
— Кейт Колд — поясни тя за трети или четвърти път. Очевидно професор Льоблан имаше лоша памет за женските имена.
— Повтарям: много просто. Става дума за пагубното състезание, което съществува в природата. Най- свирепите мъже управляват примитивните общества. Предполагам, че сте чували термина „мачо алфа“. Между вълците например, най-агресивният мъжкар контролира всички останали и запазва за себе си най- добрите женски. Сред хората е същото: най-свирепите мъже командват, получават повече жени и предават своите гени на повече деца. Другите трябва да се задоволят с онова, което е останало, разбирате ли? Това е правото на по-силния — обясни Льоблан.
— Искате да кажете, че жестокостта е нещо естествено?
— Точно така. Състраданието е модерна измислица. Нашата цивилизация се грижи за слабите, бедните, болните. От гледна точка на генетиката, това е ужасна грешка. Затова човешката раса дегенерира.
— Какво бихте направили със слабите в обществото, професоре? — попита тя.
— Това, което прави природата: оставя ги да изчезнат. В това отношение индианците са по-мъдри от нас — отговори Льоблан.
Лекарката Омайра Торес, която беше слушала внимателно разговора, не можеше да не каже своето мнение.
— При цялото ми уважение, професоре, ми се струва, че индианците не са толкова жестоки, колкото ги описвате. Напротив, за тях войната е по-скоро церемония: това е ритуал за доказване на мъжеството. Боядисват си телата, приготвят оръжията си, пеят, танцуват и предприемат нашествие в шабоното на друго племе. Заплашват се взаимно и си нанасят по няколко удара с тояги, но рядко има повече от един или двама мъртви. В нашата цивилизация е обратното: няма церемония, само сеч.
— Ще ви подаря един екземпляр от моята книга, госпожице. Всеки сериозен учен ще ви каже, че Людовик Льоблан е авторитет в тази област… — прекъсна я професорът.
— Не съм толкова учена като вас — усмихна се доктор Торес. — Аз съм само една селска лекарка, която е работила повече от десет години по тези места.
— Повярвайте ми, уважаема докторке, тези индианци са живо доказателство, че човекът не е нищо повече от маймуна убиец — отвърна Льоблан.
— А жената? — намеси се Кейт Колд.
— Съжалявам, че го казвам, но жените в примитивните общества не се броят за нищо. Те са само военна плячка.
Доктор Торес и Кейт Колд се спогледаха и развеселени се усмихнаха.
Първата част от пътуването по река Негро се оказа преди всичко изпитание по търпеливост. Напредваха със скоростта на костенурка и щом слънцето залезеше, трябваше да спират, за да избегнат сблъсъците с дънерите, които течението влачеше. Горещината беше силна, но по здрач захлаждаше и за да заспиш, трябваше да се покриеш с някаква завивка. На места, където реката течеше чиста и спокойна, ловяха риба или плуваха. Първите два дни се разминаваха с различни видове плавателни съдове — от моторни лодки и плаващи къщи до обикновени канута, издълбани от ствола на дърво, но след това останаха сами сред необятността на този пейзаж. Това беше една планета от вода: животът течеше, движейки се бавно, в унисон с ритъма на реката, с приливите и отливите, с дъждовете, с наводненията. Вода, отвсякъде вода. Съществуваха стотици семейства, които се раждаха и умираха в нейните плаващи къщи, без да са прекарали и една нощ на твърда земя; други живееха в наколни жилища по бреговете на реката. Транспортът се извършваше по реката, а единствената възможност да изпратиш или да получиш съобщение беше радиото. На американското момче му се стори невероятно, че може да се живее без телефон. Една радиостанция от Манаос излъчваше непрекъснато лични съобщения — така хората се осведомяваха за новините, за търговията, за семействата си. Нагоре по реката парите не бяха много в обръщение, съществуваше обменна търговия — разменяха риба за захар или бензин за кокошки, или услуги за каса бира.
Тропическата гора се издигаше заплашително по Двата бряга на реката. Нарежданията на капитана бяха ясни: да не се отдалечават по никакъв повод, защото в Джунглата се губи чувството за ориентация. Известни бяха случаи с чужденци, които бяха загинали в отчаяние на няколко метра от реката, без да успеят да я намерят. На разсъмване виждаха розови делфини, които скачаха във водите, и стотици птици, стрелкащи се из въздуха. Видяха също и ламантини — големи водни бозайници, чиито женски са в основата на легендата за сирените. Нощем в гъсталаците се появяваха цветни точки — това бяха очите на кайманите, дебнещи в мрака. Един кабокло научи Алекс да определя големината на животното по разстоянието между двете му очи. Когато попадаха на малък екземпляр, този кабокло го заслепяваше с фенер, след това скачаше във водата и го хващаше, държейки челюстите му с едната си ръка, а опашката — с другата. Ако разстоянието между очите беше значително, бягаше от него като от чума.
Времето минаваше бавно, часовете се влачеха безкрайни, но независимо от това Алекс не се отегчаваше. Сядаше в предната част на кораба да наблюдава природата, да чете и да свири на флейтата на дядо си. Джунглата сякаш оживяваше и отвръщаше на звуците на инструмента; дори шумният екипаж и пасажерите замлъкваха, за да го слушат. Това бяха единствените случаи, когато Кейт Колд му обръщаше внимание. Писателката беше пестелива на думи, прекарваше деня, четейки или пишейки в своите бележници и, общо взето, се правеше, че не го забелязва, или се държеше с него както с всеки друг член на експедицията. Беше безполезно да се обръща към нея с въпроси, свързани чисто и просто с оцеляването, като яденето, здравето или сигурността например. Гледаше го отдолу нагоре, с явно пренебрежение, и му отговаряше, че има два вида проблеми — едни, които се решават от само себе си, и други, които нямат решение, така че да не я занимава с глупости. Добре че ръката му беше оздравяла бързо, в противен случай тя би била в състояние да разреши въпроса, предлагайки му да я ампутира. Беше жена на крайните мерки. Даде му книги и карти на Амазонка, за да може сам да търси информацията, която го интересува. Ако Алекс
