— Ще се включа в рок състав, това е мечтата ми — добави. — Единственото, от което имам нужда, е електрическа китара. Каква е тази кутия, която носиш вързана на раницата си?
— Флейта.
— Електрическа?
— Не, с батерии — присмя се Алекс.
Точно когато ушите му вече се превръщаха в ледени висулки, се появи автобусът и двамата се качиха. Момчето плати билета си и получи рестото, докато Моргана тършуваше ту в единия, ту в другия джоб на своето портокалово сако.
— Портмонето ми! Май са ми го откраднали… — запелтечи.
— Съжалявам, момиче. Ще трябва да слезеш — нареди й шофьорът.
— Не е моя вината, че са ме обрали — избухна почти с крясъци тя пред смутения Алекс, който изпитваше ужас при мисълта, че може да привлече вниманието на околните.
— И аз не съм виновен. Обърни се към полицията — отвърна сухо шофьорът.
Момичето разтвори брезентовата си торба и изпразни цялото й съдържание на входа на превозното средство: дрехи, козметика, пържени картофки, разнообразни кутии и пакетчета с най-различни размери и едни обувки с високи токчета, които сякаш принадлежаха на друг човек — толкова беше трудно да си я представиш с тях. Прегледа всяха част от дрехите с поразителна мудност, като обръщаше дрехата наопаки, отваряше всяка кутийка и всяко пакетче, тръскаше бельото пред погледите на всички. Алекс се извърна, още по-смутен. Не му се искаше хората да си помислят, че това момиче и той са заедно.
— Не мога да чакам цяла нощ, момиче. Трябва да слезеш — повтори шофьорът, този път със заплашителна интонация. Моргана не му обърна внимание. Беше си съблякла оранжевото яке и ровеше подплатата, докато останалите пътници в автобуса започнаха да протестират заради забавянето.
— Дай ми назаем! — поиска най-накрая тя, обръщайки се към Алекс.
Момчето усети как ледът от ушите му се стопява и предположи, че те са започнали да се оцветяват, както се случваше в кулминационни моменти. Те бяха неговата прокоба: тези уши винаги го издаваха, особено когато стоеше пред Сесилия Бърнс — момичето, в което беше влюбен от детската градина, без да има каквато и да било надежда за взаимност. Алекс бе стигнал до заключението, че няма никаква причина Сесилия да се спре на него, след като можеше да избира сред най-добрите атлети на колежа. Той не се отличаваше с нищо, единствените му таланти бяха да се катери по планините и да свири на флейта, но нито едно момиче с малко ум в главата не се интересуваше от планини и флейти. Беше му отредено да я обича мълчаливо до края на живота си, освен ако не се случеше чудо.
— Дай ми назаем за билет — повтори Моргана.
При нормални обстоятелства за Алекс нямаше голямо значение дали ще си загуби парите, но в този момент не беше в състояние да проявява щедрост. От друга страна, реши той, няма мъж, който би могъл да изостави една жена в такава ситуация. Стигаха му точно, за да й услужи, без да прибягва до банкнотите, сгънати в ботушите му. Плати втория билет. Моргана му отправи шеговита целувка с върха на пръстите си, изплези се на шофьора, който я гледаше възмутен, събра си бързо нещата и последва Алекс към задната седалка на превозното средство, където седнаха заедно.
— Спаси ми кожата. Веднага щом мога, ще ти върна парите — увери го тя.
Алекс не отговори. Имаше един принцип: ако заемеш пари на някого и повече не го видиш, парите са добре похарчени. Моргана предизвикваше у него смесени чувства: и го привличаше, и го отблъскваше, беше съвсем различна от което и да било момиче в неговото селище, включително и от „най-отворените“. За да не я гледа като глупак с отворена уста, пропътува по-голямата част от дългия път мълчаливо, с поглед, вперен в тъмното стъкло на прозореца, в което се отразяваха Моргана и собственото му мършаво лице с кръгли очила и тъмна като на майка му коса. Кога ли ще започне да се бръсне? Не се беше развил като мнозина от своите приятели; все още беше голобрад хлапак, един от най-ниските в класа. Дори Сесилия Бърнс беше по-висока от него. Единственото му преимущество бе, че за разлика от други подрастващи от колежа, имаше здрава кожа, защото, появеше ли му се пъпка, баща му веднага й впръскваше кортизон. Майка му го уверяваше, че няма за какво да се тревожи: някои израстват по-рано, други — по-късно; в семейство Колд всички мъже бяха високи, но той знаеше, че наследствеността е капризно нещо и може да се е метнал на майчиния си род. Лиза Колд беше ниска, дори и за жена; гледана отзад, приличаше на четиринадесетгодишно момиченце, особено откакто болестта я беше смалила. Мислейки за нея, усети как сърцето му се свива и дъхът му спира, сякаш гигантска ръка го беше стиснала за гърлото.
Моргана беше свалила коженото си яке с цвят на портокал. Отдолу носеше къса блуза от черна дантела, която оставяше корема й гол, и една кожена каишка с метални краища, като на зло куче.
— Умирам за една цигари — каза.
Алекс й посочи надписа, който забраняваше да се пуши в автобуса. Тя хвърли поглед наоколо. Никой не им обръщаше внимание. Около тях имаше много празни седалки, а другите пътници четяха или дремеха. Като се увери, че никой не ги наблюдава, тя бръкна под блузата си и извади от сутиена си една кирлива торбичка. Направи му таен знак, поклащайки торбичката пред ноздрите му.
— Трева — прошепна.
Александър Колд отказа с поклащане на главата. Ни най-малко не се смяташе за пуритан, беше пробвал марихуана и алкохол на няколко пъти, като почти всички свои съученици от гимназията, но не можеше да разбере кое бе толкова привлекателно в тях, като се изключи фактът, че бяха забранени. Не му допадаше да губи контрол. Катерейки се по планините, беше изпитал удоволствието от усещането, че владееш тялото и ума си. Връщаше се от тези екскурзии с баща си изтощен, натъртен и изгладнял, но щастлив, пълен с енергия, горд, че е победил за пореден път своите страхове и препятствията на планината. Усещаше се наелектризиран, силен, почти непобедим. В тези случаи баща му го потупваше приятелски по гърба като награда за геройството, но не казваше нищо, за да не подхранва суетата му. Джон Колд не си падаше по ласкателствата, искаше се много, за да спечелиш похвална дума от него, но синът му и не чакаше да я чуе, достатъчно му беше и това мъжко потупване.
Подражавайки на баща си, Алекс се беше научил да изпълнява задълженията си по най-добрия възможен начин, без да се надценява, макар че тайно се гордееше с три добродетели, които смяташе че притежава: мъжеството да катери планини, таланта да свири на флейта и яснотата в мисленето. По-трудно беше да признае недостатъците си, макар да си даваше сметка, че имаше най-малко два, които трябваше да се опита да поправи, както не един път му беше обръщала внимание майка му: неговият скептицизъм, който го караше да се съмнява почти във всичко, и лошият му характер, поради който избухваше в най- неподходящия момент. Това бе нещо ново за него, защото само допреди няколко месеца беше доверчив и винаги в добро настроение. Майка му твърдеше, че това са неща, свързани с възрастта, и ще отминат, но той не беше толкова сигурен като нея. Във всеки случай не го привличаше предложението на Моргана. Когато беше пробвал дрога, не бе усещал да лети в рая, както твърдяха някои от приятелите му, само дето главата му се пълнеше с пушек и краката му омекваха. За него нямаше по-висше преживяване от това, да се люлее на сто метра височина, увиснал на въже във въздуха, знаейки точно коя е следващата стъпка, която трябва да направи. Не, дрогата не беше за него. Нито пък цигарите, защото имаше нужда от здрави дробове, за да се катери и да свири на флейта. Усмихна се неволно като си спомни метода, използван от баба му Кейт, за да изкорени окончателно изкушението на тютюна. Тогава той беше на единайсет години и независимо от това, че баща му му бе говорил много за рака на белите дробове и други последствия от никотина, имаше навика да пуши тайно с приятелите си зад гимнастическия салон. Кейт Колд пристигна, за да изкара Коледа с тях, и с обонянието си на хрътка не закъсня да открие миризмата, независимо от дъвката и одеколона, с които той се стараеше да я прикрие.
— Толкова отрано ли пушим, Александър? — попита го в много добро настроение. Той се опита да отрече, но тя не му даде време. — Ела с мен, хайде да се поразходим — каза.
Момчето се качи в колата, затегна добре предпазния колан и измърмори през зъби едно заклинание за късмет, защото баба му беше същинска терористка на волана. Оправдавайки се, че в Ню Йорк никой нямал кола, караше, сякаш я преследваха. Стигнаха с лашкане и спиране до супермаркета, откъдето тя се сдоби с четири големи пури черен тютюн, след това го отведе на една спокойна уличка, спря далеч от недискретните погледи и се зае да запали по една пура за всеки. Пушеха и пушеха на затворени врати и прозорци, докато димът не започна да им пречи да виждат. Алекс усещаше как му се завива свят и как в
