се упражнява то в четенето на аурата на хората и животните, които срещаха, но никога не го заведе до красивите долини и планински тераси или балкони, прорязали склоновете на собствената му страна. Забраненото кралство, където щеше да се върне едва след приключване на образованието си. Дил Бахадур се научи да използва окото на челото си с такава точност, че на осемнайсет години — възрастта, на която беше сега, — умееше да различава по вида на аурата лековитите свойства на растенията, доколко свирепо е едно животно, както и емоционалното състояние хората.
Оставаха само две години, докато младежът навърши двайсет, и работата на неговият учител да приключи. Тогава Дил Бахадур щеше за пръв път да се върне при семейството си, а после да отиде да учи в Европа, защото Тенсинг не бе в състояние да му даде някои от абсолютно необходимите за съвременния свят познания, без които нямаше да може да управлява.
Монахът се бе посветил изцяло на подготовката на Принца, за да стане той един ден добър крал и да може да разгадава посланията на Златния дракон, без да подозира, че в Ню Йорк живее една алчна личност, която замисля да го открадне. Обучението бе толкова усилено и натоварено, че понякога ученикът губеше търпение, но непреклонният Тенсинг го заставяше да се труди, докато умората надвиеше и двамата.
— Не искам да ставам крал, учителю — каза Дил Бахадур същия ден.
— Може би моят ученик предпочита да се откаже от трона, само и само за да не си учи уроците — усмихна се Тенсинг.
— Искам да водя живот на медитация, учителю. Как ще съумея да постигна просветление сред светските изкушения?
— Не всички могат да бъдат отшелници, като мен. Твоята карма е да бъдеш крал. Трябва да достигнеш просветлението по един по-труден от медитацията път. Писано ти е да го направиш, като служиш на народа си.
— Не искам да се разделям с вас, учителю — каза принцът и гласът му потрепери.
Ламата се престори, че не забелязва влагата в очите на момчето.
— Желанието и страхът са илюзии, Дил Бахадур, те не са действителни. Наблегни на упражненията по освобождаване.
— И от обичта ли трябва да се освободя?
— Обичта е като дневната светлина и за да се прояви, не се нуждае от присъствието на другия. Раздялата между хората също е илюзия, тъй като във вселената всичко е свързано. Нашите духове ще бъдат заедно, Дил Бахадур — обясни монахът, установявайки с известна изненада, че той самият не е недосегаем за чувствата, защото тъгата на неговия ученик бе заразила и него.
Той също със съжаление виждаше как наближава мига, когато трябваше да върне принца обратно на семейството му и на света и да го постави на трона на Кралството на Златния дракон, за който бе предопределен.
4
Орлица и Ягуар
Самолетът, в които пътуваше Александър Колд, се приземи Ню Йорк в пет и четирийсет и пет следобед. Дори в този час юнската жега все още не бе намаляла. Момчето с усмивка си спомни за първото си пътуване до този ад, когато безобидно на вид момиче му открадна вещите още на излизане от летището. Как ли й беше името? Почти го бе забравил… Моргана! Име на средновековна магьосница. Струваше му се, че оттогава са минали години, а всъщност бяха изтекли само шест месеца. Чувстваше се нов човек: възмъжал и по-уверен в себе си, от друга страна не беше изпадал повторно в пристъпи на ярост и отчаяние.
Кризата в семейството беше преодоляна: майка му сякаш бе надвила рака, макар че страхът той да се върне оставаше. Баща му отново се усмихваше, а сестрите му Андреа и Никол започваха да поумняват. Той вече почти не се караше с тях, освен в краен случай, за да не се качват на главата. Авторитетът му сред приятелите бе нараснал значително, дори красавицата Сесилия Бърнс, която винаги се бе отнасяла с него като към въшка, сега го молеше да й помага за задачите по математика. И не само да й помага, а да ги решава изцяло и да й позволява да преписва от него на класното, но усмивката на момичето бе предостатъчна отплата за Алекс. Тръснеше ли Сесилия Бърс лъскавите си буйни коси, ушите му пламваха. Откакто Александър се бе върнал от Амазония с обръсната наполовина глава, гордо носен белег и низ от невероятни истории, славата му се носеше из цялото училище; той обаче чувстваше, че тази среда му е вече тясна. Приятелите му не бяха толкова забавни, колкото преди. Приключенията бяха събудили любопитството му; той се задушаваше в родното си градче — едва забележима точка на картата на северна Калифорния, — искаше му се да избяга и да преброди света надлъж и нашир.
Учителят по география го покани да разкаже премеждията си пред класа, Алекс се появи в училище с индианската сербатана, но без намазаните с кураре отровни стрели, за да не предизвика нежелан инцидент, както и със снимките, на които той си играеше с делфин във водите на Рио Негро, стискаше кайман с голи ръце и ръфаше набучено на стрела месо. Когато обясни, че това е парче от анаконда, най-голямата водна змия в света, изумлението на съучениците му премина всякакви граници. А дори не им беше разказал най- интересното: за пътуването си из земите на Хората от мъглата, където бе срещнал невероятни праисторически създания. Не им спомена и за Уалимаи, стария магьосник, който му помогна да намери лековитата вода за майка му, защото щяха да го вземат за луд. Беше записал всичко грижливо в дневника си, с намерението да издаде книга. Дори заглавието бе измислил: „Градът на зверовете“.
Никога не говореше за Надя Сантос, или Орлицата, както той я наричаше. Семейството му знаеше, че се бе сприятелил много с едно момиче в Амазония, но само майка му Лайза подозираше колко дълбока е тази връзка. За него Орлица беше по-важна от всичките му приятели взети заедно, включително от Сесилия Бърнс. Нямаше намерение да излага спомена за Надя на любопитството на куп невежи хлапаци, които нямаше да повярват, че момичето умее да разговаря с животните и бе открило три приказни диаманта, най-едрите и най-ценните в света. Още по-невероятно щеше да прозвучи факта, че тя владее изкуството да става невидима. Той самият бе видял с очите си как индианците изчезват, когато пожелаят, сливайки се като хамелеони с цвета и релефа на гората: беше невъзможно да ги забележиш на два метра разстояние и то посред бял ден. Многократно се бе опитвал сам да го направи, но винаги безрезултатно. За разлика от него Надя го вършеше така умело, сякаш да станеш невидим беше най-естественото нещо на света. Ягуар пишеше на Орлица почти всеки ден, понякога само по няколко изречения, друг път — повече. Събираше страниците и ги изпращаше в голям плик всеки петък. Писмата пътуваха повече от месец до Санта Мария де ла Лювия, на границата между Бразилия и Венецуела, но двамата се бяха примирили с тези закъснения. Тя живееше в отдалечено и първобитно селце, където имаше един-единствен телефон в жандармерията, а за електронната поща още никой не беше чувал.
Надя отговаряше с кратки бележки, съчинени с много усилия, сякаш писането бе непосилна задача за нея, но тези няколко изречение на листа бяха достатъчни на Александър, за да я почувства наистина до себе си. Всяко едно от писмата донасяше до Калифорния полъх от джунглата, с ромона на нейните потоци и крясъците на птици маймуни. Понякога на Ягуар му се струваше, че долавя съвсем ясно горския мирис и влага и че протегне ли ръка, ще докосне приятелката си. В първото си писмо я го предупреди, че трябва да „чете със сърцето си“, така както преди го бе учила да „слуша със сърцето си“. Според нея това бе начинът да установява връзка с животните или да разбира непознат език. С малко упражнения Александър Колд успя да го постигне; тогава откри, че не се нуждае от лист и мастило, за да се свърже с нея.
Когато стоеше самотен и безмълвен, достатъчно бе само да помисли за Орлица, за да я чуе; въпреки това обичаше да й пише. Беше нещо като водене на дневник.
Когато вратата на самолета се отвори в Ню Йорк и пътниците най-сетне можеха да протегнат крака след шест часа неподвижно седене, Александър се надигна с раницата в ръка, разгорещен и схванат, но доволен от мисълта, че ще види баба си. Беше загубил загара си, а косата му бе пораснала, закривайки белега на върха на главата. Спомни си, че при предишното му идване Кейт не го бе посрещнала и той се бе притеснил, защото за пръв път пътуваше сам. Засмя се, като се сети колко много се бе изплашил тогава. Този път баба му беше пределно ясна: щяха да се срещнат на летището.
Зърна я още щом излезе от дългия коридор в залата за пътници. Кейт Колд не се беше променила: същата щръкнала коса, същите счупени и закрепени с лейкопласт очила, същото яке с хиляда джоба,
