да го чуят. Скочи от коня и го тупна да си върви, за да не издаде присъствието му. От друга страна беше сигурен, че няма да може да се върне по същия път и да го намери отново.
Тръгна да се изкачва, като се прикриваше зад камъни канари, следвайки треперещата ръчица на Бороба. Промъкна се на около седемдесет метра от входа на пещерата, където видя трима мъжаги на стража, с пушки в ръка. Предположи, че останалите са вътре или са отишли някъде, защото не забеляза другиго по планинския склон. Помисли си, че и Надя е там заедно с Пема и другите изчезнали момичета, но беше невъзможно сам и без оръжие да се опълчи срещу престъпниците от сектата. Тъкмо се колебаеше какво да предприеме, когато настоятелните знаци на Бороба го накараха да се усъмни, че приятелката му е в пещерата.
Маймуната го теглеше за ръкава и сочеше върха на хълма. Един поглед му бе достатъчен, за да му стане ясно, че ще са му нужни няколко часа, за да се добере до горе. Без раницата на гръб би могъл да върви по- бързо, но не искаше да се лиши от алпинистките си пособия.
Подвоуми се дали да не се върне в Тункхала за помощ, което щеше да му отнеме доста време, или да продължи да търси Надя. Първото можеше да спаси пленничките, но щеше да се окаже фатално за Надя, ако тя беше в беда, както Бороба изглежда му показваше. Второто би помогнало на приятелката му, но излагаше на опасност останалите момичета. Утешаваше се с това, че сините мъже нямат интерес да нараняват похитените. След като си бяха направили труда да ги отвлекат, значи имаха нужда от тях.
Продължи да се катери и когато стигна до билото, вече се бе стъмнило, но на небето, като сребърно око, блестеше огромна луна. Бороба се озърташе объркана.
Изскочи от якето, където се бе сгушила, и с тревожно скимтене се спусна бясно да търси наоколо. Александър разбра, че маймуната явно е очаквала да завари там стопанката си. Обезумял от надежда, той започна да вика Надя предпазливо, от страх да не би ехото да повлече гласа му надолу по склона и при тази пълна тишина да отекне в ушите на злодеите. Скоро си даде сметка, че е безсмислено да продължава търсенето по този стръмен терен само на лунната светлина и реши, че е по-добре да изчака утрото.
Настани се между две скали, сложи раницата под главата си вместо възглавница, и подели храната с Бороба. После застина неподвижно с упованието, че ако „слуша със сърцето“, Надя може би ще му каже къде се намира, но никакъв вътрешен глас не озари съзнанието му.
— Трябва малко да поспя, за да възстановя силите си — прошепна изтощен, но не успя да мигне.
Към полунощ Тенсинг и Дил Бахадур откриха Надя. Бяха следвали с часове белия орел. Могъщата птица летеше тихо над главите им толкова ниско, че дори я чуваха в тъмното. Не бяха сигурни дали наистина ще успеят да я видят, но присъствието й беше толкова осезателно, че не се налагаше да се съветват, за да знаят какво да правят. Ако се отклоняха или се наложеше да спрат, птицата започваше да кръжи, сочейки им верния път. Така ги заведе право на мястото, където се намираше Надя, след което изчезна.
Внезапен страховит рев накара ламата и неговият ученик да спрат. Бяха на няколко метра от ръба на пропастта, в която се бе изтърколила Надя, но беше невъзможно да продължат, защото грамадна черна като нощта котка, звяр, какъвто никога не бяха виждали, им препречваше пътя. Извило гръб и наострило нокти, животното се готвеше за скок. В зейналата му паст се белееха огромни остри зъби, а горящите жълти зеници проблясваха свирепо на мъждукащата светлина на лоената лампа.
Тенсинг и Дил Бахадур инстинктивно заеха отбранителна позиция и едва се удържаха да не прибегнат до изкуството на Тао шу, в което имаха повече доверие, отколкото в стрелите на Дил Бахадур. С огромно усилие на волята двамата останаха неподвижни. Задишаха спокойно, за да попречат на паниката да ги завладее и за да не позволят на животното да усети несравнимата миризма на страха, и се съсредоточиха в изпращането на положителна енергия, както в случаите с белия тигър и кръвожадните йети. Знаеха, че собствените им мисли могат да бъдат и най-лошият враг, и най-голямата опора.
За един съвсем кратък миг, който им се стори безкраен, двамата мъже и ягуарът се изправиха очи в очи и тогава спокойният глас на Тенсинг започна да нарежда шепнешком основната мантра. В същия момент лоеният пламък затрептя, сякаш се готвеше да угасне, и пред погледа на монаха и неговия ученик звярът се преобрази в момче с много особен вид. Те никога не бяха виждали толкова бял човек и то така причудливо облечен.
Александър от своя страна бе забелязал бледата светлина. Отначало я помисли за илюзия, но полека- лека тя започна да се избистря. Зад нея изникнаха два човешки силуета. Помисли, че са бандитите от Сектата на Скорпиона и скочи настръхнал, готов да умре в бой. Почувства, че духът на черния ягуар му идва на помощ, отвори уста и страховит рев раздра тихата нощ. Едва когато непознатите се приближиха на няколко метра от него и успя по-ясно да ги види, Алекс си даде сметка, че това не са зловещите брадати разбойници.
Заоглеждаха се с еднакво любопитство: от едната страна двама будистки монаси, увити в кожи от як, а от другата — млад американец по джинси и ботуши, с увиснала на врата маймуна. Когато се окопитиха, тримата си дадоха ръце и едновременно се приведоха в традиционния за Забраненото кралство поклон.
— Тампо качи, щастие вам — рече Тенсинг.
— Хелоу — отвърна Александър.
Бороба изквича и закри очи с ръце, както правеше, в моменти на страх или объркване.
Сцената беше толкова невероятна, че и тримата се усмихнаха. Александър отчаяно затърси някоя дума на местния език, но не можа да си спомни нито една. Обаче изпита чувството, че съзнанието му е като отворена книга за тези хора. Не ги чу да произнасят нито звук, но образите, които се оформяха в главата му говореха за техните намерения и той разбра, че и те са тук по същата причина.
Тенсинг и Дил Бахадур доловиха по телепатичен път, че странникът търси някаква изгубена девойка на име Орлица. И разбира се стигнаха до заключението, че точно тя им е изпратила бялата птица. Не им се стори чудно, че момичето притежава способността да се преобразява в орлица, както не ги изненада и това, че младежът се бе представил пред тях в образа на огромен черен ягуар. За тях нямаше невъзможни неща. Когато изпадаха в транс и по време на звездните си пътувания, те самите бяха приемали образите на различни зверове или същества от други светове. Двамата прочетоха в съзнанието на Александър също и опасенията му относно злодеите от Сектата на Скорпиона, за която Тенсинг бе чувал да се говори при пътешествията му из Северна Индия и Непал.
В този миг писък от небето прекъсна мисловния поток, който течеше между тримата мъже. Те вдигнаха очи и над главите си отново видяха могъщата птица. Тя направи малък кръг и после полетя надолу към тъмната пропаст пред тях.
— Орлице! Надя! — извика Александър, най-напред обезумял от щастие, а после от тревога.
Положението беше отчайващо: да слезе нощем до дъното на подобна урва бе почти изключено. Но беше длъжен да опита, защото след като Надя не бе отвърнала на неколкократните му призиви и на писъците на Бороба означаваше, че е изпаднала в голяма беда. Несъмнено беше жива, както показваше мисловната проекция на орлицата, но вероятно беше зле ранена. Нямаше време за губене.
— Ще сляза — каза Александър на английски.
Тенсинг и Дил Бахадур не се нуждаеха от превод, за да разберат намерението му и се приготвиха да му помагат.
Младежът се поздрави, че е взел със себе си пособията за алпинизъм и фенерчето и благодари за натрупания покрай баща му опит, когато двамата се катереха по планините и правеха рапел. Обу сбруята, заби метален клин между камъните, провери устойчивостта му, завърза за него въжето и пред смаяните погледи на Тенсинг и Дил Бахадур, които за пръв път виждаха подобно нещо, макар да живееха от край време сред тези планински върхове, започна да се спуска като паяк към бездната.
12
Лечебната мощ на съзнанието
Първото нещо, което Надя усети, когато дойде на себе си, беше гранивата миризма на тежката кожа от як отгоре й. Повдигна леко клепачи, но не видя нищо. Понечи да стане, но не успя, опита се да проговори, но глас не излезе. Внезапно я прониза непоносима болка в рамото, която за секунди обхвана цялото й тяло. Отново потъна в мрак, с чувството, че пропада безследно в дълбока пропаст. В това състояние тя се носеше спокойно, но прояснеше ли се малко съзнанието й, болката я пробождаше като стрела. Стенеше дори, когато бе в несвяст.
