неминуемия полет към бездната. За миг я обзе паника: беше убедена, че ще умре и затова безкрайно много се учуди, когато се приземи върху някакви храсти, които като по чудо смекчиха удара. Натъртена, цялата в драскотини и охлузвания, Надя се размърда, но остра болка я накара да изкрещи. С ужас видя, че лявата й ръка виси под неестествен ъгъл. Беше излязла от рамото.
В първите минути не усещаше нищо, тялото й беше безчувствено, но скоро болката стана толкова силна, че тя се уплаши да не припадне. При движение ставаше още по-лошо. Напрегна разума си, за да запази самообладание и да прецени положението си: реши, че не може да си позволи лукса да изпадне в безсъзнание.
Когато се поуспокои, вдигна поглед и видя около себе си само остри зъбери, а над тях — безкрайната синева на небето, чисто и спокойно, като нарисувано. Призова на помощ своето животно-тотем и с огромно психическо усилие успя да се превърне в мощна орлица и да полети от урвата, в която бе заклещена, към планинските върхове. Въздухът поддържаше огромните й криле и тя безмълвно кръжеше във висините, гледаше отгоре заснежените хребети, а много по-надолу — наситената зеленина на тази красива страна.
През следващите часове, когато отчаянието започваше да я надвива. Надя отново и отново призовава орела. И всеки път могъщата птица донасяше облекчение на духа й.
Полека-лека, придържайки безжизнената си ръка с другата, успя да се намести под храста. Тъкмо навреме, защото сините разбойници бяха стигнали до мястото, където бе седнала преди малко, и се озъртаха на всички страни. Един от тях се опита да слезе в цепнатината, но видя, че е прекалено стръмна и реши, че след като на него не му се отдава, и малката едва ли е успяла.
От скривалището си Надя чуваше бандитите да се викат на някакъв език, който не се помъчи да разбере. Когато най-сетне се оттеглиха, по върховете се възцари пълна тишина и едва тогава тя усети колко е самотна.
Въпреки пухеното яке, девойката зъзнеше. Студът намаляваше болката в раненото рамо и непреодолима я караше да заспи. Не беше яла от предишната вечер, но не усещаше глад, а само ужасна жажда. Остъргваше локвичките мръсен лед между камъните и жадно ги смучеше, но след като се разтопяха, те оставяха вкус на кал в устата й. Помисли, че скоро ще се стъмни и температурите ще паднат под нулата. Очите й се затваряха. Известно време се съпротивляваше на умората, но след това реши, че ако заспи, времето ще минава по-бързо.
— Дали ще доживея до утрото? — запита се тя и потъна в сън.
Тенсинг и Дил Бахадур се прибраха във високопланинското си убежище. По това време на деня започваха с уроците, но никой от тях не посегна да извади пергаментите от сандъка, където ги съхраняваха, защото мисълта им беше заета с друго. Запалиха малък огън и стоплиха чая си. Преди да се отдадат на медитация, в продължение на петнайсетина минути припяваха „Ом мани падме хум“, а после започнаха да се молят за мисловно просветление, за да разтълкуват чудатия знак в небето над тях. Изпаднаха в транс и духовете им напуснаха телата и поеха на път.
До залез-слънце оставаха около три часа, когато учителят и неговият ученик отвориха очи. Постояха неподвижни няколко секунди, за да дадат време на душата, която бе отлетяла надалеч, да се приспособи отново към действителността в самотния им заслон. По време на транса и двамата бяха имали сходни видения и обясненията бяха излишни.
— Ще идем да помогнем на човека, изпратил белия орел, нали учителю? — каза принцът, убеден, че и Тенсинг е на същото мнение, защото Буда винаги сочеше пътя на състраданието.
— Може би — отвърна ламата само по навик, тъй като решението му беше не по-малко твърдо от това на неговия ученик.
— Как ще го открием?
— По всяка вероятност орелът ще ни заведе.
Облякоха вълнените си туники, заметнаха се с кожите от як, нахлузиха ботушите, които обуваха само при дълги преходи и в най-свирепата зима, взеха дългите си тояги, както и лоен фенер. На кръста наместиха торбата с брашното за цампа и мас — тяхната основна храна. В отделна торба Тенсинг носеше шише с оризов спирт, дървената кутийка с игли за акупунктура и част от церовете си. Дил Бахадур окачи на рамо един от най-късите си лъкове и колчана със стрелите. Без да продумат, двамата поеха в посоката, в която бе отлетяла могъщата бяла птица.
Надя Сантос се предаде на смъртта. Болката, студът, гладът и жаждата вече не я мъчеха. Беше изпаднала в някакъв унес и сънуваше орела. От време на време се пробуждаше и тогава в мозъка й проблясваха искрици от здрав разум: съзнаваше в какво състояние е и къде се намира, разбираше, че надеждата е малка, и когато нощта я обгърна, духът й се бе освободил от всякакви страхове.
Беше преживяла часове на невероятни тревоги. След като сините мъже се оттеглиха и гласовете им заглъхнаха, тя направи опит да се придвижи влачешком, но бързо си даде сметка, че няма да успее да изкачи стръмния скат без чужда помощ и само с една ръка. Не понечи да съблече якето и да огледа рамото си — щеше да бъде истинско изтезание, — но забеляза, че китката й е силно подута. На моменти й призляваше от болка, но съсредоточеше ли се в нея, ставаше още по-страшно, затова гледаше да се развлича с други мисли.
През деня на няколко пъти бе изпадала в отчаяние. Беше си поплакала за баща си, когото едва ли щеше да види повече, и зовеше ли зовеше с мисъл Ягуар. Къде ли се намираше нейният приятел? Дали Бороба го бе открила? Защо се бавеше? От време на време крещеше до пресилване, без да я е грижа, че разбойниците от Сектата на Скорпиона може да я чуят: предпочиташе да попадне в ръцете им, отколкото да лежи тук сама, но не се появи жива душа. Малко по-късно дочу стъпки и сърцето й затуптя от радост, докато не видя двете диви кози. Повика ги на техния език, но те не се приближиха.
Животът й бе преминал сред топлия и влажен климат на Амазония. Студът й беше непознат. В Тункхала, където хората ходеха облечени в памук и коприна, тя не си сваляше якето. Никога не бе виждала сняг и не знаеше какво е лед, докато не го видя на една изкуствена пързалка в Ню Йорк. Сега зъзнеше. Нишата, в която се бе сгушила, я предпазваше от вятъра, а храстите като че ли смекчаваха студа, но въпреки това той й се струваше непоносим. След като стоя свита с часове, престана да чувства премръзналото си тяло. Накрая, когато небето започна да притъмнява, усети съвсем ясно присъствието на смъртта. Позна я — беше я виждала и преди. В Амазония пред очите й се раждаха и умираха хора и животни и тя знаеше, че всяко живо същество следва един и същи кръговрат. В природата всичко се обновява. Отвори очи, потърси звездите, ала не видя нищо: около нея цареше пълен мрак — до цепнатината не достигаше дори бледото сияние на луната, посребрило хималайските върхове. Отново затвори очи и си представи, че баща й е до нея и я подкрепя. В съзнанието й се мярна образът на съпругата на магьосника Уалимаи, онзи ефирен дух, който не се отделяше от него, и се запита дали само душите на индианците имаха способността да се възнасят и да слизат на земята, когато пожелаят. Предположи, че и тя би могла да го постигне и реши, че в такъв случай би искала да се върне духом и да успокои баща си и Ягуар, ала всяка мисъл й костваше огромно усилие и единственото й желание беше да умре.
Надя пусна връзките, които я придържаха към този свят, и си тръгна тихо, без усилие и болка, със същото изящество, с което се издигаше в образа на орел, мощните криле я задържаха над облаците, отнасяйки я все по-нагоре и нагоре, към луната.
Бороба заведе Александър до мястото, където се бе разделила със своята господарка. Напълно изтощена от трикратното усилие да измине пътя без почивка, маймунката се загуби на няколко пъти, но винаги успяваше да възстанови посоката. Стигнаха до ждрелото, което водеше към пещерата на сините мъже, към шест вечерта. По това време бандитите вече се бяха изморили да търсят Надя и се бяха захванали с обичайните си занимания. Противният тип, който изглеждаше техен главатар, реши, че не могат да губят повече времето с малката, която им се бе изплъзнала, че трябва да продължат по план и да се присъединят към останалите от шайката, както им беше наредил техният клиент американецът. Алекс веднага забеляза конските следи и изпражнения навсякъде наоколо: разбойниците очевидно бяха минали оттам, макар че наоколо не се виждаше нито един от тях. Разбра, че ще му се наложи да продължи пеш — копитата на животното отекваха в ушите му като тревожна камбана и, ако имаше постови, неминуемо щяха
