би и народът ще излезе да търси девойките. Знам, че в нашата страна не се е случвало никога подобно нещо. Много е възможно скоро да имаме новини — добави генералът.
— Много е възможно ли? За мен това не е достатъчно! — възкликна Кейт Колд и веднага прехапа устни, защото разбра, че е проявила ужасна липса на такт.
— Госпожа Колд е малко разстроена може би… — отбеляза Джудит Кински, която очевидно се бе научила да говори уклончиво, според правилата в Кралството на Златния дракон.
— Може би — повтори Кейт и се поклони със събрани пред лицето си ръце.
— Неподходящо ли ще бъде от наша страна да запитаме как смята почитаемият генерал да организира търсенето? — обади се отново Джудит Кински.
През следващите петнайсет минути чужденците задаваха въпроси, на които получаваха все по-мъгляви отговори, докато стана ясно, че няма начин да притиснат краля и генерала. Нетърпението караше Кейт и Александър да се потят. Накрая монархът се изправи и те бяха принудени да се сбогуват и да се оттеглят заднешком.
— Красива утрин, може би в градината има много птици — обади се Джудит Кински.
— Може би — съгласи се кралят и я поведе навън.
Владетелят и Джудит Кински се разходиха по тясната алея сред насажденията в парка, където като че ли всичко растеше в диво състояние, ала опитното око можеше да оцени добре замислената цялостна хармония. Джудит Кински бе предложила да започнат експеримента с лалетата именно там, сред великолепното разнообразие от цветя и дървета, огласяно от трелите на стотици пернати.
Кралят смяташе, че не заслужава да бъде духовен водач на народа, защото се усещаше далеч от необходимата степен на подготовка. През целия си живот се бе упражнявал в откъсването от земните дела и материални притежания. Съзнаваше, че нищо на този свят не е вечно, че всичко се променя, разпада и умира, за да се прероди под друга форма, поради което вкопчването в тленните неща е безполезно и причинява страдание. Пътят на будизма предполагаше приемането на тези положения. Понякога му се струваше, че го е постигнал, но посещението на тази жена го бе хвърлило отново в съмнения. Чувстваше се привлечен от нея, а това го правеше уязвим. За пръв път имаше подобно усещане, защото любовта, която бе споделял със съпругата си, течеше като водата на тих поток. Как щеше да брани кралството си, след като не успяваше да защити сам себе си от любовното изкушение? Няма нищо лошо да пожелаеш любовта и близостта на друго човешко същество, разсъждаваше кралят, но в неговото положение той не можеше да си го позволи, защото следваше да посвети на своя народ годините живот, които му оставаха. Джудит Кински прекъсна размишленията му.
— Какво е това прекрасно украшение, Ваше Величество! — попита тя, сочейки окачения на гърдите му медальон.
— Владетелите на тази страна го носят от хиляда и осемстотин години — обясни той, свали накита и й го подаде да го разгледа отблизо.
— Много е красив — промълви тя.
— Ние особено ценим този тип старинен корал, защото рядко се среща. Има го и в Тибет. Съществуването му показва, че преди милиони години морето е стигало до хималайските върхове — обясни кралят.
— Какво казва надписът? — попита тя.
— Това са думи на Буда: „Промяната трябва да е доброволна, а не принудителна“.
— Което означава?
— Че всички сме способни да се променим, но никой не е в състояние да ни застави да го сторим. Обратът обикновено настъпва, когато се изправим пред някоя безспорна истина, пред нещо, което ни кара да преосмислим вярванията си — отвърна той.
— Струва ми се странно, че са избрали тези думи за медальона…
— Наша страна винаги е била дълбоко свързана с традициите си. Дългът на управниците е да предпазват народа си от промените, които не се основават на нещо истинско — поясни кралят.
— Светът бързо се променя. Виждам, че студентите тук се стремят към тези промени — продължи тя.
— Някои младежи се чувстват заслепени от чуждестранните стоки и начин на живот, но не всичко модерно е добро. По-голямата част от моя народ не желае да приеме западните привички.
Бяха стигнали до изкуственото езеро и се спряха да погледат танца на шараните в бистрата вода.
— Предполагам, че в личен план надписът върху медальона означава, че всеки човек е в състояние да се промени. Мислите ли, че една вече оформена личност е способна да се преобрази, Ваше Величество? Може ли селякът, например, да стане герой, а престъпникът — светец? — запита Джудит Кински, връщайки му накита.
— Ако човек не се промени в този живот, навярно ще трябва да опита отново при следващо прераждане — усмихна се владетелят.
— Всеки си има карма. Може би кармата на един лош човек не може да бъде променена — добави тя.
— А може би кармата на този човек е да открие истината, която да го накара да се промени — отвърна монахът и с изненада забеляза влагата в кафявите очи на неговата гостенка.
Минаха покрай отделена част в градината, в която нямаше нито едно цвете. Това беше двор, посипан с пясък и чакъл, където монах на пределна възраст чертаеше с гребло някакви фигури. Кралят обясни на Джудит Кински, че е заимствал идеята от японските манастири Зен, които бе посещавал. После пристъпиха по мост от резбовано дърво. Поточето сякаш звънтеше по камъните. Стигнаха до малка пагода, където се извършваше чаената церемония и там ги очакваше друг монах, който ги поздрави с поклон. Докато Джудит събуваше обувките си, продължиха да разговарят.
— Не бих желала да бъда безочлива, но предполагам, че изчезването на девойките вероятно е голям удар за народа ви… — каза тя.
— Може би… — отвърна владетелят и чужденката за пръв път забеляза промяна в изражението му; дълбока бръчка проряза челото на краля.
— Нищо ли не може да се направи? Имам предвид нещо повече от една военна операция…
— За какво намеквате, госпожице Кински?
— Моля ви, Ваше Величество, наричайте ме Джудит.
— Джудит е красиво име. За жалост мен никой не ме нарича по име. Боя се, че така изисква протоколът.
— При подобен сериозен случай може би Златният дракон би бил особено полезен, ако легендата за вълшебните му качества е истина — добави тя.
— До Златния дракон се допитваме само при дела, засягащи благоденствието и безопасността на кралството, Джудит.
— Извинете дързостта ми, Ваше Величество, но може би случаят е точно такъв. След като ваши поданици изчезват, това означава, че те не живеят в благоденствие и безопасност… — настоя тя.
— Може би сте права — съгласи се кралят угрижен. Двамата влязоха в пагодата и седнаха на пода срещу монаха. Приятен сумрак цареше в кръглото дървено помещение, осветявано едва-едва от жарта, върху която в старинен железен съд къкреше вода. Двамата мълчаливо размишляваха, докато монахът изпълняваше стъпка по стъпка дългата и бавна церемония, която се състоеше единствено в поднасянето на горчив зелен чай в две глинени купички.
10
Бялата орлица
Специалиста се свърза с Колекционера по обичайния си метод: чрез свой агент. Този път вестоносецът се оказа японец, който поиска среща, за да обсъди с втория по богатство човек в света бизнес стратегия за пазарите на злато в Азия.
Същия ден Колекционера бе закупил от някакъв шпионин паролата за ултрасекретните документи на Пентагона: военният архив на американското правителство можеше да се окаже полезен за интересите му в областта на въоръжаването. За инвеститори като него беше важно в света да има конфликти; мирът не
