Момичето наостри слух и си даде сметка, че освен двата коня — нейният и на Пема — до тях препускаха поне още четири или пет други. Усети, че непрекъснато се изкачват. Когато конят промени ход, тя разбра, че вече не следват определена пътека, а галопират направо през полето. Чуваше ударите на копитата о камъните и усещаше усилието на животното при катеренето. От време на време то се подхлъзваше и изцвилваше, но ездачът му заповядваше на някакъв непознат език да продължи напред.
Надя чувстваше костите си като натрошени от тръскането, но не можеше да се намести заради стегнатите въжета. Натискът върху гърдите й беше толкова силен, че се уплаши да не й се счупят ребрата. Как да остави следа, по която да я открият? Беше сигурна, че Ягуар ще тръгне да я търси, но тези планини бяха лабиринт от склонове и пропасти. Да можеше поне да си изпусне обувката, но и това беше изключено, защото ботушите й бяха здраво вързани.
Доста по-късно, когато двете момичета бяха вече напълно съсипани и едва ли не в несвяст, конете спряха. Надя се напрегна да дойде на себе си и нададе ухо. Ездачите скочиха на земята, тя усети как някой я вдига и я хвърля долу като чувал. Падна върху камъни. Чу как Пема изстена, после нечии ръце развързаха въжетата и дръпнаха одеялото. Надя пое въздух с пълни гърди и отвори очи.
Първото, което видя бе непрогледното небе и луната, а после — две черни и брадати лица, надвесени над нея. Вонята на чесън, алкохол и нещо подобно на тютюн, което излъчваха двамата разбойници, я зашемети като юмручен удар. Те се закискаха подигравателно, а злите им очи искряха в хлътналите орбити. Някои от зъбите им липсваха, а малкото останали бяха почти черни на цвят. В Индия Надя беше забелязала хора с подобни зъби и Кейт Колд й бе обяснила, че те дъвчели бетел2. Макар да беше доста тъмно, тя разпозна в тях мъжете, които бе видяла в Червената крепост — страховитите воини на Скорпиона.
Бандитите грубо я дръпнаха, за да я изправят на крака, но се наложи да я подкрепят, защото коленете й се подгънаха. Надя съзря Пема на няколко стъпки от нея, превита от болка. Похитителите ги заблъскаха и с жестове им показаха накъде да вървят. Един от тях остана при конете, а другите поведоха пленниците си нагоре по хълма. Надя бе пресметнала вярно: ездачите бяха петима.
След петнайсетина минути изкачване пред тях внезапно изникна нова група тъмнокожи и брадати мъже със същите дрехи и затъкнати в поясите ножове. Надя се помъчи да превъзмогне страха и да „слуша със сърцето си“, като се опитваше да разбере езика им, но цялото тяло я болеше и се усещаше като пребита. Докато мъжете спореха, тя затвори очи и си представи, че е орлица, владетелка на висините, птицата- властелин, нейният тотем. За няколко секунди изпита чувството, че се понася във великолепен полет нагоре, хималайската планинска верига остана в нозете й, а някъде далеч напред се мержелее долината, сред която се гушеше град Тункхала. Един пестник я върна на земята.
Сините воини запалиха факли, стъкмени набързо от напоени с лой и овързани на прът кълчища. Под треперливата им светлина те поведоха момичетата през тесен проход сред скалите. Долепени за ската, всички стъпваха с безкрайно внимание, защото под краката им зееше дълбока пропаст. Макар да беше лято, между камъните светлееха преспи сняг и лед.
Надя си помисли, че зимата по тия краища трябва да е ужасна, след като и през лятото беше толкова мразовито. Пема беше по копринени дрехи и сандали. Реши да й даде якето си, но още щом понечи да го съблече, с един шамар я заставиха да продължи. Приятелката й вървеше последна в редицата и от мястото си Надя не можеше да я види, но предположи, че сигурно е в по-окаяно положение и от нея. За щастие не се наложи да се катерят дълго: скоро се озоваха пред някакви бодливи храсти, които мъжете отместиха настрана. Факлите осветиха входа на отлично скрита от терена естествена пещера. На Надя й призля: надеждата Ягуар да я открие все повече се стопяваше.
Пещерата беше просторна и се състоеше от няколко сводести зали. Вътре бяха струпани вързопи, оръжия, конски амуниции, одеяла, чували с ориз, леща, сухи зеленчуци, орехи и дълги сплитки чесън. Ако се съдеше по вида на лагера и по количеството храна, ставаше ясно, че разбойниците бяха прекарали тук няколко дни и смятаха да останат още толкова.
На едно по-издигнато място си бяха пригодили олтар, който караше косите да настръхват: върху купчина камъни стърчеше статуя на кръвожадната богиня Кали, обкръжена от черепи и човешки кости, плъхове, змии и други изсъхнали влечуги, съдове с някаква тъмна, подобна на кръв, течност, както и стъкленици с черни скорпиони. Още с влизането си воините коленичиха пред олтара, потопиха пръсти в съдовете и после ги поднесоха към устните си. Надя забеляза, че на пояса на всеки от тях висеше цяла поредица от ножове с различна форма и големина.
Блъснаха двете момичета към дъното на пещерата, където ги посрещна едра жена в парцаливи дрехи, наметната с кучешки кожи, които й придаваха вид на хиена. Лицето й имаше същия синкав цвят като на разбойниците, дясната й буза бе разсечена от окото до брадичката от страховит белег, сякаш някой я бе разпрал с нож, а на челото й чернееше прогорен с огън скорпион. В ръката си стискаше къс камшик.
Свити край огъня, още четири млади пленнички трепереха от студ и ужас. Надзирателката изръмжа и даде знак на Пема и Надя да седнат при тях. Само Надя беше облечена в зимни дрехи, всички останали бяха по копринените саронги, с които се бяха пременили за тържеството по повод рождения ден на краля. Надя разбра, че са били отвлечени по същия начин, както и те, и това й възвърна малко надеждата; полицията със сигурност вече ги търсеше под дърво и камък.
Хор от стенания посрещна Надя и Пема, но жената се приближи с вдигнат камшик и похитените млъкнаха и закриха глави с ръце. Двете приятелки се постараха да седнат една до друга.
В един миг, когато надзирателката им се обърна, Надя загърна Пема с якето си и й прошепна на ухото да не се отчайва, че ще намерят начин да се измъкнат от тази беда. Пема трепереше, но вече беше по- спокойна. Красивите й черни очи, преди неизменно усмихнати, сега излъчваха смелост и решителност. Надя стисна ръката й и всяка от тях се почувстваха окрилена от присъствието на другата.
Един от мъжете на Скорпиона не сваляше очи от Пема, запленен от изящната й и горда осанка. Той се доближи до ятото ужасени момичета и застана пред Пема, с ръка върху дръжката на кинжала. Носеше същата мръсна тъмна туника и мазна чалма, брадата му беше занемарена, кожата — с онзи особен синкавочерен цвят, а зъбите — почернели от бетела, като на другите, но държанието му излъчваше власт и всички останали го гледаха покорно. Изглежда беше главатарят.
Пема се изправи на крака и издържа жестокия поглед на разбойника. Той протегна ръка и подхвана дългата коса на момичето, която се плъзна като коприна между нечистите му пръсти. Мъжът като че ли се смути и дори леко се трогна, сякаш никога не бе докосвал нещо толкова красиво. Пема се освободи с рязко движение на главата. И да бе изпитала страх, не го показа, напротив — изражението й беше толкова предизвикателно, че женището с белега, другите бандити и момичетата замръзнаха, убедени, че главатарят ще пребие дръзката пленничка, но за всеобща изненада, той само се изсмя и отстъпи крачка назад. Изплю се на пода пред Пема, после се върна при съучастниците си. Клекнали край огъня, те отпиваха от манерките си, дъвчеха червените орехчета на бетела, плюеха и разговаряха около разгънатата на пода карта.
Надя предположи, че е същата или поне подобна на онази, която бе видяла в Червената крепост. Не разбираше за какво си говорят, защото бруталните събития от последните часове я бяха разтърсили така, че не смогваше да „слуша със сърцето“. Пема й прошепна на ухото, че това било някакъв диалект от северна Индия и че тя схваща някои думи: дракон, път, манастир, американец, крал.
Наложи се да прекъснат разговора, защото жената с белега ги беше чула и се приближи плющейки с камшик:
— Млък! — изръмжа тя.
Момичетата заскимтяха от страх, само Пема и Надя останаха безучастни, но все пак сведоха поглед, за да не я предизвикват. Когато надзирателката се обърна, Пема заразказва шепнешком на Надя, че всички изоставени от сините воини жени носели клеймото на скорпиона върху челото си и че много от тях били неми, защото езиците им били отрязани. Изтръпнали, двете замълчаха, но поддържаха връзка с очи.
Другите четири девойки, довлечени до пещерата малко преди тях, бяха така уплашени, че на Надя й мина през ума, че може би знаят нещо повече от нея, ала не се осмели да попита. Даде си сметка, че Пема също съзнава какво ги очаква, но беше по-смела и готова да се бори за живота си. Скоро и останалите момичета усетиха мъжеството на Пема и, без да се наговарят, полека се доближиха до нея, търсейки опора. Надя изпита едновременно възхищение към приятелката си и нещо подобно на тъга, че не може да контактува с останалите момичета, които не знаеха дума английски. Съжаляваше, че е толкова различна от тях.
