Надя беше убедена, че в този момент единственото й спасение бе да приложи изкуството, усвоено от Хората от мъглата. Тя прошепна на Бороба да изчака няколко минути, преди да я последва, тъй като с животното на гръб нямаше да успее, и веднага потъна в себе си, в онова тайнствено пространство, където всички ние попадаме, когато затворим очи и пропъдим от ума си всички мисли. За броени секунди Надя изпадна в състояние, подобно на транс. Почувства, че се отделя от тялото си и че може да се самонаблюдава отгоре, сякаш съзнанието й се бе издигнало на няколко метра над главата. От това положение тя видя как краката й правят една крачка, после втора, трета, отдалечават се от Пема и останалите момичета и тръгват като на забавена камера през сумрака на разбойническата бърлога.
Мина на няколко сантиметра от женището с камшика, плъзна се като незабележима сянка между телата на заспалите бойци и продължи да се носи към входа на пещерата, където пазачът, съсипан от умора, полагаше усилия да остане буден, вперил очи в мрака, без да изпуска пушката. Надя не загуби концентрацията си нито за миг, не позволи на страха и на колебанието да върнат душата й в тленния затвор. Без да спира и да променя ритъма на стъпките си, Надя се приближи до мъжа и почти докосна гърба му — беше толкова близо, че усети съвсем ясно топлината и миризмата му на мръсотия и чесън.
Пазачът леко трепна и стисна оръжието, сякаш инстинктивно бе почувствал нечие присъствие край себе си, но съзнанието му веднага отхвърли подозрението. Ръцете му се отпуснаха, а очите отново се притвориха, победени от дрямката и умората.
Момичето прекрачи прага на пещерата като призрак и продължи да върви слепешком в тъмнината, без да поглежда назад и без да бърза. Тъничката й фигура се стопи в нощта.
Щом се върна в тялото си и се огледа, Надя Сантос разбра, че не би намерила обратния път към Тункхала дори да беше ден, камо ли в тази тъмна нощ. Навред около нея се издигаха планини, бяха я докарали дотук с глава покрита с одеяло, така че не разполагаше с нито една отправна точка, за която да се захване. Беше сигурна само в едно: че непрекъснато се бяха изкачвали, което означаваше, че трябва да тръгне надолу по хълма, но дали нямаше да попадне пак на сините мъже? Спомняше си, че малко преди да навлязат в теснината, един от разбойниците бе останал да пази конете и се питаше колко ли още като него са пръснати сред хълмовете. Ако се съдеше по увереността, с която се движеха, без да се страхуват от нападение, бандитите не ще да бяха един и двама. По-добре беше да потърси друг път за бягство.
— Какво ще правим сега? — попита тя Бороба, когато отново се събраха, но животното знаеше само посоката, от която беше дошло, същата, от която бяха пристигнали и престъпниците.
Маймунката, непривикнала към студа, както и господарката й, толкова силно трепереше, че зъбите й тракаха. Стоплена от присъствието на вярната си приятелка, Надя я намести пред гърдите си под якето. Вдигна качулката, завърза я здраво пред лицето си и съжали, че не е взела ръкавиците, които Кейт й бе купила. Пръстите й бяха така премръзнали, че не ги усещаше. Задуха с уста в тях, за да ги стопли, после ги пъхна дълбоко в джобовете си, но да се изкачва и да пази равновесие по скалистия терен, без да се държи с две ръце, се оказа невъзможно. Прецени, че още преди изгрев-слънце похитителите ще забележат бягството й и ще излязат да я търсят: нямаше да позволят на пленничката да стигне до долината и да вдигне тревога. И докато те имаха опит в придвижването из планината, тя нямаше представа дори къде се намира.
Сините мъже щяха да се догадят, че Надя е поела надолу към селата и равнините на Забраненото кралство. За да ги заблуди, тя реши да тръгне нагоре, макар да съзнаваше, че това ще я отдалечи от целта и че няма време за губене: съдбата на Пема и останалите момичета зависеше от това дали скоро ще доведе помощ. Надяваше се да достигне върха преди съмване и оттам да се ориентира; длъжна бе да намери друг път, за да се добере до долината.
Изкачването по склона се оказа много по-бавно и мъчително, отколкото предполагаше, защото към трудния терен се прибавяше мрака, едва разсейвай от луната. Надя се плъзгаше се и падаше непрекъснато. Всичко я болеше от препускането предишния ден преметната напреко на коня, но се стремеше да не мисли за това. Дишаше с усилие, ушите й пищяха и в паметта й изплуваха думите на Кейт Колд, че на тази височина кислородът е разреден.
Между скалите стърчаха рахитични храсти, които през зимата напълно изчезваха, но по това време напъпваха от топлината на лятното слънце. За тях се захващаше Надя, за да се изкачва. Когато останеше без сили, тя си спомняше как бе пълзяла до върха на най-високото тепуи в Града на зверовете, докато открие орловото гнездо с трите приказни диаманти. „Щом успях тогава, ще успея и сега, защото е много по-лесно“, говореше тя на Бороба, но маймунката, почти вцепенена от студ под дрехата й, не подаваше дори носа си навън.
Оставаха й още близо двеста метра до хребета на планината, когато започна да се развиделява. Най- напред се появи смътно сияние, което след броени минути придоби оранжев оттенък. Когато първите лъчи на слънцето озариха приказната хималайска верига, небето избухна в истинска симфония от цветове, облаците станаха пурпурно червени, а преспите сняг заискриха в розово.
Надя не спря, за да се любува на гледката, а продължи нагоре с нечовешко усилие и малко по-късно, задъхана и потънала в пот, вече стоеше на върха на хълма. Имаше чувството, че сърцето й всеки миг ще изхвръкне от гърдите. Според нейните предположения, оттам трябваше да види долината на Тункхала, но пред очите й навред се издигаха непристъпните Хималаи — рид след рид, безкрайна верига. Беше загубена. Погледна надолу и й се стори, че различава дребни фигури да щъкат в няколко посоки: сините разбойници! Седна отчаяна върху един камък, опитвайки се да превъзмогне отчаянието и умората си. Трябваше да почине, за да успокои дишането си, но нямаше начин да остане там: не намереше ли скривалище, преследвачите й скоро щяха да я открият.
Бороба се раздвижи под якето. Надя свали ципа и малката й приятелка подаде главица, вперила в нея умните си очи.
— Не знам накъде да тръгна, Бороба. Всички склонове изглеждат еднакви, не виждам проходима пътека — каза Надя.
Животното посочи пътя, откъдето бяха дошли.
— Не мога да се върна оттам, разбойниците ще ме хванат. Но ти няма да привлечеш вниманието им, Бороба, в тази страна навсякъде има маймуни. Ти можеш да намериш обратния път към Тункхала. Иди и доведи Ягуар — нареди Надя.
Маймуната изквича и отказа с глава, закривайки очи с ръце, но нейната стопанка й обясни, че няма друг изход, освен да се разделят, че съдбата на Пема, на другите девойки, както и тяхната зависеше само от нея. Ако не успееше да доведе помощ, всички щяха да загинат.
— Аз ще се скрия някъде наблизо, докато се уверя, че не ме търсят, а после ще измисля начин да сляза до долината. Междувременно ти трябва да бързаш, Бороба. Слънцето вече изгря, няма да е толкова студено и ще стигнеш до града, преди да се стъмни отново — настоя Надя Сантос.
Най-накрая животното се откъсна от нея и хукна като стрела надолу по хълма.
Кейт Колд изпрати фотографите Тимоти Брус и Жоел Гонсалес да снимат за списание „Интернешънъл джеографик“ флората и фауната във вътрешността на страната. Налагаше се да свършат работата сами, а тя да остане в столицата. Не помнеше да е била толкова притеснена през целия си живот, освен когато Александър и Надя се изгубиха в амазонската селва. Беше уверила Сесар Сантос, че пътуването до Забраненото кралство е напълно безопасно. Как щеше да му съобщи сега, че дъщеря му е била похитена? Още по-малко можеше да му каже, че Надя е в ръцете на професионални убийци, които отвличат момичета, за да ги превърнат в свои робини.
В момента Кейт и Александър се намираха в залата за аудиенции в двореца пред краля, който този път ги прие в присъствието на своя главнокомандващ, на министър-председателя и на двамата най- висшестоящи по сан духовници след него. Джудит Кински също беше там.
— Ламите са проучили звездите и са се разпоредили в манастирите да се четат молитви и да се правят дарения за изчезналите момичета. Генерал Мияр Кунлун оглавява военната операция. Навярно полицията е вече на крак, нали? — запита кралят, чието спокойно изражение не издаваше огромното му безпокойство.
— Вероятно, Ваше Величество… Войниците и дворцовата охрана също са в бойна готовност. Границите са под наблюдение — отвърна генералът на своя ужасен английски, за да го разберат чужденците. — Може
