— Отидоха до хотела, за да се облече Надя, но вече трябваше да са тук. Отивам да ги търся — реши Алекс.
— Ще дойдат, няма къде да се загубят — каза баба му.
Александър не откри момичетата в хотела. Два часа по-късно всички бяха доста загрижени, защото от доста време никой не ги бе срещал сред празнуващите. Водачът, Уанджи, взе на заем велосипед и тръгна към къщи с надеждата, че Пема може би е завела Надя там, но малко след това се завърна притеснен.
— Изчезнали са! — развика се той.
— Не може да им се случи нищо лошо. Нали сам казахте, че това е най-безопасната страна в света! — успокои го Кейт.
В този час на улицата вече бяха останали много малко хора: неколцина закъснели студенти и жените, които почистваха отпадъците и останалата храна по масите. Във въздуха се носеше смесена миризма на цветя и барут.
— Да не би да са тръгнали с някой студент? — обади се Тимоти Брус.
Уанджи ги увери, че това е изключено — Пема никога не би направила подобно нещо. Никое почтено момиче не излиза вечер само, без разрешението на родителите си, поясни той. Решиха да отидат в полицейския участък, където преуморените служители на реда ги посрещнаха учтиво — те бяха на работа от ранни зори и не изгаряха от желание да тръгнат да търсят двете момичета, които според тях със сигурност били отишли при приятели или роднини. Кейт Колд размаха пред носовете им паспорта и журналистическата си карта и започна да настоява с най-ужасния си заповеднически тон, но не успя да ги трогне.
— Господата са получили специална покана от нашия обичан крал — обади се Уанджи. Това вече веднага приведе в действие полицаите.
През останалата част от нощта търсиха Пема и Надя навсякъде. Призори цялата полицейска част — деветнайсет служители — беше на крак, защото стана ясно, че още четири девойки са изчезнали от Тункхала.
Александър сподели с баба си подозренията си относно присъствието на сини воини сред множеството и й каза, че е видял Текс Армадильо предрешен като тибетски пастир. Беше се опитал да го проследи, но американецът, изглежда, усетил, че е разпознат и се шмугнал в тълпата. Кейт съобщи това на полицаите, а те я предупредиха да не всява паника, без да разполага с доказателства.
Рано сутринта се пръсна ужасяващата новина, че няколко момичета са били отвлечени. Почти всички магазини останаха затворени, а вратите на къщите — отворени; жителите на мирната столица бяха наизлезли по улиците и обсъждаха събитието. Групи доброволци тръгна да обикаля из околностите — неблагодарна задача, защото неравният терен и непроходимата растителност затрудняваха търсенето. Скоро плъзна слух, който постепенно се разрасна и накрая се превърна в неудържима река от паника, която заля града: скорпионите, скорпионите!
Двама селяни, които не бяха участвали в празненствата, си спомниха, че видели някакви конници да профучават в галоп по посока на планините. Копитата на жребците хвърляли искри по камъните, черните плащове се веели на вятъра и под призрачното зарево на фойерверките те приличали на демони, разказваха селяните потресени. Малко след това, на път за вкъщи, едно семейство намерило край пътя стара кожена манерка, пълна с алкохол, и я донесе в полицията. Върху нея имаше гравиран скорпион.
Уанджи беше извън себе си. Клечеше и стенеше захлупил лице в длани, докато жена му стоеше безмълвна и със сухи очи, в пълно отчаяние.
— Имате предвид Сектата на Скорпиона, онази от Индия? — попита Александър Колд.
— Сините воини! Никога повече няма да видя Пема! — плачеше водачът.
Пътешествениците от „Интернешънъл джеографик“ постепенно научаваха подробностите. Свирепите номади вилнеели из северна Индия и имали обичая да нападат беззащитни села и да похищават девойки, които превръщали в свои робини. За тях жените стрували по-малко и от един нож, третирали ги по-зле и от животни и ги държали в ужас, скрити в пещери.
Родяло ли се момиче, те на часа го убивали; момчетата оставяли живи, но ги отделяли от майките им и още на три години започвали да ги обучават да се бият. Допускали скорпионите да жилят децата, за да свикнат с отровата и когато възмъжеят, да не загиват при ухапвания от влечуги и насекоми.
Робините много скоро издъхвали от болести, мъчения или насилия, а онези, които все пак доживявали до двайсетгодишна възраст, били прогонвани като ненужни и на тяхно място довеждали други похитени момичета. И всичко се повтаряло. Окаяните фигури на тези жени били често срещано явление по селските пътища на Индия — обезумели, целите в дрипи, те протягали ръка за милостиня. Никой не смеел да ги доближи от страх пред Сектата на Скорпиона.
— И полицията бездейства? — ужаси се Александър.
— Това става в най-отдалечените краища, в беззащитните и безкрайно бедни села. Хората не смеят да се опълчат на разбойниците, треперят от тях, защото вярват, че притежават сатанински способности и че могат да пратят напаст от скорпиони, която да изтреби всичко живо наоколо. Няма по-страшна съдба за една девойка от тази да попадне в ръцете на сините мъже. Ще поживее няколко години скотски, ще гледа как убиват дъщерите й, как отнемат синовете й и, ако не умре, ще стане просякиня — обясни им водачът, като добави, че Сектата на Скорпиона била шайка от крадци и убийци, които познавали на пръсти хималайските проходи, пресичали границата, когато им хрумне, и нападали винаги нощем. Промъквали се като сенки.
— Влизали ли са и преди в Забраненото кралство? — попита Александър, в чието съзнание започваше да се оформя страшно подозрение.
— Досега не. Вилнееха само в Индия и Непал — отвърна екскурзоводът.
— Защо са дошли толкова далеч? Странно е, че са рискували да влязат в град като Тункхала. И то точно по време на празненство, когато всички са на улицата, а полицията бди — отбеляза Александър.
— Още сега отиваме да говорим с краля. Всички налични сили трябва да бъдат вдигнат на крак — отсече Кейт.
Нейният внук мислеше за Текс Армадильо и за страховитите мъже, които бе видял в подземията на Червената крепост. Каква роля играеше американецът в цялата история? Каква карта разглеждаха тогава?
Не знаеше откъде да започне да търси Орлица, но бе готов да преброди Хималаите на шир и на длъж. Представяше си какво преживява в този миг приятелката му. Всяка минута бе скъпа: трябваше да я открие, преди да е станало прекалено късно. Нуждаеше се повече от всякога от ловния инстинкт на ягуара, но беше толкова напрегнат, че не успяваше да се съсредоточи, за да го призове. Потта се стичаше по челото и гърба му, мокреше ризата му.
Надя и Пема не успяха да видят нападателите си. Два големи плаща ги захлупиха, после яки ръце ги овързаха с въжета като пакети, и ги понесоха нанякъде. Надя закрещя и се опита да се брани, ритайки във въздуха, но силен удар по главата я зашемети. Пема от своя страна се предаде на съдбата си със съзнанието, че в този миг е безсмислено да се съпротивлява, по-добре беше да пази сили за по-късно. Похитителите метнаха момичетата напреко на конете, скочиха зад тях, притиснаха ги здраво и препуснаха. Вместо седло, те използваха сгънато на две одеяло и пришпорваха животните с колене. Бяха великолепни ездачи.
След няколко минути Надя дойде в съзнание и щом посъвзе, направи преценка на положението. Никога не беше яздила, но веднага разбра, че се носи в галоп на кон. Всяка стъпка на животното отекваше в стомаха и гърдите й, одеялото я задушаваше, а на гърба си усещане желязната хватка на голяма и силна длан, сякаш бе стисната с остри нокти.
Вонеше силно на потен кон и мъжки дрехи, но точно това проясни ума й и й позволи да мисли. Навикнала да живее сред природата и животните, Надя имаше силно развито обоняние. Нейният похитител миришеше различно от извънредно чистоплътните хора, с които се бе запознала в Забраненото кралство. Естественият дъх на копринените, памучни и вълнени тъкани се смесваше с този на подправките за готвене и бадемовото масло, с което всички мажеха косите си, за да им придадат блясък. Надя бе способна да разпознае със затворени очи жителя на Забраненото кралство. Мъжът, който я стискаше така здраво, беше мръсен, сякаш дрехите му не бяха виждали вода и сапун, а кожата му излъчваше горчивия мирис на чесън, въглени и барут. Явно не беше тукашен.
