милиони долари! — кресна клиентът.
— Никога не преразглеждам условията на една сделка. Ние с вас се споразумяхме за нещо. До две седмици статуята ще ви бъде предоставена, а аз ще получа уговореното, в противен случай ще понесете непоправими щети.
Клиентът усети заплахата и разбра, че рискува живота си. За първи път вторият по богатство човек в света изпита страх.
— Имате право, сделката си е сделка. Ще ви платя допълнително за шифъра към пергамента. Дали ще успеете да го набавите в разумен срок? Както знаете, работата е много спешна. Готов съм да дам необходимото, парите не са проблем — рече Колекционера с помирителен тон.
— В случая не става дума за пари.
— Всеки си има цена.
— Грешите — отвърна Специалиста.
— Нали уж твърдяхте, че можете да доставите всичко на този свят? — запита разтревожен клиентът.
— Един от агентите ми ще се свърже скоро с вас — отвърна гласът и връзката прекъсна.
Мултимилионерът не можа повече да заспи. Прекара останалата част от нощта в пресмятане на безмерното си богатство в кабинета, който заемаше по-голямата част от дома му и бе снабден с петдесетина компютъра. Ден и нощ служителите му поддържаха връзка с най-големите борси в света. Но колкото и да се взираше в цифрите и да крещеше на подчинените си, Колекционера не успяваше да промени факта, че на света съществува човек по-богат от него. Това му късаше нервите.
След като ги разведе из очарователния град Тункхала с неговите къщи с покриви на пагода, с неговите религиозни кубета, с неговите храмове и дузини манастири, накацали по склоновете на хълмовете сред изобилие от дървета и цветя, Уанджи предложи да им покаже университета. Той бе разположен в природен парк с водопади и хиляди птички и се състоеше от няколко сгради. Покривите с форма на пагода, изображенията на Буда о стените и молитвените знамена придаваха на учебното заведение вид на манастир. По алеите в градината се разхождаха студенти, които разговаряха на групи, и чужденците останаха впечатлени от тяхната сериозност, така различна от свободното държание на западната младеж. Бяха приети от ректора, който помоли Кейт Колд да каже на младежите за списание „Интернешънъл джеографик“ — мнозина го четели най-редовно в библиотеката.
— Твърде рядко имаме възможността да посрещаме видни гости в нашия скромен университет — каза той, приведен в церемониален поклон пред нея.
И така писателката, фотографите, Александър и Надя се озоваха в една аудитория пред сто и деветдесетите възпитаници на висшето учебното заведение и техните преподаватели. Почти всички говореха малко английски — това бил любимият предмет на студентите, — но на Уанджи доста често му се налагаше да превежда. Първият половин час премина при голямо благоприличие.
Публиката задаваше почтително безобидни въпроси, като поздравяваше с поклон, преди да се обърне към чужденците. Отегчен, Александър вдигна ръка.
— Може ли и ние да задаваме въпроси? Дошли сме отдалеч, за да научим нещо повече за тази страна… — предложи той.
Настъпи тишина и студентите се спогледаха объркани: за пръв път лектор отправяше към тях подобно предложение. След известни колебания и шушукане с преподавателите, ректорът даде своето съгласие. През следващия час и половина гостите научиха някои интересни сведения за Забраненото кралство, а студентите, освободени от скованото приличие, на което бяха свикнали, се осмелиха да питат за киното, музиката, облеклото, колите и за хиляди други неща в Америка.
Към края Тимоти Брус извади касета с рокендрол и Кейт Колд я сложи на касетофона си. Срамежлив по природа, внукът й изведнъж почувства неудържим вътрешен порив и остави всички с отворена уста. Заразена от бесния танц, Бороба започна да подражава съвършено точно на движенията му сред всеобщия смях на присъстващите. След приключването на „конференцията“ младежите дружно ги изпроводиха до края на студентското градче, пеейки и танцувайки като Александър, докато преподавателите почесваха смаяно глави.
— Как успяха да научат американската музика само от едно чуване? — попита Кейт Колд с възхищение.
— Студентите я слушат от години, бабче. Вкъщи тези момчета и момичета ходят с джинси като вас. Внасят ги контрабандно от Индия — отговори Уанджи през смях.
На този етап Кейт Колд вече се бе примирила с прозвището „бабче“, което й бе присъдил преводачът. Това бе знак на уважение, учтив начин за обръщение към по-възрастен човек. Надя и Алекс от своя страна трябваше да викат на Уанджи „чичо“, а на Пема — „братовчедке“.
— Ако почитаемите гости не са много уморени, навярно ще пожелаят да опитат типичната за Тункхала кухня… — предложи срамежливо Уанджи.
Почитаемите гости бяха съсипани от умора, но нима можеха да пропуснат подобна възможност? Претовареният със събития ден завърши в дома на екскурзовода. Както повечето къщи в столицата, той беше двуетажен, построен от бели тухли и дърво, изрисувано със сложни плетеници от цветя и птици по подобие на дворцовия стил. Така и не успяха да разберат кои са преките роднини на Уанджи, защото десетки хора влизаха и излизаха и всички те биваха представяни като чичовци, братя или братовчеди на домакините. Фамилните имена тук не съществуваха. Появеше ли се на бял свят дете, родителите му го наричаха с две или три имена, за да го отличават от останалите, но всеки имаше право да се прекръства по свое желание няколко пъти в живота си. Само членовете на кралското семейство използваха определена фамилия.
Пема, майка й и няколко лели и братовчедки, поднесоха ястията. Всички насядаха на пода около кръгла маса, върху която се издигаше истинска планина от червен ориз, зърнени храни и няколко комбинации от зеленчуци с различни подправки и лют пипер. Веднага след това започнаха да носят деликатесите, приготвени специално в чест на гостите: черен дроб от як, бял дроб от овца, свински крачета, очи от коза, кървавици и всичко това така подлютено с червен и черен пипер, че чужденците се просълзиха само от миризмата, а Кейт избухна в кашлица. Храненето се извършваше с ръце, като от продуктите се оформяха топчета, които учтивостта изискваше да бъдат предложени първо на гостите.
При първата хапка Александър и Надя едва не изкрещяха: никога не бяха вкусвали нищо по-лютиво. Устата им пламна, сякаш бяха лапнали живи въглени. Давейки се от кашлицата, Кейт Колд им направи забележка, че обиждат домакините, ала местните жители на Забраненото кралство знаеха, че чужденците трудно преглъщат тяхната храна. И докато по страните на двамата младежи се лееха сълзи, всички наоколо се заливаха от смях, тропайки с ръце и крака по пода.
Пема, която също много се забавляваше, им поднесе чай, за да си изплакнат устата, заедно с блюдо от същите зеленчуци, но приготвени без лютиви подправки. Александър и Надя се спогледаха съучастнически.
Край Амазонка двамата бяха яли от печена змия до супа от прахта на мъртъв индианец. Без да кажат и дума, те едновременно решиха, че точно сега не бива да се предават. Благодариха с поклон, събрали длани пред лицето си, и всеки от тях приготви своя огнена топка и храбро я пъхна в устата си.
На другия ден се честваше религиозен празник, който съвпадаше с пълнолунието и рождения ден на краля. Цялата страна се бе готвила със седмици за събитието. Населението на Тункхала се изсипа на улиците, а от планините заприиждаха селяни от далечни села — вероятно бяха пътували няколко дни пешком или на кон. След благословиите на първосвещениците, напред пристъпиха музикантите с инструментите си, а готвачките подредиха дълги маси с ястия, сладкиши и кани с оризова ракия. За случая всичко беше безплатно.
Тръбите, барабаните и манастирските гонгове кънтяха от ранни зори. Богомолците и дошлите от далеч поклонници се тълпяха в храмовете, за да поднесат своите дарове, да завъртят колелото на съдбата и да запалят свещ от мас на як. Над града се стелеше гранива миризма на лой и дим от тамян.
Преди заминаването си Александър бе посетил училищната библиотека, за да научи нещо повече за Забраненото кралство, за неговите обичаи и религия. Той изнесе кратък урок по будизъм на Надя, която
