Един от бандитите издаде някаква заповед и жената с белега загърби за миг пленничките, за да му се подчини. Тя бръкна в черната тенджера, окачена върху огнището, напълни няколко паници и ги подаде на мъжете. След нова заповед на главатаря, с неохота поднесе храна и на похитените.
Надя получи тенекиена съдина, в която димеше някакъв сивкав буламач. Миризмата на чесън я блъсна в носа и тя едва се сдържа да не повърне. Но си каза, че трябва да се храни, за да има сили да избяга. Направи знак на Пема и двете поднесоха паниците към устата си. Нямаха намерение да се оставят безропотно на съдбата.
9
Бороба
Луната потъна зад заснежените върхове и огънят в пещерата се превърна в купчина въглени и пепел. Надзирателката хъркаше седнала, с отворена уста, без да изпуска камшика, а по брадичката й се стичаше струйка слюнка. Проснати на земята, сините разбойници също спяха, но един от тях стоеше на пост на входа на пещерата, стиснал старата си пушка. Единствената факла, която едва разсейваше мрака, хвърляше зловещи сенки по околните скали.
Бяха завързали пленничките с кожени каиши за глезените и им бяха подхвърлили четири дебели вълнени завивки, но те не успяха да ги покрият и злочестите момичета се притискаха една о друга, за да се стоплят. Изтощени от плач, всички вече спяха, с изключение на Пема и Надя, които използваха възможността да поговорят шепнешком.
Пема разказа на приятелката си каквото знаеше за страховитата Секта на Скорпиона: как разбойниците отвличали девойки и как ги малтретирали. На онези, които говорели прекалено много, им отрязвали езика, а на всяка, която опитвала да се спаси с бягство, й изгаряли ходилата.
— Нямам намерение да се оставя в ръцете на тия злодеи. Предпочитам сама да сложа край на живота си — заключи тя.
— Не говори така, Пема. При всички случаи е по-добре да умреш при опит за бягство, отколкото да се самоубиеш без съпротива.
— Нима мислиш, че е възможно да се измъкнем оттук? — отвърна Пема, сочейки заспалите бандити и пазача на входа.
— Ще издебнем подходящ момент — увери я Надя, разтривайки подутите си от каишите глезени.
Малко по-късно умората надви и тях и главите им започнаха да клюмат. Изминаха няколко часа от нощта и Надя, която никога не бе притежавала часовник, но бе свикнала да пресмята времето, предположи, че е около два. Изведнъж инстинктът й подсказа, че нещо става, тялото й долови промяна на енергията във въздуха и тя — стана нащрек. Бегла сянка се стрелна към дъното на пещерата. Девойката не можа да различи фигурата с очи, но сърцето й подсказа, че това е нейната неразделна приятелка Бороба. С огромно облекчение момичето разбра, че малката маймунка е проследила похитителите. Конете бързо бяха задминали животното, но то не бе загубило дирята на господарката си и бе намерило начин да се бе добере до пещерата. Надя започна да се моли Бороба да не изквичи от радост, като я види, и се опита да я успокои по телепатия.
Беше деветгодишна, когато току-що родената Боба се бе озовала в прегръдките й. Беше толкова малка, се налагаше я храни с капкомер. Двете станаха неразделни. Заедно пораснаха и до такава степен започнаха да се допълват, че едната беше в състояние да отгатва чувствата на другата. Разбираха се с жестове и мисъл, както и на животинския език, който Надя бе усвоила. Маймунката изглежда долови предупреждението на своята стопанка и не се доближи до нея. Дълго стоя неподвижна, свита в един тъмен ъгъл, като се озърташе и преценяваше опасностите в очакване.
Когато момичето се убеди, че никой не е забелязал присъствието на Бороба и че надзирателката продължава да хърка все така, тихо подсвирна. Едва тогава животното започна да се промъква в мрака, долепено до скалата, и още отдалеч се хвърли на шията на господарката си. Вече не носеше бебешката грейка — беше я изтръгнало със зъби от гърба си. Сега стискаше здраво къдриците на девойката и развълнувано търкаше набръчканото си личице във врата й, без да издава звук.
Надя я изчака да се успокои и й благодари за верността. После прошепна в ухото й някаква заповед. Бороба на мига се подчини. Плъзна се натам, откъдето беше дошла, доближи се до един от заспалите мъже и с ловките си тънки пръстчета измъкна със смайваща сръчност кинжала от пояса му и го занесе на Надя. Седна срещу нея и внимателно проследи как момичета срязва каишите на глезените си. Ножът беше толкова остър, че задачата се оказа лесна.
Веднага щом се освободи, Надя събуди Пема.
— Време е да бягаме — прошушна й тя.
— Как смяташ да минеш покрай пазача?
— Не знам, ще видим. Да вървим.
Пема обаче не й позволи да среже и нейните каиши и със сълзи на очи й прошепна, че не може да тръгне.
— Няма да стигна далеч, Надя. Виж как съм облечена, не мога да тичам като теб с тия сандали. Ако те последвам, ще ни хванат и двете. Сама имаш по-големи шансове за успех.
— Луда ли си? Няма да мръдна оттук без теб! — просъска Надя.
— Длъжна си да опиташ. Доведи помощ. Не мога да изоставя момичетата, ще стоя при тях, докато се върнеш с подкрепления. А сега върви, преди да е станало късно — каза Пема, докато събличаше якето и го връщаше на Надя.
В гласа й прозвуча такава решителност, че Надя се отказа от мисълта да я разубеждава. Приятелката й нямаше да изостави сънародничките си. А да се измъкнат всичките беше изключено — щяха да ги забележат, — докато сама може би щеше да успее. Двете припряно се прегърнаха и Надя предпазливо се изправи.
Жената с белега се раздвижи на сън, смотолеви нещо и за няколко секунди всичко изглеждаше загубено, но после продължи да хърка по същия начин. Надя изчака пет минути, докато се увери, че и другите спят, притисна се до скалата и се запромъква натам, откъдето беше дошла Бороба. Пое си дълбоко въздух и призова цялото си умение да става невидима.
Надя и Александър бяха прекарали няколко незабравими дни край Амазонка при племето на Хората от мъглата — най-древните и най-тайнствени човешки същества на планетата. Тези индианци, които живееха все още като в Каменната ера, бяха особено развити в някои отношения. Обърнали гръб на материалния напредък, те живееха сред дивата природа в съвършена симбиоза с околната среда. Бяха част от сложната екология на селвата, като дърветата, насекомите, хумуса. Бяха оцелели през вековете без досег до външния свят, благодарение на своите собствени вярвания, на чувството си за общност и на умението си да изглеждат невидими. Надвиснеше ли над тях опасност, те просто се стопяваха. Тази тяхна способност беше толкова силно развита, че никой не вярваше наистина в съществуването им; за тях се говореше като легенда, а това бе още едно защитно средство срещу любопитството и алчността на пришелците.
Надя беше разбрала, че не се касае за някакъв фокус, а за много древно изкуство, което изискваше постоянно упражняване. „То е нещо, като да се научиш да свириш на флейта, изисква много усилия“, обясняваше тя Александър, но той се съмняваше, че това подлежи на усвояване и не се стараеше особено. Тя обаче реши, че щом индианците могат, и тя щеше да се научи. Знаеше също, че не става дума само за миметизъм, ловкост, внимание, мълчание и познаване на околната среда, а най-вече за мисловно поведение. Трябваше да изчезне, да кара тялото си да стане прозрачно и да се сведе до състоянието на чист дух. Нужно бе да се концентрираш и да запазиш вътрешно спокойствие, за да създадеш невероятно психическо поле около себе си. И най-малкото разсейване бе достатъчно, за да се провалиш. Само при такова по-висше състояние, когато духът и съзнанието пулсират в съзвучие, човек можеше да стане невидим.
През месеците след приключенията в Града на зверовете в сърцето на Амазония до мига, в който се бе озовала в тази хималайска пещера, Надя се бе упражнявала неуморно и толкова беше напреднала, че понякога баща й започваше да я вика, както тя си седеше до него. И когато внезапно изникнеше, Сесар Сантос подскачаше. „Колко пъти да ти казвам да не се появяваш така! Някой път ще получа инфаркт!“, сърдеше се той.
