и съседи прииждаха да поднесат съболезнованията си, носеха храна и листчета с молитви, които изгаряха пред светите изображения.
Кейт Колд успя да се свърже по телефона с американското посолство в Индия, за да поиска помощ, макар че се съмняваше тя да пристигне достатъчно бързо, ако изобщо пристигнеше. Чиновникът, с когото разговаря, заяви, че Забраненото кралство не е под тяхната юрисдикция, освен това Надя Сантос не била американска, а бразилска гражданка. При това положение писателката реши да следва генерал Мияр Кунлун като сянка. Той единствен държеше в ръцете си малобройните военни ресурси на страната и Кейт нямаше да му позволи да се разсее нито за миг. Захвърли със замах саронга, с който обличаше напоследък, навлече обичайната си премяна на изследователка и седна в генералския джип, без никой да успее да я разубеди.
— Ние с вас тръгваме на поход — обяви тя на слисания военен, който не разбра всички думи, но намеренията на писателката му станаха пределно ясни.
— Ти оставаш в Тункхала, Александър, защото Надя ще се свърже с теб, ако й се удаде възможност. Звънни още веднъж в посолството в Индия — заповяда тя на внука си.
На Алекс му се струваше немислимо да стои и да чака със скръстени ръце, но разбра, че баба му е права. Върна се в хотела и успя да се свърже по телефона лично с посланика, който се показа малко по- любезен от предишния чиновник, но не можа да му обещае нищо конкретно. Обади се и в списание „Интернешънъл джеографик“ във Вашингтон. Докато чакаше, изготви списък с всички налични сведения, включително и най-незначителните, които биха го навели на някаква следа.
Като си помислеше за Орлица, ръцете му се разтреперваха. Защо Сектата на Скорпиона бе избрала точно нея? Защо рискуваха да отвлекат една чужденка, което несъмнено можеше да предизвика международен скандал? Какво означаваше присъствието на Текс Армадильо на празненствата? Защо американецът ходеше предрешен? Дали зад брадатите маски наистина се криеха сини бойци, както подозираше Орлица? Тези и хиляди други въпроси се трупаха в ума му и увеличаваха отчаянието му.
Хрумна му, че ако открие Текс Армадильо, ще хване някоя нишка, която да го отведе до Надя, но не знаеше откъде да започне. Търсейки ключ към загадката, той внимателно си повтори всяха разменена дума с този човек, както и онова, което бе успял да чуе, когато го проследиха в подземията на Червената крепост, и прибави изводите си към списъка:
— Между Текс Армадильо и Сектата на скорпиона има връзка.
— Текс Армадильо не печели нищо от отвличането на момичетата. Неговата мисия е друга.
— Отвличането едва ли съвпада с някоя операция за наркотрафик, защото прекалено много привлича вниманието.
— Досега сините воини не са отвличали никога момичета от Забраненото кралство. Явно имат основателна причина, за да го сторят.
— Причината може да бъде именно желанието им да привлекат вниманието, с цел да заблудят полицията и армията.
— Ако наистина е така, задачата им е друга. Каква? Къде щяха да нападнат?
Александър стигна до заключението, че списъкът му не изяснява почти нищо и че се върти в кръг.
Към два следобед баба му Кейт се обади от някакво село на два часа път от столицата. Войниците на генерал Мияр Кунлун бяха завзели всички махали и търсеха злодеите по храмове, манастири и къщи. Новини нямаше, но вече никой не се съмняваше, че страховитите сини разбойници се намират в страната. Неколцина селяни бяха видели отдалеко облечените в черно конници.
— Защо ги търсят там? То е ясно, че се крият другаде! — извика Александър.
— Не бива да пренебрегваме нито една следа, моето момче. Войниците плъзнаха дори по хълмовете — обясни му Кейт.
Алекс реши, че не може да стои повече в хотела. „Александър означава «закрилник на хората». Все за нещо нося това име“, промърмори той, убеден, че и жените са част от определението. Сложи си пухеното яке и туристическите обувки, същите, с които се катереше с баща си по скалите в Калифорния, преброи парите си и тръгна да търси кон.
Тъкмо излизаше от хотела, когато съзря Бороба, просната на земята близо до входа. Наведе се да я вдигне едва сдържайки вика си, защото я помисли за мъртва, но още щом я докосна, маймунката отвори очи. Александър започна да я гали, шепнейки името й, и я занесе на ръце до кухнята, откъдето взе плодове, за да я нахрани. Устата й беше покрита с пяна, очите й — зачервени, цялото й тяло беше издрано, а крайниците й кървяха. Изглеждаше изтощена, но след като изяде един банан и пийна вода, се съвзе.
— Знаещ ли къде е Надя? — попита момчето, докато почистваше раните й, ала не успя да изтълкува квиченето и знаците на животинката.
Алекс съжали, че не се беше научил да се разбира с Бороба. А имаше възможност за това през трите седмици в Амазония, когато Надя многократно му предлагаше да му покаже езика на маймуните, съставен от няколко звука, които според нея всеки можел да усвои. Но тогава му се бе сторило излишно — за какво толкова щеше да си говори с Бороба, пък и Надя беше винаги там, за да превежда. А ето че сега животното със сигурност знаеше онова, което най-много го интересуваше на този свят!
Смени батерията на фенерчето си и го пусна в раницата си при останалите алпинистки пособия. Екипът тежеше, но един поглед към планините край града бе достатъчен, за да се убеди, че ще му потрябва. Приготви и малко храна: плодове, хляб и сирене, после помоли да му дадат един от конете, които самият хотел поддържаше като най-използвано в страната превозно средство. Беше яздил през летните ваканции, когато ходеше със семейството си в ранчото на родителите на майка си, но там навсякъде беше равно. Предположи, че животното със сигурност притежава опита да се катери по стръмното, който на него му липсваше. Пъхна Бороба в якето си, като остави навън само главата и горните й крайници, и препусна в галоп в указаната от нея посока.
Когато започна да притъмнява и температурите паднаха, Надя разбра, че положението й е отчайващо. След като изпрати Бороба да търси помощ, тя остана да наблюдава отгоре отвесния скалист склон под краката й. С височината пищната растителност в низините и по хълмовете на Забраненото кралство се разреждаше, а по планинските върхове напълно изчезваше. Това й даваше възможност да следи, макар и не съвсем ясно, движението на сините воини, които тръгнаха да я търсят веднага щом откриха, че е избягала. Единият от тях слезе към мястото, където бяха оставили конете, вероятно за да предупреди останалата част от бандата. Съдейки по количеството провизии и амуниции, които бе видяла, Надя не се съмняваше, че има и други, макар да беше невъзможно да прецени точно колко са на брой.
Останалите разбойници обиколиха околностите край пещерата, където жената с белега държеше под око похитените момичета. Не им трябваше много време, за да се сетят да огледат и върха. Надя си даде сметка, че не може да остане повече там — преследвачите й скоро щяха да попаднат на следите й. Огледа се наоколо и едва не извика от ужас. Можеше да се скрие на много места, но и лесно можеше да се загуби. Най-накрая избра дълбока урва, като процеп между скалите, на запад от мястото, където се намираше. Изглеждаше идеална, неравностите на терена щяха да й осигурят прикритие, но се запита как ще се измъкне оттам след това.
Ако сините мъже не я намереха, и Ягуар нямаше да успее. Взе да се моли да е тръгнал с подкрепления, защото сам никога нямаше да устои на разбойниците. Надя знаеше колко е свободолюбив нейният приятел и как губеше търпение пред уклончивия изказ и поведение на жителите на Забраненото кралство, и се съмняваше, че е потърсил помощ.
Когато забеляза, че неколцина мъже тръгват нагоре по склона, разбра, че е крайно време да вземе решение. Откъм върха просеката в склона, която бе избрала за скривалище, не изглеждаше толкова дълбока, колкото се оказа в действителност, когато заслиза по нея. Нямаше опит в подобен терен и се боеше от височината, но си припомни как се бе изкатерила по стръмните склонове на един водопад край Амазонка, следвайки индианците, й това й вдъхна смелост. Вярно, че тогава бяха двамата с Александър, а сега беше съвсем сама.
Беше изминала не повече от два-три метра, долепена като муха за отвесната скална стена, когато коренът, за който се държеше поддаде, докато тя търсеше с крак място, където да стъпи. Загуби равновесие, опита се да се хване за нещо, но наоколо се белееха само парчета лед. Подхлъзна се и последва
