обучите — въздъхна Дил Бахадур.
Вместо да отговори, ламата го тупна приятелски с бурканчето по главата.
Приготвиха се за краткия ритуал на благодарност, който неизменно изпълняваха преди храна, после седнаха в поза „лотос“ на върха на хълма, с купичките цампа и чай пред себе си. Дъвчеха бавно всеки залък и се възхищаваха мълчаливо на гледката: по време на хранене никога не говореха. Погледът се губеше сред великолепната верига от заснежени върхове, която се простираше пред тях. Небето бе придобило наситен кобалтовосин оттенък.
— Тази нощ ще бъде студена — каза принцът, когато привърши с яденето.
— Утро е много красиво — отбеляза учителят.
— Знам: тук и сега. Да се радваме на красотата на настоящия миг, вместо да мислим за предстоящата буря — изрецитира ученикът с лека насмешка.
— Много добре, Дил Бахадур.
— Може би не ми остава чак толкова много да уча — усмихна се младежът.
Почти никак, само малко скромност — отвърна ламата.
В този миг в небето се зарея птица. Разтворила огромните си криле, тя описа няколко широки кръга и после изчезна.
— Каква беше тази птица? — попита ламата и се изправи.
— Приличаше на бял орел — каза момчето.
— Никога не съм виждал подобен наоколо.
— Вие от дълги години наблюдавате природата. Навярно познавате всички птици и животни в околността.
— Би било непростима дързост от моя страна да твърдя, че познавам всяка жива твар в тези планини, но наистина никога не съм виждал бял орел — отвърна ламата.
— Трябва да се заема с уроците си, учителю — каза принцът, докато прибираше купичките и влизаше в заслона.
На върха на хребета, върху гола кръгла площадка, Тенсинг и Дял Бахадур се упражняваха по Тао шу — съчетанието от различни бойни изкуства, създадено в древния укрепен манастир Чънтан дзун. Монасите, оцелели от земетресението сринало обителта, се пръснали из цяла Азия, разнасяйки навред бойните си умения. Всеки от тях обучавал само по един човек, подбран по физически качества и сила на духа. Така се предавали познанията. Общият брой на майсторите по Тао шу, никога не надвишавал дванайсет в едно поколение. Тенсинг бе един от тях, а Дил Бахадур — ученикът, избран да го замести.
По това време на годината скалистият терен беше коварен, защото осъмваше заскрежен и ставаше плъзгав. Дил Бахадур предпочиташе да прави упражненията през есента и зимата, когато пухкавият сняг омекотяваше падането. Освен това обичаше да усеща зимния въздух. Издръжливостта при мразовити условия бе част от суровото обучение, на което го подлагаше неговият учител, като например да ходи почти винаги бос, да се храни съвсем малко и да стои с часове неподвижен, потънал в медитация. През този ден обедното слънце приличаше, а нямаше вятър, за да го разхлажда, нараненият крак го болеше и при всяко зле изпълнено превъртане се приземяваше върху камъни, ала той не молеше за почивка. Учителят никога не го бе чувал да се оплаква.
Слабичкият и среден на ръст принц беше пълна противоположност на Тенсинг, който произхождаше от източните райони на Тибет, където хората бяха изключително високи. Ламата надвишаваше двата метра и през целия си живот бе отделял поравно време както на духовните, така и на физическите упражнения. Той беше великан с мускули на тежкоатлет.
— Прощавай, ако съм проявил прекомерна грубост, Дил Бахадур. Изглежда, че в предишните си съществувания съм бил жесток воин — обърна се Тенсинг извинително към своя ученик, след като го повали за пети път.
— А аз изглежда съм бил нежна госпожица в предишните си съществувания — отвърна задъхано Дил Бахадур, все още проснат на земята.
— Може би ще е по-добре, ако не се опитваш да овладееш тялото си с разум. Бъди като Хималайския тигър, изтъкан от инстинкти и решителност… — подхвърли ламата.
— Май никога няма да стана толкова силен, колкото моя почитаем учител — каза младежът, докато се изправяше с известна мъка.
— Бурята изтръгва от земята якия дъб, но не и тръстиката, защото е гъвкава. Не се заглеждай в силата, а в слабостите ми.
— Мисля, че моят учител няма слабости — усмихна се Дил Бахадур, заемайки отбранителна позиция.
— Моята сила е и моя слабост, Дил Бахадур. Трябва да я използваш против мен.
След секунда сто и петдесет килограмовата маса от мускули и кости летяха във въздуха по посока на принца. Този път обаче Дил Бахадур посрещна устремената към него грамада грациозно като балетист. В мига, когато двете тела се докоснаха, той леко се изви наляво и избягна тежестта на Тенсинг, който се приземи, претъркулвайки се умело върху едното си рамо и хълбок. Изправи се тутакси с великолепен скок и отново се хвърли в атака. Дил Бахадур го очакваше. Въпреки внушителните си размери, ламата подскочи с котешка ловкост, очертавайки дъга във въздуха, но не успя да допре момчето, защото когато кракът му се изстреля в жесток ритник, то вече се бе отместило. За част от секундата принцът се озова зад противника си и му нанесе кратък и рязък удар по тила. Това бе един от ходовете на Тао шу, способен да парализира или да умъртви за мит, но силата бе пресметната така, че да повали монаха, без да му навреди.
— Дил Бахадур май е бил войнствена госпожица в предишните си съществувания — каза Тенсинг със задоволство, докато се изправяше и поздравяваше своя възпитаник с дълбок поклон.
— А моят почитаем учител май забрави за свойствата на тръстиката — усмихна се младежът и също се поклони.
В този момент някаква сянка се очерта върху земята и двамата вдигнаха поглед: над главите им кръжеше същата бяла птица, която бяха видели преди няколко часа.
— Забелязваш ли нещо особено в този орел? — запита ламата.
— Може би зрението ми изневерява, учителю, но не виждам аурата му.
— Аз също…
— Какво означава това? — заинтересува се младежът.
— Ти ми кажи какво означава, Дил Бахадур.
— Щом не можем да я видим, значи я няма, учителю.
— Мъдро заключение — пошегува се свещеникът.
— Как е възможно да няма аура?
— Може би е продукт на съзнанието — предположи Тенсинг.
— Да се опитаме да установим връзка с орела — предложи Дил Бахадур.
Двамата затвориха очи и разтвориха съзнанието и сърцата си, за да приемат енергията на могъщата птица, която кръжеше над главите им. Останаха така няколко минути. Присъствието на орела беше толкова осезателно, че те усещаха как кожата им трепти.
— Казва ли ви нещо, учителю?
— Долавям само мъка и объркване. Не мога да извлека никакво послание. А ти?
— Аз също.
— Не знам какво означава това, Дил Бахадур, но за да ни търси, орелът има някаква причина, — заключи Тенсинг: той никога не бе имал подобно преживяване и изглеждаше смутен.
11
Ягуарът — тотем
В град Тункхала цареше пълно объркване. Полицаите разпитваха мало и голямо, част от бойните отряди тръгваха към вътрешността на страната с джипове, други — на коне, тъй като тесните и стръмни планински пътеки бяха непроходими за превозни средства на колела. Монаси с дарове цветя, ориз и тамян се тълпяха пред свещените стаи. В храмовете ехтяха тръби и навсякъде се вееха молитвени знамена. За пръв път от създаването си телевизията продължи да предава през целия ден, излъчи стотици пъти новината заедно със снимките на изчезналите момичета. В домовете на жертвите нямаше къде игла да падне: приятели, роднини
