— Топъл чай. Пийнете малко, господине — предложи ми той.
Но аз го отблъснах грубо и се отдалечих с ругатни и с едри ядосани крачки между редиците гробове и кипариси.
Онази нощ, когато доктор Куевас и помощникът му изкормиха трупа на Роса в кухнята, за да открият причината за смъртта й, Клара лежеше в леглото си с отворени очи и трепереше в тъмното. Глождеше я ужасното съмнение, че сестра и е умряла, защото тя бе казала, че ще умре. Мислеше си, че силата на ума й може не само да мести солницата, а и да докарва смърт, земетръси и други големи бедствия. Напразно майка й Нивеа й, беше обяснила, че тя не може да причинява събитията, а само да ги вижда известно време, преди да се случат. Чувстваше се отчаяна и виновна и си втълпи, че ако постои при Роса, ще й поолекне. Стана и отиде боса, по риза, в спалнята, която беше делила с по-голямата си сестра, ала не я намери в леглото й, където я видя за последен път. Тръгна да я търси из къщата. Навсякъде беше тъмно и тихо. Упоена от доктор Куевас, майка й спеше, а братята й, сестрите й и прислужниците се бяха прибрали рано по стаите. Прекоси салоните, прокрадвайки се долепена до стените, изплашена и премръзнала. Стори й се, че всичко й се заканва — тежките мебели, дебелите драпирани завеси, картините по стените, тапетите от плат с нарисувани на тъмен фон цветя, угасените лампи, полюляващи се на таваните, папратовите храсти върху фаянсовите си поставки. Забеляза, че от всекидневната се процежда слаба светлина през една пролука под вратата, и понечи да влезе, ала я достраша, че вътре ще срещне баща си и той ще я накара да се върне обратно в леглото. Тогава се запъти към кухнята — осланяше се да намери утеха на гърдите на Бавачката. Прекоси главния двор, пристъпвайки между камелиите и портокаловите дръвчета — джуджета, мина през салоните във втората част на къщата и през мрачните открити коридори, в които мъждивите газени фенери стояха запалени цяла нощ, излезе в тъмното, където изплаши прилепите и други нощни твари, и стигна до третия двор, където бяха сервизните помещения и кухните. Там къщата губеше господарския си вид и започваше безредието на кучкарниците, курниците и стаите на прислугата. По-нататък беше конюшнята, там още преживяха старите коне, които Нивеа не бе престанала да използва, въпреки че Северо дел Вале бе един от първите сдобили се с автомобил. Вратата и малките прозорчета на кухнята и на килерчето бяха затворени. По нюх Клара предугади, че вътре става нещо не в ред. Опита се да надникне, но носът й не стигаше до перваза на прозореца, та й се наложи да дотътрузи един сандък, опря го до стената, покатери се отгоре му и успя да надзърне през една пролука между дървеното прозорче и рамката на големия прозорец, разкривена от влагата и времето. И едва тогава можа да огледа кухнята.
Доктор Куевас, този добродушен и кротък мъжага с издаден корем и разлата брада, дето й бе помогнал да излезе на бял свят и я беше лекувал от всичките й глупави детски болести и от пристъпите й на астма, сега се беше превърнал в тантурест и мрачен вампир — като ония от картинките в книгите на вуйчо и Маркос. Беше се навел над голямата кухненска маса на Бавачката. До него стоеше някакъв непознат младеж, блед като месечината, с изпоцапана с кръв риза и обезумели от любов очи. Клара видя ослепително белите бедра на сестра си и се разтрепери. В същия миг доктор Куевас се отдръпна и пред очите й се откри ужасна гледка — Роса лежеше върху мрамора, дълбок разрез я разделяше на две половини, червата й бяха сложени настрана в купата за салата. Главата на Роса бе обърната към прозореца, където дебнеше Клара, дългата й зелена коса висеше като папрат от голямата маса до плочките на пода, целите в червени петна. Очите й бяха затворени, но под въздействието на сенките, разстоянието или въображението на момиченцето му се привидя в тях израз на молба и на унижение.
Стъпила върху сандъка, Клара не можа да откъсне очи чак до края. Продължи да се взира през цепнатината, без да усеща, че замръзва, докато двамата мъже доизпразниха вътрешностите на Роса, инжектираха й някаква течност във вените и я измиха отвътре и отвън с ароматичен оцет и с есенция от лаванда. Остана, докато я напълниха с балсамиращи пластири и я зашиха с крива игла на дюшекчия. Остана, докато доктор Куевас се изми на умивалника за чинии и си изтри сълзите, а през това време другият чистеше кръвта. Остана, докато лекарят, с жест на смъртна печал, си облече черното сако и излезе. Остана, докато непознатият младеж целуна Роса по устните, по шията, по гърдите, между краката, изми я със сюнгер, сложи й везаната риза и дишайки задъхано, й подреди косата. Остана, докато дойдоха Бавачката и доктор Куевас, облякоха я в бялата й рокля и й сложиха венеца от портокалови цветчета, който тя пазеше в копринена хартия за сватбения си ден. Остана, докато помощникът я взе на ръце със същата трогателна нежност, с която би я вдигнал, за да премине за първи път прага на къщата му, ако беше негова годеница. И не успя да се помръдне, докато не запалиха първите лампи. Тогава се примъкна до леглото си, чувствайки вътрешно цялото безмълвие на света. Безмълвието се всели напълно в нея и тя онемя за дълго. Отново си пусна гласа едва след девет години, за да оповести, че ще се омъжи.
II
„Трите Марии“
В трапезарията на къщата си, сред овехтели и разнебитени мебели, представлявали в далечното минало добри образци на викторианския стил, Естебан Труеба вечеряше със сестра си Ферула — неизменната чорба, повтаряща се всеки ден, и неизменната безвкусна риба, повтаряща се всеки петък. Сервираше им прислужницата, която им бе шетала цял живот по тогавашната традиция да се робува със заплата. Прегърбена и полусляпа, но все още държелива, старата жена щъкаше между кухнята и трапезарията и донасяше и отнасяше с тържествен вид купите и блюдата. Доня Естер Труеба не правеше компания на сина си и дъщеря си на масата. Сутрините прекарваше неподвижна в инвалидната си количка, гледаше през прозореца уличната суетня и виждаше как годините разнебитват представителния в младостта й квартал. Следобед я преместваха в леглото й, настаняваха я в полуседнало положение — не можеше да застане в друго поради артрита — и я оставяха сама в компанията на богоугодните й книжки за жития и бития на светци. Там оставаше до другия ден, когато пак се повтаряше все същата еднообразна програма. От къщи излизаше само за неделната служба в църквата „Свети Себастиан“, на две пресечки от дома й, докъдето я завеждаха в инвалидната й количка Ферула и прислужницата.
Естебан доизчовърка белезникавото месо на рибата между плетеницата кости и остави приборите в чинията. Седеше стегнат — така и вървеше, като глътнал бастун, с леко отметната назад и малко на една страна глава, и гледаше изкосо с някаква смесица от високомерие, мнителност и късогледство в погледа. Тази негова привичка щеше да отблъсква, ако очите му не бяха изненадващо нежни и светли. Вдървената му стойка подхождаше по-скоро на пълен и нисък мъж, който иска да изглежда по-висок, но той беше метър и осемдесет на ръст и много слаб. Цялото му тяло беше в изрязани прави линии — от острия орлов нос и щръкналите вежди до високото чело, увенчано с лъвска грива, която той решеше назад. Имаше дълги кости и ръце с разширяващи се накрая пръсти. Вървеше с едри крачки и изглеждаше много силен, но отривистите му движения все пак не бяха лишени от известно изящество. Лицето му беше много съразмерно и приятно въпреки суровата му и навъсена физиономия, изразяваща най-често лошо настроение. Преобладаващата му черта беше злонравието, склонността да избухва и да го хващат дяволите. Такъв си беше още от дете, когато се хвърляше на пода със запенена уста, не можеше да диша от ярост и тупаше с крака като въртоглав. Трябваше да го потапят в ледена вода, за да се освести. По-късно се научи да се владее, но цял живот си остана зареден с гняв, готов да избухне при най-дребен повод в страшни пристъпи.
— Няма да се върна в мината — каза той. Това бяха първите думи, които произнесе пред сестра си на масата. Решението си бе взел предната нощ — проумя, че няма смисъл да продължава да живее като отшелник, за да гони бързо забогатяване. От срока на концесията му за мината му оставаха още две години — достатъчно време, за да изстиска всичко от чудесната жилка, която бе напипал. Но дори надзирателят да го поокрадеше или да не съумееше да я разработи така, както би я подхванал той, не виждаше за какъв дявол му е притрябвало да отиде да се погребе в пустинята. Не си струваше да става богат с цената на толкова жертви. Животът беше пред него — ако успее да се замогне, добре, ако не — ще брои гаргите и ще чака смъртта, без Роса.
— Все нещо трябва да работиш, Естебан — отвърна му Ферула. — Знаеш, че ние двете харчим съвсем малко, да не кажа нищо, но лекарствата на мама са скъпи. Естебан погледна сестра си. Тя беше все още хубава жена с пищни форми и овално лице на римска мадона, но в бледата й кожа с прасковени отблясъци и в помръкналите й очи вече се долавяше грозотата на примирението. Ферула бе приела ролята на болногледачка на майка си. Спеше до стаята на доня Естер и всеки миг бе готова да притича — да й даде илачите, да й подложи цукалото, да й оправи възглавниците. Измъчена й беше душата. Намираше наслада в
