унижението и в най-отблъскващото слугуване. Смяташе, че като понася неправди и несрета, ще отиде в рая. Отвратителен път си бе избрала за нататък. Затова й правеше удоволствие да чисти гнойните пъпки по болните крака на майка си, да я мие, да си намира работа сред миризмите и мръсотиите й, да разглежда гърнето й. И колкото ненавиждаше себе си за тия извратени и неизповедими удоволствия, толкова мразеше и майка си, задето й служеше за оръдие. Грижеше се за нея, без да се оплаква, но се домогваше изтънко тя да й се отплаща за своята недъгавост и за нейните грижи не с друго, а с чувство за вина. Ферула не й натякваше открито, но държеше между двете да витае саможертвата на дъщерята, отрекла се от собствен живот, за да слугува на майка си и по тази причина останала стара мома. Под предлог на майчината си болест Ферула бе отхвърлила двама кандидати. Никому не говореше за това, но всички го знаеха. Имаше същите груби и резки движения и същия зъл характер, както и брат й, но животът и полът й я принуждаваха да се владее и да хапе юздата. Изглеждаше толкова съвършена, че й излезе слава на светица. Даваха я за пример заради всеотдайността, с която се грижеше за доня Естер, и заради това, че бе отгледала единствения си брат, когато майката легна тежко болна, а бащата умря и ги остави в немотия. Когато Естебан беше дете, Ферула го обожаваше. Спеше в леглото му, къпеше го, водеше го на разходка, бъхтеше се от сутрин до вечер да шие чужди дрехи, за да му плаща училището, и плака от яд и безсилие в деня, когато Естебан трябваше да започне работа в един нотариат, защото припечелваното от нея не стигаше, за да свързват двата края. Беше се грижила за него, беше му прислужвала така, както сега на майка си, и омота и него в невидимата мрежа на чувството за вина и за неплатени дългове на благодарност. Момчето започна да се отчуждава от нея още щом обу дълги панталони. Естебан запомни завинаги мига, когато разбра каква злокобна сянка е сестра му. Бе получил първата си заплата. Реши да отдели петдесет сентавос, за да осъществи една своя мечта, лелеяна от дете — да изпие едно виенско кафе. През прозорците на Френския хотел бе виждал как келнерите сноват с подноси на главите си и разнасят съкровища — високи кристални чаши, увенчани с кули от разбита сметана и украсени най-отгоре с красива захаросана вишна. В деня на първата си заплата той мина много пъти пред заведението, преди да се престраши да влезе. Най-сетне прекрачи стеснително прага, с барета в ръка, и пристъпи към луксозната сладкарница, сред полилеи и стилни мебели, с чувството, че всички го гледат, че хиляди очи измерват и преценяват прекалено тесния му костюм и овехтелите му обувки. Седна на крайчеца на стола, ушите му горяха, гласът му едва се чу, когато направи поръчката си на келнера. Зачака с нетърпение и докато чакаше, наблюдаваше крадешком в огледалата как хората вървят насам-натам и предвкусваше удоволствието, което си бе представял толкова пъти. Най-сетне пристигна неговото виенско кафе, много по-впечатляващо от онова, за което бе бленувал, възхитително, придружено от три медени курабийки. Дълго го гледа захласнато. Най-после се осмели да вземе лъжичката с дълга дръжка и с въздишка на блаженство я потопи в сметаната. Устата му се беше наляла със слюнка. Искаше му се да продължи този миг колкото може повече, да го разтегли до безкрай. Започна да разбърква, като гледаше как тъмната течност в чашата се размесва с пяната на сметаната. Разбърква, разбърква, разбърква… Но не щеш ли, върхът на лъжичката чукна кристала и проби дупка, през която кафето изтече на силна струя и му оля дрехите. Естебан видя с ужас как съдържанието на чашата се разлива по единствения му костюм пред насмешливите погледи на хората по съседните маси. Пребледнял от провала си, той стана и излезе от Френския хотел с петдесет сентавос по-малко, като оставяше диря от виенско кафе по меките килими. Вкъщи се върна изпоцапан, разстроен, освирепял. Като научи за станалото, Ферула му се сопна злъчно: „Така ти се пада, като прахосваш за прищевките си парите за лекарствата на мама. Господ те наказа.“ В този миг Естебан прозря ясно какви механизми използуваше сестра му, за да му се качи на главата, как сполучваше да му внушава чувство за вина, и разбра, че трябва да намери избавление. Колкото повече се откъсваше той от нейната опека, толкова по-неприязнено се отнасяше Ферула с него. Неговата свобода я болеше като упрек, като несправедливост. Когато той се влюби в Роса и тя го видя отчаян, като същинско дете, когато я молеше за помощ, нуждаеше се от нея, преследваше я из къщата, за да я умолява да се сближи със семейство Дел Вале, да говори с Роса, да подкупи Бавачката, Ферула отново се почувствува от значение за Естебан. Известно време изглеждаха сдобрени. Но помирението не трая дълго и Ферула скоро проумя, че брат й само я е използвал. Когато той тръгна за мината, тя се зарадва. Откакто започна да работи на петнайсет години, Естебан издържаше къщата и обеща да я издържа, докато е жив, ала за Ферула това не беше достатъчно. Ядосваше се, че трябва да остава затворена между тия стени, вонящи на старост и на церове, да се буди от стоновете на болната, да следи часовника, за да й дава лекарствата отегчена, уморена, унила, докато брат й не познаваше тия задължения. Той можеше да има светли, свободни, изпълнени с успехи бъднини. Можеше да се ожени, да има деца, да познае любовта. Когато изпрати телеграмата с известието за смъртта на Роса, тя изпита особен, почти радостен гъдел.
— Трябва да работиш нещо — повтори Ферула.
— Никога нищо няма да ви липсва, докато съм жив — рече той.
— Лесно е да се каже — отвърна Ферула и извади една рибена кост измежду зъбите си.
— Смятам да отида на село, в „Трите Марии“.
— Ти тая я отпиши, Естебан. Винаги съм ти казвала, че е по-добре да се продаде този имот, но ти си твърдоглав като муле.
— Никога не бива да се продава земята. Единствено тя остава, когато всичко друго свършва.
— Не съм съгласна. Земята е вятърничава работа. Не земя им трябва на мъжете, за да се замогнат, а добър нюх към сделките — занатяква Ферула. — Ама на, ти винаги си казвал, че някой ден ще отидеш да живееш на село.
— Сега този ден дойде. Мразя тоя град.
— Защо по-добре не кажеш, че мразиш този дом.
— И него също — безцеремонно отвърна той.
— Уф, да се бях родила мъж, та да можех да ида и аз — ядосано рече тя.
— Аз пък не съжалявам, че не съм се родил жена — каза той.
Донахраниха се мълчаливо.
Братът и сестрата се бяха отчуждили много един от друг и ако все още нещо ги свързваше, то бе единствено присъствието на майката и избледнелият спомен за взаимната им обич в детските им години. Израснаха в една разсипана къща, където бяха свидетели на моралната и финансовата разруха на бащата, а по-късно — на продължителното боледуване на майката. Доня Естер започна да страда от артрит още в девическите си години, продължи да се вдървява, докато стигна дотам, че едва-едва се движеше, сякаш още приживе я бяха покрили със саван, и най-сетне, когато вече не можеше да си сгъва коленете, се настани окончателно в инвалидната си количка, във вдовството и отчаянието си. Естебан си спомняше детските и юношеските си години, тесните си костюми, връвта на свети Франциск, който го задължаваха да носи заради дявол знае какъв обет, даден от майка му или от сестра му, грижливо закърпените ризи и самотата си. Пет години по-голяма от него, Ферула переше и колосваше през ден единствените му две ризи, за да е винаги спретнат и прилично облечен, и му напомняше, че по майчина линия носи най-благородното и знатно родово име във вицекралство Лима6. Труеба се бе оказал просто една злополучна случайност в живота на доня Естер, на която бе предопределено да се омъжи за човек от нейния сой, но се влюби до полуда в тоя щурак, преселник от първо поколение, който за броени години прахоса зестрата, а после и наследството й. Ала синекръвното минало не вършеше работа на Естебан, щом в къщи нямаха с какво да плащат сметките на бакалина и трябваше да ходи на училище пеш — откъде да намери едното сентаво за трамвай. Спомняше си, че преди да го изпратят на училище, подпълваха на гърдите и на гърба му вестници, защото нямаше вълнени долни дрехи и палтото му беше направо жалко. Страшно се притесняваше, че съучениците му могат да чуят как хартията шумоли, като се търка о тялото му. Зиме се топлеха само с един мангал в стаята на майка му, където се събираха и тримата, за да пестят свещите и въглищата. Детството му премина в лишения, в несгоди, в суровост, в безкрайни нощни молитви, в страхове и крамоли. Всичко това му докара само избухливост и извънмерна гордост.
След два дена Естебан замина за село. Ферула го изпрати на гарата. На раздяла го целуна хладно по бузата и изчака той да се качи във влака с двата си кожени куфара с бронзови ключалки — същите, които бе купил на тръгване за мината и които трябваше да му вършат работа цял живот, както му бе обещал продавачът. Тя му заръча да се пази и да гледа да ги навестява от време на време, каза, че ще й липсва, но и двамата знаеха, че им е съдено да не се видят дълги години и че в дъното на душата си чувстваха известно облекчение.
