не се показваше на голо, навсякъде го покриваше мръсотия. От сивия пласт прах мебелите губеха очертанията си. В помещението, служило някога за гостна, още си стоеше немското пиано. Единият му крак беше счупен, клавишите — пожълтели, и звучеше като разстроен клавесин. По етажерките се мъдреха няколко книги с нечетливи, проядени от влагата листове, а по пода се въргаляха останки от списания от памтивека, разпилени от вятъра. Пружините на фотьойлите стърчаха навън, а тежкото кресло, в което майка му сядаше да плете, преди болестта да направи ръцете й като куки, се бе превърнало в свърталище на мишки.
Като приключи обиколката си, Естебан вече беше по-наясно. Съзнаваше, че му предстои къртовска работа — щом къщата беше толкова запусната, не можеше да очаква, че останалата част от имота ще е в по-добро състояние. За миг го обзе изкушение да натовари двата си куфара на каруцата и да се върне обратно по същия път, откъдето беше дошъл, ала тутакси прогони тази мисъл и реши, че ако нещо може да уталожи мъката и яда му от загубата на Роса, то е да не подвива коляно от работа из тая съсипана земя. Свали си палтото, пое дълбоко дъх и излезе на двора, където дърварят още стоеше, а аргатите се бяха скупчили на известно разстояние, с присъщата за селските хора свенливост. Любопитство се четеше и в неговия, и в техните погледи, когато се заизмерваха с очи. Труеба направи няколко крачки към тях и долови, че групата леко заотстъпва. Погледът му пробяга по окъсаните и немити селяни. Помъчи се да се поусмихне дружелюбно на сополивите деца, на гуреливите старци и на жените, които гледаха като пред заколение, но усмивката му излезе като гримаса.
— Къде са мъжете? — попита той.
Единственият младеж пристъпи напред. Навярно беше връстник на Естебан Труеба, но изглеждаше по- стар.
— Разотидоха се.
— Как се казваш?
— Педро Втори Гарсия, господине — отвърна другият.
— Сега аз съм собственикът. Тая, дето е била досега, вече няма да я бъде. Край! Ще работим. Който не ще — прав му път, и то веднага. Който остане, гладен няма да ходи, но ще трябва да заляга. Не искам лентяи и кръшкачи и каквото кажа, ще се изпълнява, чухте ли ме?
Спогледаха се учудено. Не бяха схванали и половината от тази реч, но умееха да разпознават господарския глас само като го слушаха.
— Разбрахме, господарю — каза Педро Втори. — Няма къде да отидем, винаги тук сме живели. Оставаме.
Едно дете клекна и започна да ходи по голяма нужда, някакво краставо куче се примъкна да го подуши. Отвратен, Естебан заповяда да приберат детето, да измият двора и да убият кучето. Така започна новият живот, който с времето щеше да го накара да забрави Роса.
Никой не може да ми избие от главата убеждението, че бях добър господар. Който и да беше видял „Трите Марии“ по онова време на занемара и да го видеше сега, когато е образцов чифлик, би следвало да се съгласи с мене. Затова на друг да ги разправя внучката ми своите бабини деветини за класовата борба — вари го, печи го, тия окаяни селяни са много по-зле сега, отколкото преди петдесет години. Аз бях като баща за тях. С аграрната реформа ни се разплака майката на всички.
За да изправя на крака „Трите Марии“ от разрухата, вложих целия си капитал, спестен за сватбата с Роса, и всичко, каквото ми изпращаше управителят на мината. Ала не парите, а трудът и организацията измъкнаха от калта тази земя. От уста на уста се разнесе, че в „Трите Марии“ е дошъл новият собственик и че вадим камъните с волове и орем ливадите, за да сеем. Скоро взеха да идват хора, искаха да се главят за общи работници, защото аз плащах добри надници и давах ядене на корем. Купих животни. За мене животните бяха неприкосновени и дори година да изкарахме, без да опитаме месо, не ги колехме. Така добитъкът се умножи. Разпределих хората в бригади и след работа на къра се захващахме да стягаме господарската къща. Не бяха дърводелци и зидари, на всичко трябваше да ги уча аз по някои учебници, които купих. С тях дори канализация прокарахме, поправихме таваните и покрива, варосахме навсякъде, почистихме — и къщата светна отвътре и отвън. Мебелите раздадох на аргатите. Задържах само масата в трапезарията, тя още си беше здрава и читава въпреки дървоядите, които бяха прояли всичко. Оставих и кревата от ковано желязо на родителите ми. Заживях в празната къща само с тия два мебела и с няколко сандъка вместо столове, докато Ферула ми изпрати от столицата новата покъщнина, която й заръчах да купи. Новите мебели бяха масивни, тежки, разлати — да бият на очи, да издържат много поколения и да подхождат за живот на село. Ако не ги беше изпотрошило земетресението и досега щяха да си стоят непокътнати, толкова бяха здрави. Наредих ги край стените — от съображения за удобство, а не за естетичност, и когато къщата придоби уют, ми стана драго на сърцето и започнах да свиквам с мисълта, че ще прекарам много години, може би цял живот, в „Трите Марии“.
За домакинската работа в господарската къща се грижеха подред жените на селяните. Те ми наглеждаха и бахчата. Скоро ми зарадваха очите първите цветя в градината, която разчертах собственоръчно. С малки изменения тя си е същата и до ден-днешен. По онова време хората работеха, без да роптаят. Мисля, че моето присъствие им възвърна чувството за сигурност и те видяха как лека-полека тая земя се превръща в процъфтяващ кът. Бяха добри и прости хорица, размирници сред тях нямаше. Не ще и дума — тънеха в немотия и невежество. Преди да дойда, чоплеха жалките си кръпки земя, от които изкарваха колкото да не изпукат от глад, и то ако не ги сполетеше някакво бедствие — я суша, я слана, я мор, я нашествие на мравки или на охлюви. Не дай си боже — тогава съвсем се озорваха. С моето идване всичко се промени. Наново разградихме пасищата, поправихме курника и оборите и се запретнахме да прокараме вади за поливане, та посевите да не зависят от прищевките на времето, започнахме да прилагаме научни разработки. Вярно, животът не беше лек. Къде ти — тегло, тегло, не е за разправяне. Сегиз-тогиз прескачах до селото и се връщах с един ветеринар, който преглеждаше кравите и кокошките, а между другото хвърляше по един поглед и на болните — на болните хора де. Не е вярно, че съм изхождал от принципа, че щом знанията на ветеринаря стигат за кокошките, защо да не влязат в работа и за бедняците, както ми натяква внучката ми, когато иска да ме ядоса. Работата беше там, че из тоя затънтен край не се намираха лекари. При болест селяните прибягваха до една местна знахарка, която познаваше лечебната сила на билките и на внушението, и си й имаха голямо доверие. Далеч по-голямо, отколкото на ветеринаря. Родилките се освобождаваха с помощта на съседките, на молитвите и на една баба, която почти никога не смогваше да дойде навреме, защото трябваше да бие път на магаре, но пък много й идеше отръки както дете да ти пръкне, така и да ти извади застанало напреки теле от утробата на крава. Тежко болните, които не можеше да излекува никоя магия на знахарката и никой илач на ветеринаря, откарвахме с каруца или аз, или Педро Втори Гарсия в болницата на монахините, където понякога имаше дежурен лекар, който им помагаше да отидат по-бързо на онзи свят. Мъртъвците заравяхме в малко гробище до запустялата църквица в подножието на вулкана. Сега там има гробище като хората. Веднъж или дваж в годината намирах свещеник да идва да благославя бракосъчетанията, животните и машините, да кръщава децата и да прочита по някоя закъсняла молитва за умрелите. Единствените развлечения бяха скопяването на нерезите и биковете, боевете с петли, игрите на дама и невероятните истории на Педро Гарсия Стария, лека му пръст. Беше баща на Педро Втори и разправяше, че дядо му се е сражавал в редиците на патриотите, които изгониха испанците от Америка. Учеше децата, че ако се оставели да ги хапят паяци и ако пиели урина от бременна жена, нямало да ги хваща еди-какво си и еди-що си. Познаваше почти толкова билки, колкото знахарката, но когато трябваше да решава за какво да се дават, се объркваше и допускаше непоправими грешки. Виж, което си е право, право е — имаше ненадмината система за вадене на зъби, която му бе спечелила заслужена слава в целия този край. Съчетаваше наливане с червено вино и баения с молитви и от това пациентът изпадаше в хипнотичен транс. На мене ми извади един зъб безболезнено по тоя метод и ако беше жив, никога нямаше да стъпя при друг зъболекар.
Много скоро започнах да чувствувам, че на село ми е добре. До най-близките ми съседи имаше да се бие немалко път на кон, но мене и така не ме влечеше към светски живот, намирах удоволствие в самотата, пък и имах да отхвърлям много работа. Започнах да подивявам, да забравям думи, речникът ми обедня, станах страшен заповедник. Тъй като нямаше нужда да се преструвам пред никого, присъщият ми открай време зъл нрав се изостри. Всичко ме дразнеше, ядосвах се, когато гледах как децата се навъртат из кухните да отмъкнат някой комат, когато кокошките вдигаха врява на двора, когато врабците налитаха в царевичака.
