развито. В този миг то се обърна и го погледна — погледът му бе на жена.
Педро Гарсия видя, че господарят се запътва към обора и си подсвирква, и загрижено поклати глава.
В следващите десет години Естебан Труеба стана най-уважаваният земевладелец в областта, построи тухлени къщи за работниците си, намери учител за училището и повиши жизненото равнище на всички в земите си. „Трите Марии“ беше доходно предприятие, дотации от печалбите от златоносната жила не му трябваха, дори напротив — чифликът послужи като гаранция, за да се продължи концесията за мината. Проклетията на Труеба стана пословична и се усили дотолкова, че започна да ядосва и самия него. Не позволяваше на никого да му възразява, не допускаше и най-малко противоречие, смяташе и най-дребното несъгласие за предизвикателство. Нарасна и похотливостта му. Нямаше момиче от пубертета нагоре до зряла възраст, което той да не тръшне в кората, на речния бряг или в кревата от ковано желязо. Когато изреди до една жените в „Трите Марии“, хукна да гони фустите от други чифлици. Изнасилваше ги на бърза ръка, преди да са успели да гъкнат, където ги свари из полето, обикновено надвечер. Не се криеше, не го беше грижа, защото от никого нямаше страх. Няколко пъти идваха в „Трите Марии“ да му искат сметка я брат, я баща, я мъж, я чифликчия, но се стъписваха пред разпенилия се грубиян и тези посещения, преследващи справедливост или мъст, все повече оредяваха. Мълвата за неговата бруталност се разпространи из цялата област и предизвикваше завистливо възхищение сред мъжете от неговото съсловие. Селяните криеха момичетата си и стискаха юмруци, но напразно — не можеха да излязат на глава с него. Естебан Труеба беше по-силен и си разиграваше коня безнаказано. Два пъти откриха трупове на селяни от други стопанства, бяха направени на решето с ловджийска пушка и у никого не остана съмнение, че виновникът трябва да се търси в „Трите Марии“, ала намесата на селските стражари се сведе до това, че просто отбелязаха произшествията в протоколната книга с тромавия краснопис на полунеграмотните, добавиха, че селяните са били спипани и убити при кражба, и нещата се потулиха. Естебан продължи постарому — множеше славата си на голям развратник, осяваше целия край с незаконни деца, навличаше си хорската омраза и трупаше грехове, ала пет пари не даваше за това — душата му беше загрубяла и той не изпитваше угризения на съвестта, нали беше подобрил живота на своите селяни. Педро Втори Гарсия и старият свещеник в болницата на монахините се мъчеха да му внушат, че добър господар или добър християнин не се става с тухлени къщурки или с еди-колко си литра раздадено мляко. Внушаваха му да даде на хората прилична заплата вместо тия розови хартийки, работен ден, от който да не им се късат бъбреците, поне малко да ги уважава и да зачита достойнството им. Труеба не искаше и да чува за такива неща, които според него намирисвали на комунизъм.
— Разложителни мисли — цедеше той през зъби. — Болшевишки идеи за подстрекаване на селяните ми към бунт. Вие не проумявате, че тия окаяни хора са некултурни и необразовани, не могат да се нагърбят с отговорност за нищо, същински деца са. Как искате да знаят какво им изнася и какво не? Какво, нима без мене щяха да прокопсат повече? То и сега, само да си обърна гърба, всичко отива по дяволите и започват да правят магарии. Какво още да ви доказвам. Невежи са до немай-къде и сами с нищо не могат се оправи. Но инак хората ми живеят много добре, какво още искате? Нищо не им липсва. Ако се оплакват, то е от чиста неблагодарност. Вдигнах им тухлени къщи, следя да са издухани сополивите носове на дечурлигата им, да нямат въшки, трепя се да им нося ваксини и да ги уча на четмо. Има ли друг чифлик наоколо със собствено училище? Няма! Водя ли при всяка възможност свещеника да им прочете по някоя и друга молитва? Водя им го! Така че недоумявам защо точно свещеникът е седнал да ми приказва за справедливост. Няма защо да си пъха гагата в неща, от които нищо не разбира и които не са по неговата специалност. Де да го видех аз как щеше да се оправи с тоя имот, ако той му беше стопанин! И дали щеше да си поплюва. На тия нещастници постоянно трябва да им се дърпат юздите, те от друго не разбират. Отпуснеш ли ги, не те бръснат за слива. Неведнъж съм бил много строг, не отричам, но пък винаги съм бил справедлив. На всичко трябваше да ги уча, дори какво да ядат, защото, останеше ли на тях, щяха да карат на сух хляб. Не си ли държа очите отворени на четири, почват да дават млякото и яйцата на свинете. Не умеят задника да си избършат, а са тръгнали да искат право на глас! Щом не си знаят мястото и не могат да сметнат колко прави две и две, как ще ти разбират от политика? Току-виж, гласували за комунистите, както миньорите на север, дето със своите стачки пакостят на цялата страна точно когато цената на рудата е достигнала тавана си. Мене ако питаха, щях да пратя войската там, на север, да им пусне някой и друг куршум, че тогава да ги видим няма ли да им уврат главите веднъж завинаги. Но за беда в тия наши страни единствено гаротето7 си върши работата както трябва. Тук не е Европа. При нас трябва силно правителство, господар със здрава ръка. Щеше да е много хубаво всички да сме равни, ама на, не сме. Това е ясно като бял ден. Тук само аз си гледам свястно работата. Ха да ви видя с какво ще ме оборите. Ставам първи и си лягам последен в тоя проклет имот. Ако останеше само до мене, щях да пратя всичко на майната му, да си взема шапката и да отида да си живея като принц в столицата, ама на, тук трябва да клеча, защото само една седмица да ме няма, всичко ще се съборяса и тия нещастници ще започнат да мрат от глад. Спомнете си в какво състояние заварих всичко, когато дойдох преди девет-десет години, каква съсипия беше. Пущинак, камънаци и лешояди. Безстопанствена земя. Всички ниви и пасища — занемарени. Никой не се беше сетил да вземе да ти изкопае една вада за поливане. Набучваха пет-шест корена скапани марули по дворовете и си викаха „стига ми толкова“, а всичко друго оставяха да залинее и погине. Трябваше да дойда аз, за да се възцари ред, да има закон и работа. Как няма да се гордея? Ако не залягах и не ми спореше трудът, щях ли да купя двата съседни чифлика? Моят имот вече е най-големият и най-богатият в цялата област, всички го гледат със завист, за всички е пример — образцов чифлик, с една дума. А сега, когато и шосето минава покрай него, стойността му се удвои. Поискам ли да го продам, мога да отида в Европа и да си живея от рентите, ама на, не си отивам, оставам тук да се затривам, да се бъхтя и да си тровя живота. Правя го само заради тия хорица. Без мене щеше да им е спукана работата. Вари го, печи го — тях не ги бива за нищо. И пак повтарям — като деца са. Нито един не може да ти свърши каквото му е възложено, ако не съм аз да стоя зад гърба му и да го ръчкам. И на всичко отгоре вие сте седнали да ме увещавате, че сме били равни! Я не ме разсмивайте, мама му стара…
На майка си и на сестра си изпращаше сандъци плодове, солено месо, шунка, пресни яйца, живи и мариновани кокошки, с чували брашно, ориз и варива, пити кашкавал и достатъчно пари — виж, от безпаричие не можеше да се оплаче. В „Трите Марии“ и в мината производството вървеше по мед и масло — за първи път, откакто господ ги бе наспорил, както обичаше да казва на малцината си слушатели. На доня Естер и на Ферула изпращаше повече, отколкото те се бяха надявали и в мечтите си, но през всичките тия години не намери време да ги навести. Не се отбиваше при тях дори когато минаваше през столицата на път за северната част на страната. Дотолкова го бяха погълнали полето, новозакупените земи и други сделки, с които се беше заловил, че не можеше да си губи времето до леглото на една болна. Пък и нали имаше пощи, чрез които поддържаше връзка с тях, и влак, по който можеше да им изпраща каквото поиска. Не изпитваше нужда да ги вижда. Всичко можеше да се каже с писмо. Всичко, освен онова, което не искаше да научат, например за сюрията незаконни деца, които се раждаха като с магическа пръчка. Щом тътнеше някое момиче в ливадата, то веднага забременяваше, дяволска работа, тая плодовитост му се виждаше необичайна, беше убеден, че поне половината от децата не са от него. Затова реши, че освен сина на Панча Гарсия, който се казваше Естебан като него и нямаше съмнение, че майка му беше девствена, когато я облада, останалите можеха да бъдат негови деца, но можеха и да не бъдат и винаги повече му изнасяше да мисли, че не са. Когато в къщата му идваше жена с дете на ръце да го моли за разрешение малкото да носи неговото презиме или просто за известна помощ, той я пропъждаше с няколко банкноти в ръката и със заплахата, че ако втори път дойде да му додява, ще я изгони с камшика, за да й се изпари желанието да върти опашка пред всеки срещнат мъж, а после да набеждава него. Тъй че никога не разбра точно колко деца има и всъщност нехаеше за това. Мислеше, че когато му се прииска да си има собствени деца, ще си потърси съпруга от добро семейство и ще се венчае с църковна благословия, защото за собствени деца се смятат само онези, които носят презимето на бащата, другите все едно, че не съществуват. Какво са тръгнали да му разправят врели-некипели, че всички се били раждали с равни права на живот и на наследство. Ако беше така, всичко щеше да се обърне с краката нагоре и цивилизацията щеше да се върне в каменната епоха. Сещаше се за Нивеа, майката на Роса. Когато мъжът й, ужасен от отровната ракия, се отказал да се занимава повече с политика, тя се захванала да прави своя политическа
