На Панча Гарсия й се наляха гърдите и се закръгли в ханша. На Естебан Труеба за някое време му се оправи лошото настроение и започна да проявява интерес към своите ратаи. Взе да се отбива в жалките им колиби. В полумрака на една от тях откри настлан с вестници сандък, в който спяха заедно пеленаче и току-що окучила се кучка. В друга видя бабичка, която умираше от четири години и костите й се показваха през откритите й рани на гърба. В един двор пред очите му се изпречи малоумно момче. Беше вързано за един кол, с въже на врата, лигите му течаха, бръщолевеше неразбираеми дивотии. Беше голо и срамотията му, дълга колкото на муле, се търкаше неспирно о земята. Едва тогава Труеба проумя за първи път, че в най-страшната и глуха занемара са потънали не земите и животните, а самите селяни в „Трите Марии“, оставени на произвола на съдбата от времето, когато баща му проигра зестрата и наследството на майка му. Реши, че вече е време да приобщи поне малко тоя забутан между планината и морето край към плодовете на цивилизацията.
В „Трите Марии“ закипя трескава дейност, свърши се с предишното мъртвило. Естебан Труеба накара селяните да работят както никога дотогава. Решил да навакса за няколко месеца годините запуснатост, господарят намери занимание на всеки мъж, жена, старец или дете — който можеше да се държи на крака. Нареди да построят хамбар и складове, за да се запасят с храна за зимата, разпореди се конското месо да се осолява, а свинското да се опушва, и възложи на жените да правят сладка и да консервират плодове. Модернизира краварника — съборетина, пълна с тор и мухи, и принуди кравите да дават достатъчно мляко. Започна да строи училище с шест класни стаи, защото си нави на пръста, че всички деца и възрастни в „Трите Марии“ трябва да се научат да четат, пишат и събират, макар че не намираше за необходимо да получат и други знания — защо да им се пълнят главите с идеи, нецелесъобразни за положението и за умственото им равнище. Но като не намери учител, съгласен да работи в този затънтен край, и разбра, че ще му е трудно да излиза на глава с момчетиите — да ги заплашва с бой с камшици и да им обещава бонбони, та да идват при него да ги ограмотява собственоръчно, заряза тия мераци и реши училищната сграда да влезе в работа за други дейности. Сестра му Ферула изпращаше от столицата книгите, които той й поръчваше — литература с практическо приложение. С тяхна помощ се научи да поставя инжекции, като първо си ги биеше сам в бедрата, и измайстори радио с галенови елементи. С първите си печалби купи груби, но здрави платове, шевна машина, кутия хапчета с билкови екстракти и наръчник с наставления за използването им, енциклопедия и пратка буквари, тетрадки и моливи. Замисли да уреди столова, където всички деца да получават по едно пълно ядене на ден, за да растат силни и здрави и за да могат да работят от малки, ала проумя, че ще е истинско безумие да кара децата да се разкарват от всички краища на имота за паница ядене, така че промени плановете си и вместо столова направи шивалня. На Панча Гарсия бе възложено да разгадае тайните на шевната машина. Отначало тя мислеше, че това е дяволски уред, надарен със собствен живот, и отказваше да се доближи до нея, ала Естебан беше непреклонен и тя в края на краищата се научи да борави с машината. Труеба уреди и селски магазин. В скромното дюкянче аргатите можеха да си набавят каквото им трябва, без да им се налага да бъхтят път с каруца до Сан Лукас. Господарят купуваше стоките на едро и ги продаваше без надценка на своите работници. Въведе система от бонове, която отначало действаше като кредитна форма, но с течение на времето се превърна в заместител на редовните пари. С неговите розови хартийки се купуваше всичко в магазина, пак с тях се изплащаха и заплатите. Отделно от прословутите хартийки на всеки селянин се предоставяше за лично ползване парче земя, за да го обработва в свободното си време, шест кокошки на семейство годишно, известно количество семе за посев, част от реколтата, за да покрива нуждите си, хляб и мляко всекидневно и петдесет песос на ръка, които се раздаваха на мъжете за Коледа и за националните празници. Макар че работеха на равна нога с мъжете, жените не се ползваха от тази облага, защото не ги смятаха за глави на семейства. Изключение се правеше за вдовиците. Сапунът за пране, вълната за тъкане и сиропът за укрепване на белите дробове се раздаваха безплатно, защото Труеба не искаше да гледа наоколо си мръсни, мръзнещи или болни хора. Един ден прочете в енциклопедията за предимствата на балансираното хранене и оттогава го прихвана манията за витамините, която нямаше да го напусне цял живот. Кипваше всеки път, когато научаваше, че селяните дават на децата само хляба, а с млякото и яйцата хранят прасетата. Започна да свиква събрания със задължително присъствие в училището, за да им говори за витамините и между другото да ги осведомява за новините, които успяваше да хване, докато шареше по скалата на галеновото радио. Скоро му дойде до гуша да се разправя с тоя апарат, с който не можеше да улови като хората нито една станция, и поръча в столицата европейско радио, захранвано от две огромни акумулаторни батерии. С него по-често успяваше да хване по някое свързано съобщение сред оглушителната шумотевица отвъдокеански звуци. Така научи за Европейската война и проследи военните действия на една карта. Закачи я на училищната дъска и на нея си отбелязваше с карфици кой и докъде е настъпил или отстъпил по различните фронтове. Селяните го гледаха слисано и изобщо не проумяваха за какъв дявол един ден забожда карфица върху синия цвят, а на другия ден я премества върху зеления. Не можеха да си представят как тъй светът е с размери на някаква си закачена на дъската хартия и как армиите се свеждат до големината на главичка на топлийка. Всъщност те пет пари не даваха за войната, научните изобретения, промишления напредък, цената на златото и приумиците на модата. Тия небивалици и щуротии с нищо не променяха жалкото им съществуване. За тая равнодушна аудитория новините от радиото бяха далечни и чужди и апаратът на бърза ръка загуби престиж, когато стана ясно, че изобщо не го бива да предсказва времето. Единственият, който проявяваше интерес към идващите по ефира вести, беше Педро Втори Гарсия.
Естебан Труеба прекара дълги часове с него първо пред галеновото, после пред батерийното радио, в очакване да стане чудото — безименният и далечен глас на някой радиоговорител да им помогне да влязат в досег с цивилизацията. Това обаче не успя да ги сближи. Труеба съзнаваше, че този груб селянин е по- умен от останалите. Само той знаеше да чете и можеше да поддържа разговор, надхвърлящ три изречения. Беше му като приятел — единственият на сто километра наоколо, но болезнената гордост му пречеше да признае, че вижда у него някакви качества в повече от присъщите просто на един добър ратай. Пък и да се фамилиарничи с подчинените противоречеше на разбиранията му. От своя страна Педро Втори го мразеше, макар че никога не бе назовавал това мъчително чувство, което му изгаряше душата и го изпълваше със смут. В него се смесваха страх, възхищение и завист. Предчувстваше, че никога не ще дръзне да се опълчи срещу Труеба, защото беше господарят, че докато е жив, ще трябва да понася гневните му избухвания, необмислените му заповеди и високомерието му. В годините, когато „Трите Марии“ беше оставен на самотек, той бе поел командването на малкото племе, оцеляло из тия забравени от бога краища. Свикна да го уважават, да се разпорежда, да взима решения и само господ да стои по-високо от него. С идването на собственика животът му се промени, но той не можеше да не признае, че сега живееха по-добре, че не гладуваха и че имаха повече закрила и сигурност. Няколко пъти на Труеба се стори, че вижда убийствено пламъче в очите му, ала нито веднъж не му бе даден повод да го упреква за каквато и да е дързост или своеволие. Педро Втори превиваше врат, без да роптае, работеше, без да се оплаква, беше съвестен и изглеждаше честен. Видеше ли сестра си Панча да минава по коридора на господарската къща с полюляващия се вървеж на задоволена самка, свеждаше глава и си мълчеше.
Панча Гарсия беше млада, а господарят силен. Лесно бе да се предвиди до какъв резултат ще доведе връзката им и той започна да личи след няколко месеца. Вените на краката на момичето изпъкнаха като дъждовни червеи по мургавата й кожа, движенията й станаха по-мудни, погледът й — завеян, загуби интерес към срамотните лудории в кревата от ковано желязо, на бърза ръка наедря в кръста и гърдите й увиснаха под тежестта на един нов живот, който растеше в утробата й. Естебан разбра твърде късно, защото почти никога не я гледаше и след като уталожеше първоначалната си възбуда, не я и погалваше. Просто я използуваше като средство за здравословно упражнение, което го облекчаваше от дневното напрежение и му осигуряваше нощ без сънища. Ала дойде момент, когато дори за него стана пределно ясно, че Панча е бременна. Отврати се от нея. Взе да гледа на нея като на огромен съд, съдържащ някакво безформено и пихтиесто вещество, което той не можеше да признае за свое дете. Панча напусна къщата на господаря и се върна в колибата на родителите си, където не й зададоха никакви въпроси. Макар че бременността я деформираше все повече и повече, тя продължи да работи в кухнята на господаря — месеше хляба и шиеше на машината. Престана да поднася яденето на масата на Естебан и избягваше да се среща с него, защото вече нищо не ги свързваше. Седмица след като тя си отиде от леглото му, той отново сънува Роса и се събуди с влажни чаршафи. Погледна през прозореца и видя едно слабичко момиче, което простираше пране. Изглеждаше тринайсет или четиринайсетгодишно, не по-голямо, но беше напълно
