кампания. Заедно с други дами се приковавала с вериги за пръчките на оградите на Конгреса и на Върховния съд и срамното зрелище правело мъжете им за резил. Научи, че Нивеа излизала посред нощ да разлепва суфражистки плакати по стените на градските къщи и че една неделя по обед, без да й мигне окото, минала през центъра посред бял ден с метла в ръка и със съдийска шапка на главата, за да иска жените да имат равни права с мъжете, да могат да гласуват и да следват в университета, а на всичко отгоре и всички деца да бъдат под закрилата на закона, дори извънбрачните.
— Тая жена не е с всичкия си! — казваше Труеба. — Това би означавало да се върви против природата. Жените две и две не могат да съберат, камо ли със скалпел да се оправят. Призванието им е да раждат деца, дом да въртят. Както са тръгнали, нищо чудно някой ден и депутати да поискат да стават, и съдии, а току-виж са се наканили и за президент на републиката! А междувременно създават такава суматоха и такова безредие, че като нищо може да се стигне до катастрофални последици. Издават непристойни пасквили, дрънкат по радиото, връзват се с вериги на публични места и трябва полицията да ходи при тях като железар да им прерязва катинарите, иначе как да ги заведе в дранголника, където всъщност им е мястото. Жалко само, че все се намира някой влиятелен съпруг, мекушав съдия или депутат с бунтовни идеи — и ей ти ги пуснати на свобода… И тука трябва да се пипа здраво, ама на!
Войната в Европа бе свършила и вагоните, пълни с убити, виеха далече, но така и не отглъхваха. Размирните идеи идваха оттам. Донасяха ги неозаптимите ветрове на радиото, телеграфът и корабите с емигранти, които прииждаха като замаяна тълпа. Те бягаха от глада в своите страни, съсипани от воя на бомбите и от мъртъвците, които се разлагаха по браздите на орните им ниви. Беше година на президентски избори и на загриженост от обрата на събитията. Страната се събуждаше. Вълната недоволство, обхванало народа, биеше по солидните устои на това олигархично общество. Какво ли не мина през селата — суша, охлюви, шап. На север се ширеше безработица, в столицата усетиха последиците от далечната война. Беше година на немотия, в която липсваше само земетресение, та катастрофата да стане пълна.
Ала висшето общество, обсебило властта и богатствата, не си даде сметка, че над крехката устойчивост на положението му е надвиснала опасност. Богатите се забавляваха — танцуваха чарлстон, новите джазови ритми, фокстрот и прелестно неприлични негърски танци. Възобновиха се пътуванията с параход до Европа, прекъснати през четирите години война, стана модерно да се пътува и до Съединените щати. Дойде една новост — голфът, който събираше най-отбраното общество да пердаши с тояга една топчица, досущ както са правели индианците по същите тия места преди някое и друго столетие. Дамите носеха огърлици от фалшиви перли до коленете и капели като нощни гърнета, нахлупени до веждите, бяха се подстригали по мъжки и се цапотеха като проститутки, бяха зарязали корсетите и пушеха с вирнати кръстосани крака. Мъжете бяха пощурели по новите модели американски коли, които пристигаха в страната сутринта и се разпродаваха още следобед, въпреки че струваха горе-долу цяло състояние и само бълваха пушек, боботеха и плюеха развинтени гайки, докато се носеха със самоубийствена скорост по пътища, направени за движение на коне и други естествени твари, но в никакъв случай не и за шантави машини. По игралните маси се залагаха наследствата и лесните следвоенни богатства, лееше се шампанско, а за най-изтънчените и порочните дойде още една новост — кокаинът. Колективната лудост сякаш нямаше край.
На село обаче новите автомобили бяха нещо толкова далечно, колкото и късите рокли. За ония, които не бяха сполетени от напаст на охлюви и от шап, тази година се запомни като спорна. Естебан Труеба и други земевладелци от областта се събираха в селския клуб да умуват по предизборната кампания. Селяните още живееха както по колониално време и не бяха чували за профсъюзи, за неделен почивен ден, за минимална заплата, но по чифлиците вече започваха да се навъртат делегатите на новите леви партии. Те се промъкваха предрешени като евангелисти, с библия под едната мишница и марксистки брошури под другата, и призоваваха народа хем да живее във въздържание, хем да умре за революцията. Съзаклятническите обеди на чифликчиите завършваха с разгулни пиянства или с боеве на петли, а щом мръкнеше, господарите превземаха с щурм „Червеното фенерче“, където дванайсетгодишните проститутки и Кармело — единственият педераст в публичния дом и в селото — танцуваха под звуците на допотопен грамофон под бдителния взор на София. Нея вече не я биваше за плътски лудории, но още имаше сили да управлява заведението с желязна ръка и да не допуска полицаите да си пъхат носа и да дотягат, а господарите да прекаляват с момичетата и да пропускат да си плащат за удоволствието. Най-добре от всички танцуваше Трансито Сото, пак тя най-юнашки се справяше с налетите на пияните мъже, беше неуморима и никога не се оплакваше от нищо, сякаш владееше тибетското изкуство да оставя жалкия си скелет на невръстно момиче в ръцете на клиента, а душата си да пренася някъде далече. Естебан Труеба я харесваше, защото тя понасяше без превземки и по-грубите изяви, и нововъведенията в любовта, защото умееше да пее с дрезгав птичи глас и защото веднъж му каза, че тя, Трансито Сото, ще стигне много далече, и това го развесели.
— Няма да остана цял живот в „Червеното фенерче“, господарю. Ще отида в столицата, защото искам, да стана богата и известна — рече тя.
Естебан ходеше в тоя бардак, защото друго място за развлечение в селото нямаше, но не беше мъж за проститутки. Не обичаше да плаща за нещо, което можеше да си набавя с други средства. Виж, що се отнася специално до Трансито Сото, нея той ценеше. Момичето му оправяше настроението.
Веднъж, след като се бяха любили, той се почувствува обладан от прилив на великодушие — нещо, което му се случваше изключително рядко, и попита Трансито Сото какъв подарък иска да й направи.
— Дай ми на заем петдесет песос, господарю! — тутакси го помоли тя.
— Това са много пари. За какво са ти?
— За един билет за влака, за червена рокля, за обувки с висок ток, за шише парфюм и за едно трайно къдрене. Като начало друго не ми е нужно. Ще ви ги върна някой ден, господарю. С лихва.
Естебан й даде петдесетте песос, защото този ден бе продал пет бичета и джобовете му бяха натъпкани с пари и защото отмалата от задоволеното желание го правеше малко сантиментален.
— Единственото, за което съжалявам, е, че повече няма да те видя, Трансито. Бях свикнал с тебе.
— А, ще се видим, господарю. Животът е дълъг и неведнъж се обръща.
Тия гуляи в клуба, боевете на петли и вечерите в бардака се увенчаха с хитроумен, макар и не съвсем оригинален план, с който накараха селяните да гласуват. Дадоха им гощавка с баници и много вино, заклаха и изпекоха няколко вола, свириха им песни на китара, държаха им патриотични речи и им обещаха, че ако спечели кандидатът на Консервативната партия, ще им подобрее, но ако спечели който и да е друг, ще останат без работа. Освен това поставиха свои хора при урните и подкупиха полицията. След гуляя натовариха селяните в няколко каруци и под добра охрана, с шеги и смехове, ги откараха да гласуват. За първи път им правеха мили очи, побратиме тъй, побратиме онъй, дадено, господарю, няма да ви скърша хатъра, тъй те искам, човече, да проличи, че имаш патриотично съзнание, че то либералите и радикалите, да знаеш, са мижитурки, а комунистите — безбожници и кучи синове и ядат деца.
В деня на изборите всичко стана, както беше предвидено, в пълен ред и спокойствие. Въоръжените сили осигуриха демократично гласоподаване, инциденти не се получиха. Изобщо — един пролетен ден, по-весел и слънчев от много други.
— Ние сме пример за този континент на индианци и негри, които друго не вършат, само революции вдигат, и за какво? За да свалят един диктатор, та на негово място да поставят друг. У нас такива работи не стават, нашата страна е истинска република, ние имаме гражданска гордост, тук Консервативната партия печели чисто, нямаме нужда от генерал с лампази, за да цари ред и спокойствие, не сме като ония регионални диктатури, където хората се избиват едни други, а през това време янките обсебват всички национални суровини и си ги отнасят у тях — заяви Труеба с чаша в ръка в ресторанта на клуба, когато научи резултатите от изборите.
Три дена по-късно, когато пак се бяха занизали делниците, писмото на Ферула пристигна в „Трите Марии“. Предната нощ на Естебан Труеба се присъни Роса. Не му се беше случвало отдавна. Тя му се яви с върбовата си коса, разпусната по гърба като растителна мантия, която я покриваше до кръста, кожата й беше корава и ледена и имаше цвета и жилчиците на алабастър. Беше гола и носеше някакъв вързоп в ръцете си, пристъпваше, както се пристъпва в сънищата, около тялото й се рееше зелено сияние и я обгръщаше като ореол. Приближаваше се полека и когато Естебан поиска да я докосне, тя хвърли вързопа на земята, той се удари в краката му и се разкъса. Естебан се наведе, взе го и видя едно момиченце без очи, което му викаше „татко“. Събуди се потиснат и цялата сутрин беше в лошо настроение. Много преди да получи писмото на Ферула, този сън го хвърли, в тревога. Влезе в кухнята да закуси както всеки ден и
