ровеха безпризорни кучета. Къщата му бе в окаяно състояние. Видя всички белези на разруха, които ходът на времето бе оставил по нея. На старомодната и разнебитена остъклена врата с релефни мотиви на екзотични птици имаше бронзово чукче във формата на женска ръка, придържаща топка. Почука и му се наложи да чака дълго — цяла вечност, както му се стори, докато най-сетне някой дръпна въжето, което тръгваше от мандалото и стигаше до горната площадка на стълбището, и вратата се отвори. Майка му държеше само горния етаж, долния бе дала под наем на една работилница за копчета. Естебан се заизкачва по скърцащите стъпала, които отдавна не бяха виждали подово масло. Горе го чакаше престаряла прислужница, за чието съществуване съвсем бе забравил. Тя го посрещна със сълзливи изблици на обич, също както едно време, когато той беше петнайсетгодишен и се връщаше от нотариалното, където си вадеше хляба от преписи на покупко-продажби на имоти и пълномощни на непознати хора. Нищо не се беше променило, дори разположението на мебелите, но всичко му се стори различно — коридорът със захабен дъсчен под, счупените прозорци, затулени надве-натри с мукава, няколкото прашни папрати, линеещи в ръждясали тенекии и изпотрошени фаянсови саксии, вонята на ядене и на пикоч, която сгърчваше стомаха. „Каква беднотия!“, помисли си Естебан, недоумявайки къде бяха отишли всичките пари, които изпращаше на сестра си, за да живеят прилично.
Ферула излезе да го посрещне с тъжна гримаса за добре дошъл. Намери я много променена, вече не беше онази напращяла жена, която остави преди години, беше отслабнала и носът й изпъкваше властно на ъгловатото лице, имаше опечален и разсеян вид и от нея се носеше силен дъх на лавандула и на вехти дрехи. Двамата се прегърнаха мълчаливо.
— Как е мама? — попита Естебан.
— Ела да я видиш, чака те — каза тя.
Минаха по коридор от свързани помежду си стаи. Всичките бяха еднакви, тъмни, с погребални стени, високи тавани и тесни прозорци, с избелели цветя и отмалели от нега девици по тапетите, зацапани със сажди от мангалите и зеленясали от времето и от беднотията. Някъде много отдалеч идваше гласът на някакъв радиоговорител, който рекламираше хапченцата на доктор Рос, дребнички, но крайно ефикасни при запек, безсъние и лош дъх. Двамата спряха пред затворената врата на спалнята на доня Естер Труеба.
— Тука е — каза Ферула.
Естебан отвори вратата. Трябваха му няколко секунди, за да прогледне в тъмното. В лицето го блъсна миризма на лекарства, сладникав мирис на пот, влага, спареност и нещо, което отначало не можа да определи, но то скоро му се прилепи като чума — мириса на разлагаща се плът. През открехнатия прозорец се процеждаше тънко снопче светлина и той съзря широкото легло, в което издъхна баща му и в което майка му спеше от деня на сватбата си. Креват с черна дърворезба, с балдахин на релефни фигурки на ангели и с покривка от червен брокат, избеляла и станала на парцали от дълга употреба. Майка му беше в полуседнало положение. Представляваше блок от набита, масивна плът, чудовищна пирамида от лой и дрипи, увенчана с малка плешива главичка с кротки, изненадващо живи, сини и невинни очи. Артритът я бе превърнал в монолитно същество, не можеше да си сгъва ставите и да си върти главата, пръстите й бяха станали като вкочанени куки, като лапи на изкопаемо, и за да не се изхлузва от леглото, зад гърба й беше сложено сандъче, крепено от дебела дъска, която на свой ред бе подпряна на стената. Годините личаха по следите, оставени от дъската по стената — диря от страдание, пътечка от мъка.
— Мамо… — промълви Естебан и гласът му се пречупи в гърдите, разтроши се на сдържан плач и той изтри с един замах от паметта му тъжните спомени, несретното детство, тежките миризми, мразовитите утрини и мазната супа от момчешките му години, болната майка, отсъстващия баща и яда, който гризеше вътрешностите му от деня, когато започна да разсъждава като разумен човек, и забрави всичко, всичко, освен единствените светли мигове, когато тази непозната жена, сега простряна в леглото, го люлееше в ръцете си, пипаше му челото, да не би да има температура, пееше му приспивни песни, навеждаше се с него над страниците на някоя книга, ридаеше от мъка, когато той, още дете, ставаше призори, за да отива на работа, ридаеше от радост, когато го виждаше да се връща вечер, ридаеше, майко, за мене.
Доня Естер протегна ръка, ала не за поздрав, а за да го спре.
— Сине, не се приближавай — гласът й беше държелив, както той си го спомняше, звънък и бодър момински глас.
— Заради миризмата — сухо поясни Ферула. — Прилепчива е.
Естебан отметна оръфания юрган от дамаска и видя краката на майка си. Бяха два засинени, подпухнали, покрити с язви дирека, в които се люпеха ларви на мухи и червеи копаеха тунели, два крака, които се разлагаха още приживе, с две огромни бледосини стъпала, без нокти на пръстите. Те гниеха и гинеха в собствената си гной, в черната кръв, в отвратителните твари, които се хранеха от тяхната плът, от твоята плът, майко, боже мой, от моята плът.
— Докторът иска да ми ги отреже, сине — каза доня Естер със спокойния си глас на момиче, — но аз съм вече много стара за такива работи и ми е дошло до гуша да страдам, та ще е по-добре да си отида. Но не исках да умра, преди да съм те видяла, защото през всичките тия години все си мислех, че си мъртъв и че твоите писма ги пише сестра ти, за да не ми е мъчно. Застани на светло, сине, да те видя хубаво. Господи! Заприличал си на дивак!
— От селския живот е, мамо — смотолеви той.
— Тъй де, тъй! Ама инак изглеждаш още силен. На колко си години?
— На трийсет и пет.
— Добра възраст, за да се ожениш и да улегнеш, та аз да мога да си умра спокойно.
— Ти няма да умреш, мамо! — умолително каза Естебан.
— Искам да съм сигурна, че ще имам внуци, че някой ще носи моята кръв, че ще продължи името ни. Тя Ферула изгуби надежда, че ще се омъжи, но ти трябва да си потърсиш съпруга. Жена свястна и почтена и да има страх от бога. Ама преди туй да вземеш да ги отрежеш тия космалаци и тая брада, чуваш ли ме?
Естебан кимна. Коленичи до майка си и зарови лице в подпухналата й ръка, ала миризмата го блъсна назад. Ферула го хвана за лакътя и го изведе от тая стая на мъка и тягост. Навън той си пое дълбоко дъх, полепилата се по ноздрите му миризма го блъсна в носа и тогава той почувствува яростта, усети как тя, тъй познатата му ярост, го удря като гореща вълна в главата, налива с кръв очите му, слага моряшки псувни на устните му — ярост заради отминалото време, през което не съм мислил за тебе, майко, ярост, че те бях зарязал, че не те обичах и не се грижих достатъчно за тебе, ярост, че съм долен кучи син, не, прощавай, майко, не исках да кажа това, дявол да го вземе, ти умираш, майко, а аз не мога да сторя нищо, не мога дори да ти успокоя болката, да ти облекча гниенето, да ти махна тая ужасна миризма, тая чорба от смърт, в която се вариш, майко.
След два дена доня Естер Труеба умря в леглото на мъченията, в което бе изстрадала последните години от живота си. Беше сама, защото дъщеря й Ферула бе отишла както всеки петък в бедняшкия квартал да чете молитви на просяците, на безбожниците, на проститутките и на сираците. Те я замеряха с боклуци, изливаха отгоре й нощни гърнета и я плюеха, докато тя, коленичила на сокака пред сградата със стаи — кутийки, нижеше неуморно, монотонно и до прегракване своите молитви, своите „Отче наш“ и „Аве Мария“. По нея се стичаха нечистотиите на просяците, плюнките на безбожниците, мръсотиите на проститутките и сметта на сираците, тя плачеше от унижение, молеше се за прошка за ония, които не съзнават какво вършат, и усещаше, че костите й се размекват, че смъртна отпадналост превръща краката й в памук, че летен зной вселява греховност между бедрата й, не введи меня в изкушение, господи, че коремът й се пръскаше в пламъци от пъкъла, ах, от святост и от страх, отче наш, не ме оставяй да се поддам на изкушението, Исусе Христе.
Естебан също не беше при доня Естер Труеба, когато тя притихна на смъртното ложе. Беше отишъл на гости у семейство Дел Вале, за да провери дали не им е останала някоя неомъжена дъщеря — след толкова години отсъствие и дивашки живот не знаеше откъде да започне да изпълнява поетия пред майка си обет да й даде законни внуци и реши, че щом Северо и Нивеа го приеха за зет по времето на Роса Красивата, нямаше причина да не го приемат отново, особено пък сега, когато беше богат и не трябваше да чопли земята, за да се добира до златото й, злато той имаше предостатъчно в банковата си сметка.
Вечерта Естебан и Ферула намериха майка си мъртва в леглото. Беше кротко усмихната, сякаш в сетния миг от живота й болестта бе пожелала да я пощади от всекидневното мъчение.
В деня, когато Естебан Труеба помоли да го приемат, Северо и Нивеа дел Вале си припомниха думите, с
