инициали на Труеба и Дел Вале, сега влязоха в работа за чеиза на Клара. Нивеа поръча от Буенос Айрес, Париж и Лондон пътни костюми, дрехи за село, официални тоалети, модни шапки, обувки и чанти от гущерова кожа и от велур и куп други неща, които бяха прибрани, увити в копринена хартия и поръсени с лавандула и камфор. Годеницата обаче не ги удостои с никакво внимание, хвърлеше ли им по един разсеян поглед, пак беше добре.
Естебан Труеба пое командуването на група зидари, дърводелци и водопроводчици и се захвана да вдига най-солидната, просторна и слънчева къща, която можеше да си представи човек, замислена да просъществува хиляда години и да подслонява по няколко поколения наведнъж от един многочислен род законни Труеба. Плановете възложи на френски архитект и изписа от чужбина част от материалите, та неговата да е единствената къща с немски витражи, с ваяни в Австрия фризове, с бронзови английски кранове за чешмите, с подови настилки от италиански мрамор и с изписани по каталог от Съединените щати брави, които обаче дойдоха с погрешни упътвания и без ключове. Ужасена от разходите, Ферула се опита да го убеди да престане с тия лудости, да не купува повече френски мебели и турски полилеи и килими. Доводът й беше, че ще се разорят и ще повторят историята на чудака Труеба, който ги бе създал, ала Естебан я уверяваше, че е достатъчно богат, за да може да си позволи тези разкошества, и се закани, че ако продължава да му натяква, ще накара да обковат вратите със сребро. Тогава тя заяви, че няма начин това прекомерно разсипничество да не е смъртен грях и че господ ще ги накаже, задето се хвърлят на вятъра луди пари за новобогаташки безвкусици, вместо да се използват за по-благородна цел — да се помогне на бедните. При все че Естебан Труеба не беше любител на нововъведенията, дори напротив, гледаше с лошо око на модернистичните изсилвания, реши, че къщата му трябва да се построи по подобие на новите малки дворци в Европа и в Северна Америка, с всички удобства, но, общо взето, в класически стил. Държеше при нея да се робува колкото се може по-малко на местната архитектура. Не искаше три двора, чардаци, зеленясали водоскоци, тъмни стаи, белосани с вар кирпичени стени и прашни керемиди, а два или три високи етажа, бели колонади, големи и светли прозорци, внушително стълбище, което да се вие спираловидно около оста си и да се спуска до преддверие от бял мрамор. Изобщо да има такъв вид, че да внушава чувство за ред и сговор, за чистота и цивилизованост — вид, присъщ на домовете в свестните градове в чужбина и отговарящ на новия му живот. Къщата му трябваше да представя както подобава него, семейството му и престижа, който смяташе да придаде на родовото име, опетнено от баща му. Искаше блясъкът да си личи от улицата, затова поръча в плановете да се предвиди и френски парк с версайска беседка, цветни масиви, равна морава с правилни очертания, фонтани и няколко статуи — на олимпийски богове и може би на някой храбър индианец от историята на завладяването на Америка, гол и с увенчана с пера глава, тъй де, нека се отдаде дан и на патриотизма. Не можеше да знае, че тази тържествена, кубическа, масивна и наперена къща, поставена като шапка в зеленото си и геометрично правилно обкръжение, в крайна сметка ще се изпълни с издатини и пристройки, с многобройни вити стълби, водещи незнайно къде, с грамадни кули, с грозни задънени прозорци, с увиснали в празно пространство врати, с криволичещи коридори и с кръгли прозорчета в стените между спалните, за да можеш да си приказваш със съседа в другата стая по време на следобедната почивка. Всички тези промени щяха да зависят от вдъхновението на Клара — каквото си навиеше на пръста, това щеше да става. Всеки път, когато й се наложеше да настанява нов гост, тя щеше да кара да строят нова стая, където я сварата свари, а щом духовете й известяха, че в темелите има скрито съкровище или непогребан труп, щеше да събаря най- близката стена. В крайна сметка щеше да превърне къщата в омагьосан лабиринт. Освен дето беше немислимо да се почисти, той влизаше в остро противоречие с редица градоустройствени и общински закони. Ала когато построи сградата, която всички нарекоха „голямата къща на ъгъла“, Труеба сияеше. Спомняйки си преживените в детството лишения, сега той се мъчеше да придаде внушителен вид на всичко наоколо си. Докато къщата се строеше, Клара нито веднъж не отиде да я види. Нехаеше и за нея, и за чеиза си, и остави годеника и бъдещата си зълва да решават кое как ще бъде.
След смъртта на майка си Ферула се озова сама, без нищо полезно, на което да посвети живота си, и то на възраст, на която не хранеше илюзии да се омъжи. Известно време ходи всеки ден в бедняшките квартали, но трескавата й благотворителна и благочестива дейност само й докара хроничен бронхит и не донесе никакъв покой на измъчената й душа. Естебан я накара да пътува, да си купи дрехи и да си потърси развлечения — за първи път в нерадостното й съществуване, ала тя вече бе привикнала да води строг живот и прекалено дълго бе прекарвала дните си между четирите стени на своя дом. Всичко я плашеше. Бракът на брат й я изпълваше с неувереност в бъдещето, защото мислеше, че като се ожени, Естебан ще се отчужди още повече от нея, а нали той й беше единствената опора. Страхуваше се, че ще завърши дните си с плетиво в ръце в приют за стари моми от добри семейства, затова й стана много драго, когато откри, че Клара не я бива за никаква къщна работа и че винаги, когато й се налага да вземе решение, възприема разсеян и блуждаещ вид. „Пада малко идиотка“, възхитено заключи Ферула. Личеше си, че Клара няма да може да върти грамадната къща, която строеше Естебан, и че ще й е нужно здраво да се опре на някого. Хитричко се помъчи да внуши и на брат си, че трябва да отпише бъдещата си жена като къщовница и че тя, с изрядно доказаната си самопожертвователност, би могла да й е в помощ и е готова да го направи. Когато разговорът се отплесваше натам, Естебан не го следеше. Денят на сватбата приближаваше, Ферула трябваше да реши как ще живее по-нататък и започна да се отчайва. Убедена, че няма да постигне нищо с брат си, потърси случай да си поговори на четири очи с Клара. Една събота я видя да се разхожда по улицата в пет часа следобед, каза си, че не бива да пропуска тази възможност, и я покани на чай във Френския хотел. Двете жени се настаниха на една маса и докато седяха в обкръжението на сладки с крем и баварски порцелан, в дъното на салона дамски оркестър изпълняваше унил струнен квартет. Ферула наблюдаваше крадешком бъдещата си снаха — тя изглеждаше петнайсетгодишна и гласът й все още звучеше като разстроен инструмент, последица от годините мълчание — и не знаеше как да отвори дума по въпроса. След дълга, предълга пауза, през която двете жени изядоха цяла табла пастички и изпиха по две чаши жасминов чай, Клара приглади немирния кичур, който падаше върху очите й, усмихна се и ласкаво потупа Ферула по ръката.
— Не се притеснявай. Ще живееш при нас и двете ще бъдем като сестри — каза момичето.
Ферула се стъписа и се запита дали пък няма да излязат верни клюките за способността на Клара да чете чуждите мисли. Първата и реакция бе да се престори на горда и тя тутакси се накани да отхвърли предложението ако не за друго, то поне от кумова срама, но Клара я изпревари, наведе се и я целуна по бузата толкова непринудено, че Ферула не се сдържа и се разплака. Отдавна не беше проронвала сълза и учудено осъзна колко много й е липсвал и най-малък жест на нежност. Не си спомняше откога не я бяха дарявали с чистосърдечна милувка. Плака дълго, изля си цялата преживяна мъка и самота, а през това време Клара я държеше за ръката, помагаше й да се секне и щом тя престанеше за миг да хлипа, пъхаше в устата й нови парчета торта и я караше да отпива от чая. Така двете плакаха и си приказваха до осем часа и този следобед във Френския хотел сключиха договор за приятелство, на което бе съдено да пребъде дълги години.
Веднага щом свърши траурът за доня Естер и голямата къща на ъгъла стана готова, Естебан Труеба и Клара дел Вале се ожениха. Брачната церемония бе скромна. Естебан подари на булката си комплект диамантени бижута, който тя намери за много хубав, прибра го в една кутия за обувки и веднага забрави къде го е сложила. Заминаха на сватбено пътешествие за Италия и на втория ден Естебан се чувстваше влюбен до уши, нищо, че корабът така се люлееше, че Клара хвана морска болест и се тръшна в каютата, където пък от теснотията получи астма. Естебан седеше до нея, слагаше й мокри кърпи на челото, придържаше я, докато повръщаше, чувстваше се безмерно щастлив и я желаеше неоправдано силно, като се имаше предвид окаяното й състояние. На четвъртия ден сутринта й просветна и двамата излязоха на палубата да съзерцават морето. Като я гледаше със зачервения й от вятъра нос и я слушаше как прихва да се смее за щяло и нещяло, Естебан се закле, че рано или късно ще я накара да го обикне така, както копнееше да бъде обичан, и че е готов да прибегне до всичко, за да постигне обичта й. Съзнаваше, че Клара не му принадлежи и че ако тя продължи да живее в своя свят на призраци, самодвижещи се трикраки маси и карти за предсказване на бъдещето, най-вероятно няма да му принадлежи никога. Безгрижната и лишена от свян чувственост на Клара също не му беше достатъчна. Желаеше тялото й и го имаше, но се стремеше към нещо много повече, искаше да покори неопределимата и светла материя, която се таеше вътре в това тяло и му се изплъзваше дори в миговете, когато тя примираше от наслада. Чувстваше, че ръцете му са много тежки, краката му много големи, гласът му много груб, брадата му много остра, привичката му да
