Чуждестранния легион, разпитваха за него по всички консулства, но къде ти — ни вест, ни кост. Аз мисля, че е станал мисионер и е отишъл да се грижи за прокажените на остров Пасха — по-далеч не можеш стигна, за да забравиш и да те забравят, защото е встрани от морските пътища и го няма дори в холандските карти. Оттогава хората си го спомнят като Хуан Пръднята.
Нивеа отвеждаше дъщеря си до прозореца и й показваше сухия пън на тополата.
— Беше огромно дърво — разказваше майката. — Накарах да го отсекат преди да се роди най-големият ми син. Разправят, било толкова високо, че от върха му можело да се обгърне с поглед целия град, но единственият, който се изкачи догоре, нямаше очи, за да го види. Поискаше ли да обуе дълги панталони, всеки мъж от рода Дел Вале трябваше да се покатери на дървото, за да изпита смелостта си. Това беше нещо като ритуал при посвещаване. Дървото беше цялото в резки. Аз сама се убедих в това, когато го отсякоха. Още от първите междинни клони, дебели колкото комини, личаха резките, оставени от прадедите, които са се катерили нагоре по свое време. По инициалите, изрязани в стъблото, се знаеше кои са се качили най-високо, кои са били най-смели, а също и кои са се запънали от страх. Не щеш ли, веднъж дойде редът и на братовчеда Херонимо, той беше сляп. Закатери се той, като опипваше клоните, без да се двоуми, защото не виждаше колко е високо и нямаше чувството, че отдолу му е бездна. Стигна до върха, но не можа да довърши „Х“-то от инициалите си, защото се откъсна като зряла круша и тупна на главата си на земята, току до краката на баща си и на братята си. Беше петнайсетгодишен. Занесоха увитото му в чаршаф тяло на майка му, клетата жена заплю всички в лицето, наруга ги с моряшки псувни и прокле човешкото племе, накарало сина й да се качи на дървото, докато най-сетне дойдоха милосърдните сестри — монахини и я отведоха в усмирителна риза. Знаех, че моите синове един ден ще трябва да продължат тази дивашка традиция. Затова накарах да го отсекат. Не исках, докато Луисито и другите момчета растат, в прозореца им да тъмнее сянката на тоя ешафод.
Понякога Клара придружаваше майка си и две-три нейни приятелки — феминистки. Те ходеха по разни фабрики, качваха се на сандъци и държаха речи на работничките, а през това време надзирателите и собствениците, застанали на благоразумно разстояние, ги измерваха с насмешливи и враждебни погледи. Въпреки крехката си възраст и пълното си невежество по житейските проблеми Клара долавяше колко нелепо е това положение и описваше в тетрадките си контраста между нейната майка и приятелките й, докарани с кожени палта и велурени обувки, и унилата и примирена група работнички с груби дочени престилки и напукани до кръв ръце, на която те говореха за потисничество, за равенство и за права. От фабриката феминистките отиваха право в сладкарницата на Оръжейния площад да се черпят с чай, с пасти и да разискват как върви тяхната кампания. Това безобидно развлечение ни най-малко не беше в разнобой с разпалените им идеали, къде ти! Друг път майка й я водеше в крайните квартали и в свръхнаселените жилищни сгради за сиромашията. Ходеха с колата, претъпкана с храна и с дрехи, които Нивеа и приятелките й шиеха за бедните. И в тези случаи момичето пишеше с учудващо прозрение, че благотворителните дела не са лек за огромните неправди. Иначе отношенията между нея и майка й бяха приветливи и задушевни и въпреки че бе родила петнайсет деца, Нивеа се държеше така с нея, сякаш й беше едничка рожба. Между двете се създаде толкова здрава връзка, че следващите поколения я продължиха вече като семейна традиция.
Бавачката се бе превърнала в жена без възраст, оставаше си държелива като на млади години и както не се уморяваше да подскача на два крака по ъглите, за да плаши немотата, така по цял ден можеше да разбърква с дървена пръчка бакърения казан, врящ на адски огън насред третия двор. В казана бълбукаше дюлевото сладко — гъста течност с цвят на топаз. Изливаха я във форми и като изстинеше, се превръщаше в правилни калъпи с най-различни размери, които Клара раздаваше на бедните. Когато другите хлапетии пораснаха и се разпиляха на разни страни, Бавачката, свикнала да живее в детско обкръжение, съсредоточи цялата си нежност върху Клара. Макар че момичето отдавна не беше пеленаче, тя си го къпеше по бебешки, киснеше го в емайлираната вана с дъхаща на босилек и жасмин вода, триеше го със сюнгер, сапунисваше го най-старателно навсякъде, дори в ушите и между пръстите на краката, разтриваше го с одеколон, пудреше го с четчица от лебедов пух и му решеше косата безкрайно търпеливо, докато тя станеше лъскава и покорна като водорасло. Обличаше го, дърпаше завеските около леглото му, носеше му закуската на табла, караше го да пие липов чай за нервите, чай от лайка за стомаха, от лимонов цвят за кожата, от седефче за жлъчката и от мента за свеж дъх, докато момичето се превърна в ангелски благо и красиво същество, което витаеше по дворовете и коридорите, обгърнато от ухание на цветя, шумолене на колосани фусти и ореол от букли и панделки.
Клара прекара детството и навлезе в моминството между четирите стени на своя дом, в един свят на чудати истории, на спокойна и ведра тишина, където времето не се измерваше с часовници и календари, вещите имаха собствен живот, привиденията сядаха на масата и говореха с хората, миналото и бъдещето съставяха едно общо цяло и реалността на настоящето беше калейдоскоп от безразборно пръснати огледалца, в който можеше да се случи всичко. Изпитвам особена наслада, когато чета тетрадките от онова време, в които се описва един вече отишъл си вълшебен свят. Защитена от житейски несгоди, Клара обитаваше една измислена за нея вселена, където прозаичната истина на материалните неща се смесваше с бушуващата истина на сънищата и където законите на физиката или на логиката невинаги действаха. Унесена в своите фантазии, Клара изживя този период в компанията на въздушните, водните и земните духове и бе толкова щастлива, че не почувствува нужда да говори цели девет години. Когато всички бяха загубили надежда, че някога отново ще я чуят да проговори, на рождения си ден, след като духна деветнайсетте свещи на шоколадовата си торта, тя за първи път се обади с глас, който бе държала прибран през цялото това време и който звучеше като разстроен инструмент.
— Скоро ще се омъжа — изрече тя.
— За кого? — попита Северо.
— За годеника на Роса — отвърна тя.
И тогава си дадоха сметка, че е проговорила за първи път след толкова години, и чудото разтърси къщата из основи и разрева цялото семейство. Този се обади на онзи, онзи на трети, вестта се разнесе из града, обърнаха се за съвет към доктор Куевас, той направо не можеше да повярва, и в суматохата около радостта, че Клара е проговорила, всички забравиха какво бе казала. Спомниха си чак два месеца по-късно, когато Естебан Труеба, когото не бяха виждали от погребението на Роса, дойде да поиска ръката на Клара.
Естебан Труеба слезе на перона и понесе сам двата си куфара. Железният купол, заимстван от лондонската гара „Виктория“ и построен от англичаните още по времето, когато притежаваха концесията за националните железници, не се беше променил никак, откакто той мина оттук за последен път преди години — същите мръсни прозорци, ваксаджийчетата, продавачите на милинки и местни сладкиши и носачите с тъмните си фуражки с емблемата на британската корона, която никой не се бе сетил да смени с друга, с цветовете на националното знаме. Нае файтон и даде адреса на майчината си къща. Направо не можа да познае града — бяха го ударили на безразборен модернизъм, по улиците — наплив от жени с оголени прасци и от мъже с жилетки и панталони с басти, работници вдигаха дандания, пробиваха дупки в паважа, махаха дървета, за да слагат стълбове, махаха стълбове, за да строят сгради, махаха сгради, за да садят дървета, между хората се пречкаха улични продавачи и си деряха гърлата да превъзнасят до небето машинката за точене на ножове, печените фъстъци, кукличката, която танцува сама, без жици, без конци, вие сам можете да се уверите, пипнете я, не се бойте, вятърът носеше мирис на бунища, на пържено, на фабрики, на автомобили, които се мъчеха да се провират между файтоните и трамваите с кръвна тяга, както наричаха старите коне, обслужващи обществения транспорт, пъхтеж на човешко множество, топуркане на подтичващи крака, глъчка от забързан вървеж насам и натам от припряност и от твърдо работно време. Естебан се почувствува потиснат. Мразеше този град много повече, отколкото преди. Мислено се пренесе на село, припомни си пътеките из полето, с две редици дървета отстрани, времето, измервано по дъждовете, необятната самота на ливадите си, прохладния покой на реката и на тихия си дом.
— Отвратителен град — отсече той.
Файтонът дотрополи до къщата, където бе отрасъл. Стресна се, като видя до каква степен се е съсипал кварталът през тия години, откакто на богатите се бе прищяло да живеят по-нависоко от останалите хора и градът се бе разраснал до подножието на планината. От площада, където играеше като дете, нямаше и помен, беше се превърнал в пущинак, задръстен от пазарски каруци, зарязани насред боклуците, в които
