които Клара бе прекъснала дългата си немота, така че не проявиха никакво учудване, когато гостът ги попита дали имат някоя дъщеря, която по възраст и във всяко друго отношение да става за женене. Размислиха и го осведомиха, че Ана е станала монахиня, Тереса е много зле със здравето и всички останали са омъжени, с изключение на Клара, най-малката, която все още е свободна, но пада малко чудато създание, не я бива твърде за семейни отговорности и за домакински дейности. Честно и почтено му разказаха за странностите на най-малката си дъщеря, като не скриха, че половината си живот не е говорила не защото не е можела, а защото не й се е щяло, както бе изяснил така вещо румънецът Ростипов, а доктор Куевас бе потвърдил с безбройни прегледи. Ала Естебан Труеба не бе човек, който можеше да си глътне езика от истории за мотаещи се по коридорите призраци, от движени със силата на мисълта предмети или от лоши поличби, камо ли пък от продължително мълчание — него той смяташе направо за добродетел. Разсъди, че нито едно от тия неща не е пречка, за да се завъди здрава и законна челяд, и поиска да се запознае с Клара. Нивеа излезе да потърси дъщеря си и двамата мъже останаха сами в гостната. Труеба се възползува от това и с присъщата си откровеност заописва без предисловия имотното си положение.
— Моля ви, не прибързвайте, Естебан! — прекъсна го Северо. — Първо вижте момичето, опознайте го по-добре, а следва да се съобразим и с мнението на Клара, не мислите ли?
Нивеа се върна с Клара. Девойката влезе в гостната с поруменели бузи и черни нокти, защото бе помагала на градинаря да садят луковици от гергини. Този път ясновидството й бе изневерило, та не успя да се понагласи и понагизди за срещата с бъдещия си годеник. Като я видя, Естебан се изправи смаян. Помнеше я като кльощаво и астматично създание, лишено от всякакъв чар, а насреща си видя девойка, изящна като медальон от еленова кост, с нежно лице и немирна и бухлата кестенява коса, чиито къдрици не се подчиняваха на прическата. Имаше тъжни очи, но засмееше ли се, погледът й ставаше искрящ и закачлив. Смееше се чистосърдечно и открито с леко отметната назад глава. Стисна му ръката за добре дошъл без всякакво смущение.
— Чаках ви — просто каза тя.
Посещението на учтивост продължи още някой и друг час, говориха за театралния и оперния сезон, за пътуванията до Европа, за политическото положение и за зимните простуди, пиха леко вино и ядоха соленки. Естебан наблюдаваше Клара с цялата дискретност, на която беше способен, и чувстваше, че това момиче все повече го пленява. Не помнеше да се е прехласвал по-силно по някого от оня паметен ден, когато видя Роса Красивата да купува анасонови бонбони в сладкарницата на Оръжейния площад. Като сравняваше двете сестри, реши, че Клара е по-симпатична, макар че Роса несъмнено беше много по- красива. Свечери се, влязоха две прислужници да спуснат пердетата и да запалят лампите и тогава Естебан се досети, че се е застоял прекалено дълго. Съвсем не беше изискан в обноските си. Сбогува се непохватно със Северо и Нивеа и помоли да му разрешат пак да посети Клара.
— Надявам се, че не ви отегчавам, Клара — каза той и се изчерви. — Аз съм човек недодялан, от село, и съм най-малко петнайсет години по-голям от вас. Не зная как да се държа с девойка като вас…
— Искате ли да се ожените за мене? — попита Клара и той забеляза насмешливо пламъче в бадемовите й зеници.
— Клара, за бога! — ужасена извика майка й. — Прощавайте, Естебан, това момиче открай време си е крайно дръзко.
— Искам да съм наясно, мамо, за да не губим време — рече Клара.
— То и аз обичам нещата да се казват направо — щастливо се усмихна Естебан. — Да, Клара, за това съм дошъл.
Клара го хвана подръка и го изпрати до входната врата. По последния поглед, който си размениха, Естебан разбра, че тя го бе харесала, и не можеше да си намери място от радост. Като се качи във файтона, се усмихваше, не можеше да повярва, че така му е провървяло, и не проумяваше защо една толкова очарователна девойка като Клара го бе приела за съпруг, без изобщо да го познава. Нямаше как да знае, че тя предварително бе прозряла съдбата си и затова го бе повикала с мисълта си и беше готова да се омъжи за него, без да го обича.
Изчакаха да минат няколко месеца от уважение към траура на Естебан Труеба. През това време той я ухажваше постарому, по същия начин, както бе ухажвал и сестра й Роса. Не знаеше, че Клара не понася анасонови бонбони и че акростиховете й действат смехотворно. Към края на годината, около Коледа, обявиха официално годежа си чрез вестника и си размениха халките в присъствието на роднините и на най-близките приятели, общо над сто души, на невиждан банкет, на който дефилираха подноси с пълнени пуйки, карамелизирани прасета, студени змиорки, омари на фурна, живи стриди, портокалови и лимонови торти по рецепта на монахините — кармелитки, бадемови и орехови — на доминиканките, шоколадови и яйчени с ром — на кларетките, и каси шампанско, докарани от Франция чрез консула, който използуваше дипломатическите си привилегии, за да върти контрабанда, но всичко поднесено и представено съвсем скромно от старите прислужнички в къщата с черните си всекидневни престилки, за да се придаде на гуляя вид на непретенциозно семейно тържество, защото и на най-малката проява на екстравагантност се гледаше като на белег за пошлост и биваше осъждана като греховно светско тщеславие и като признак на лош вкус от страна на строгото и мрачновато общество, събрано в салоните, което водеше потеклото си от най-достолепните кастилски и баски преселници. Клара беше феерично видение от бели дантели от Шантийи8 и естествени камелии, наваксваше като блажен папагал деветте години мълчание, танцуваше с годеника си под навесите и фенерите и нехаеше за предупрежденията на духовете, които й правеха отчаяни знаци от пердетата, но в навалицата и суматохата тя не ги виждаше. Церемонията с халките си оставаше непроменена още от колониалната епоха. В десет часа вечерта един прислужник се раззвъня с кристално звънче и заснова сред множеството, музиката замлъкна, танците спряха и гостите се събраха в главния салон. Един дребноват и леко завеян свещеник, пременен с одеждите си за тържествена литургия, прочете объркана, предварително подготвена проповед, в която отдаде възхвала на неясни и невъзможни за спазване добродетели. Клара не го чу, защото щом заглъхна данданията на музиката и тупурдията на танцуващите, се заслуша в шепота на духовете между завесите и се сети, че вече няколко часа не е виждала Барабас. Потърси го с поглед, наостри всичките си сетива, но майка й я сръга с лакът и я накара да съсредоточи вниманието си върху церемонията. Свещеникът завърши словото си, благослови златните халки и Естебан тутакси сложи едната на пръста на годеницата си, а другата — на своя.
В този миг сред присъствуващите се разнесе вик на ужас. Хората се отдръпнаха и направиха път, по който влезе Барабас, по-черен и грамаден от всякога, с касапски нож, забит до дръжката в хълбока му. Кръвта му шуртеше като на заклан вол, дългите му крака на жребец трепереха, от муцуната му се стичаше кървава лига, пристъпяше крачка по крачка с помътнял от агонията поглед, влачейки лапите си една подир друга в криволичещ вървеж на ранен динозавър. Клара се строполи на канапето от френска коприна. Огромното куче се добра до нея, положи голямата си глава на хилядолетен звяр в скута й и се загледа в нея с влюбените си очи, които постепенно помътняха и ослепяха, докато бялата дантела от Шантийи, френската коприна на канапето, персийският килим и паркетът подгизваха от кръв. Барабас гаснеше полека с очи, вторачени в Клара, която го галеше по ушите и му шепнеше утешителни думи, докато най-накрая той се повали, изхърка само веднъж и притихна. Тогава всички сякаш се събудиха от кошмарен сън, по салона пробяга глъчка на ужас, гостите започнаха да се сбогуват припряно, заизнизваха се навън, като гледаха да заобикалят локвите кръв и прибираха в движение кожените си наметки, цилиндрите си, бастуните си, чадърите си, украсените си с фини маниста чанти. В празничния салон останаха само Клара, взела в скута си главата на животното, прегърнатите й родители, вцепенени от злата прокоба, и годеникът, който не проумяваше защо се е вдигнала цялата тая олелия заради някакво си умряло куче. Но когато забеляза, че Клара изглежда взела-дала, той я вдигна на ръце и я занесе примряла до спалнята й, където грижите на Бавачката и солите на доктор Куевас я възпряха отново да изпадне във вцепенение и немота. Естебан Труеба помоли градинаря да му помогне и двамата натовариха на файтона трупа на Барабас, който след смъртта си така бе натежал, че едва успяха да го вдигнат.
Годината се изниза в подготовка за сватбата. Нивеа се зае да натъкми чеиза на Клара, която не проявяваше никакъв интерес към съдържанието на сандъците от сандалово дърво и продължаваше да експериментира с трикраката маса и гадателските си карти. Изящно избродираните чаршафи, фините покривки и бельото, което десет години по-рано монахините бяха ушили за Роса с извезани вплетени
