Стегнеше ли ми се душата, усетех ли, че ще се пръсна отвътре, тръгвах на лов. Ставах много преди да се зазори и поемах с пушка на рамо, с раницата и с ловджийското си куче. Обичах ездата в тъмното, утринния хлад, дългото дебнене в сумрака, мириса на барут и на кръв, обичах да усещам как оръжието ме рита с тъп удар в рамото и да виждам как жертвата пада и се загърчва, това ме успокояваше и когато се връщах от лов с два-три нищо и никакви заека в раницата и с няколко яребици, толкова надупчени от сачми, че не ставаха за готвене, полумъртъв от умора и целият в кал, на душата ми олекваше и се чувствах щастлив.
Помисля ли си за тия времена, много ми домъчнява. Животът ми премина страшно бързо. Ако можех да започна отново, не бих допуснал някои грешки, но, общо взето, не се разкайвам за нищо. Така е, добър господар бях, две мнения няма.
Първите месеци Естебан Труеба не можеше да подгъне крак от работа — прокарва вади за напояване, копа кладенци, вади камъни, чисти пасища, поправя курниците и оборите, — та не му оставаше време да мисли за нищо. Лягаше си капнал от умора и ставаше призори, закусваше надве-натри в кухнята, яхваше коня и тръгваше да надзирава работата на полето. Прибираше се едва привечер. Тогава сядаше сам в трапезарията на къщата и се нахранваше. Това беше единственото му ядене като хората за целия ден. В първите месеци си беше навил на пръста да се къпе и преоблича всеки ден за вечеря, както бе чувал, че правели английските плантатори и в най-затънтените села на Азия и Африка, за да не губят достойнството и господарския си вид. Докарваше се с най-хубавите си дрехи, избръсваше се и всяка вечер пускаше на грамофона все същите арии от любимите си опери. Ала лека-полека се остави селящината да го надвие и призна пред себе си, че не му идва отвътре да се конти. Пък и нямаше кой да оцени старанието му. Престана да се бръсне, подстригваше се едва когато косата му стигнеше до раменете и продължи да се къпе само защото този навик беше дълбоко вкоренен в него, но се занемари в облеклото и в обноските. Постепенно започна да се превръща в дивак. Преди да заспи, четеше по малко или играеше на шах — беше развил умението да се състезава срещу едно ръководство, при това без да шмекерува, и не се ядосваше, когато губеше партиите. Ала умората от работата не беше достатъчна, за да заглуши природата му на здрав и чувствен мъж. Започна да спи зле, одеялата му се струваха прекалено тежки, чаршафите — прекалено меки. Конят му играеше лоши номера — внезапно се превръщаше в страхотна женска, в корава и дива планина от плът, върху която той яздеше, докато костите го заболяваха от премала. Хладните и уханни пъпеши от бостана му приличаха на огромни женски гърди. Улавяше се, че заравя глава в конското покривало и търси в киселия мирис от потта на животното прилика с далечната и забранена миризма на първите си проститутки. Нощем се въртеше в леглото възбуден, преследван от кошмари, в които му се присънваха развалени раци и миди, огромни късове от разчекнат добитък, кръв, семе, сълзи. Събуждаше се изнервен до полуда, напрегнат, между краката си сякаш имаше желязо. За да му олекне, тичаше и се цамбуркаше гол в реката, потапяше се в ледената вода, докато му се пресичаше дъхът, ала тогава пък усещаше друго — сякаш невидими ръце галеха краката му. Сломен, той се оставяше да го носи течението, чувстваше как водата го прегръща, поповите лъжички го целуват, крайбрежните тръстики го пошляпват. Не след дълго належащата му нужда от жена стана съвсем очебийна — не помагаха нито среднощните речни бани, нито отварата от канела, нито стипцата, която си слагаше под дюшека, нито дори срамните манипулации, от които момчетата в интернатите полудявали, ослепявали и сами се осъждали на вечно проклятие божие. Когато взе да гледа с похотлив поглед домашните птици, децата, които играеха голи в градината, и дори омесеното тесто за хляба, разбра, че мъжествеността му няма да се уталожи със заместители, към които прибягваха само клисари. Практичният му усет му подсказа, че трябва да си потърси женска, и щом взе решение да си намери, гнетящата го горест утихна и ядът му сякаш попремина. Тази сутрин за първи път от дълго време насам той се събуди усмихнат.
Педро Гарсия Стария го видя, че си подсвирква на път за обора, и загрижено поклати глава.
Господарят се разправя целия ден с разораването на една ливада, която по негово нареждане тъкмо бяха доизчистили от камъните, понеже бе решил да я засее с царевица. После отиде с Педро Втори Гарсия да окаже помощ на една крава, която се мъчеше да се отели, а плодът бе застанал напреки. Наложи се да си вкара ръката до лакътя, за да обърне телето и да му помогне да си покаже главата. Тъй или иначе, кравата умря, но това не му развали настроението. Нареди да захранят телето с бутилка мляко, изми се в едно ведро и пак възседна коня си. По това време обикновено се хранеше, но сега не беше гладен. Никак не бързаше, защото вече бе направил своя избор. Много пъти беше виждал девойката, понесла сополивото си братче, запасано с пояс към кръста й, плюс чувал на гърба или голяма стомна кладенчова вода на главата. Беше я наблюдавал, когато тя переше наведена на плоските камъни на реката, с лъснати от водата смугли крака, и търкаше избелелите парцали с грубите си ръце на селянка. Имаше едър кокал и широко мургаво лице индиански тип с кротък и нежен израз. В разлатата й месеста уста още си стояха на мястото всички зъби. Когато се усмихваше, цялата грейваше, ала това й се случваше съвсем рядко. Носеше хубостта на първата младост, ала за него беше ясно, че тя ще увехне много скоро, както става с жените, чиято съдба е да раждат много деца, да работят без отдих и да погребват своите мъртъвци. Казваше се Панча Гарсия и беше петнайсетгодишна.
Когато Естебан Труеба тръгна да я търси, вече започваше да се свечерява и беше захладяло. Премина ходом на коня си по дългите пътеки между заградените пасища и питаше за нея всеки срещнат, докато я съзря по пътя, който водеше за колибата й. Вървеше прегърбена под тежестта на наръч акациеви клони за огнището в кухнята, боса, свела глава. Погледна я отвисоко от коня и тутакси усети как го обзема желанието, което го беше измъчвало месеци наред. Приближи се в тръс и застана редом с нея, тя го чу, но продължи да върви, без да го поглежда, следвайки отколешната привичка на всички жени от нейната черга да свеждат глава пред мъжа. Естебан се наведе, дръпна й наръча, задържа го за момент във въздуха и после го запокити с все сила в крайпътната канавка, прихвана с една ръка момичето през кръста, вдигна го, като изпъхтя животински, и без то да окаже никаква съпротива, го намести пред седлото си. Пришпори коня и се понесе в галоп към реката. Двамата слязоха от коня, без да си проговорят нито дума, и се измериха с очи. Естебан свали широкия си кожен колан, тя понечи да отстъпи, но той протегна ръка и я сграбчи. Вкопчени един в друг, двамата се претърколиха сред евкалиптовата шума.
Естебан дори не си свали дрехите. Хвърли се отгоре й като звяр и я облада без каквито и да било въведения, с ненужна бруталност. После, като видя опръскалата й с кръв рокля, си даде сметка, че девойката е била девствена, но вече беше късно. Пък и да беше знаел, поради долния произход на Панча и настойчивия пристъп на желанието си изобщо не би се церемонил с нея. Панча Гарсия не се отбраняваше, не се оплакваше, не затвори очи. Остана по гръб, загледана в небето с уплашен поглед, докато усети, че мъжът изпъшка и се отпусна до нея. Тогава заплака тихо. Преди нея майка й, а преди майка й баба й бяха сполетени от същата участ на кучка. Естебан Труеба си оправи панталоните, закопча си колана, помогна й да се изправи и я сложи да седне зад него на коня. Потеглиха обратно. Той си подсвиркваше. Тя продължаваше да плаче. Преди да я остави пред колибата й, господарят я целуна в устата.
— От утре искам да работиш в моята къща — каза й той.
Панча не вдигна поглед, но кимна утвърдително. И майка й, и баба й бяха слугували в господарската къща.
Тази нощ Естебан Труеба спа като младенец и не сънува Роса. На сутринта се чувстваше изпълнен с енергия, по-голям и могъщ. Като тръгваше за полето, си тананикаше. Когато се прибра, Панча се суетеше из кухнята и бъркаше млечното сладко в голяма бакърена тенджера. Вечерта той я зачака нетърпеливо и когато шумовете от шетнята в голямата стара кирпичена къща утихнаха и започна нощното щъкане на плъховете, усети, че момичето стои на прага на вратата му.
— Ела, Панча — повика я той. Не беше заповед, по-скоро молба.
Този път Естебан не я облада бързешката — искаше да й се наслади лека-полека, а и нея да накара да изпита наслада. Ръцете и очите му я обходиха спокойно, запомни наизуст опушения мирис на тялото и на дрехите й, изпрани с луга и изгладени с ютия с въглища, позна гладката й черна коса, кожата й — нежна на най-прикътаните места, грапава и мазолеста на останалите, свежите й устни, широкия й корем и кротките й слабини. Пожела я полека и я посвети в най-съкровената и древна наука. Навярно бе щастлив тази и още няколко нощи, когато двамата палуваха като две малки зверчета в голямото легло от ковано желязо, останало от първия Труеба. То вече се клатеше здравата, но още можеше да издържи поривите на любовта.
