призори, и ги накараха да гледат, защото това също беше личен въпрос между полковника и неговия затворник. За първи път Алба отваряше очи извън полумрака на килията си и меката виделина на ранната утрин и скрежът, искрящ между камъните, където се бяха събрали локви от нощния дъжд, й се сториха непоносимо светли. Довлякоха човека, той не оказа съпротива, а и не можеше да се държи на краката си, и го оставиха насред двора. Пазачите бяха покрили лицата си с кърпи, за да не могат никога да ги познаят, ако по някаква нищожна случайност обстоятелствата се променят. Алба затвори очи, когато чу двигателя на камионетката, но нямаше как да запуши уши, за да не чува рева на човека — той завинаги остана да отеква в паметта й.
Ана Диас й помогна да издържи през времето, когато бяха заедно. Тя беше несломима жена. Понесла бе всички възможни жестокости, бяха я изнасилили пред очите на любимия й, бяха ги мъчили заедно, но тя не беше загубила способността да се усмихва или да се уповава на нещо. Не престана да се надява и когато я закараха в една тайна клиника на политическата полиция, защото след един от побоите загуби детето, което чакаше, и получи страшен кръвоизлив.
— Няма значение, някой ден ще имам друго — каза тя на Алба, когато се върна в килията си.
Същата нощ Алба я чу да плаче за първи път, затиснала лицето си с одеялото, за да подави мъката си. Пристъпи към нея, прегърна я, помилва я, избърса й сълзите, каза й всички нежни думи, които успя да си спомни, но тази нощ никой не можеше да утеши Ана Диас и затова Алба, като нямаше с какво друго да й помогне, я люля в прегръдките си като бебе и й се искаше тя самата да поеме на собствения си гръб тази ужасна болка на Ана, за да й стане по-леко. Сутринта ги завари заспали, сплели тела като две животинчета. През деня чакаха жадно момента, когато щеше да мине дългата колона мъже на път за клозета. Те вървяха със завързани очи и за да се водят, всеки държеше рамото на предния. Охраняваха ги въоръжени пазачи. В колоната вървеше и Андрес. През малкия зарешетен прозорец на килията си те ги виждаха толкова наблизо, че ако можеха да протегнат ръка навън, биха ги докоснали. Всеки път, когато мъжете минаваха, Ана и Алба пееха, одързостени от отчаянието. От други килии също се чуваха женски гласове. Тогава затворниците закрачваха по-твърдо, изправяха рамене, обръщаха глави към тях и Андрес се усмихваше. Ризата му беше разкъсана и изцапана със засъхнала кръв.
Един пазач се смили от химна на жените. Една нощ им занесе три карамфила в буркан с вода, за да си украсят прозореца. Друг път дойде и каза на Ана Диас, че му трябва доброволка, за да изпере дрехите на един арестант и да почисти килията му. Заведе я при Андрес и ги остави сами за няколко минути. Когато се върна, Ана Диас беше като преобразена и Алба не посмя да й проговори от страх да не наруши щастието й.
Един ден полковник Гарсия се стъписа, като се усети, че гали Алба като влюбен и й говори за детството си на село, когато я виждаше да минава надалеч, за ръка с дядо си, с колосаните й престилки и зеления ореол на плитките й, докато той, бос в калта, се кълнеше, че един ден ще я накара да си плати скъпо за надменността и ще си отмъсти за проклетата си участ на копеле. Замръзнала и отсъствуваща, гола и трепереща от отвращение и студ, Алба нито го слушаше, нито го усещаше. Но тази пукнатина, появила се в жаждата на полковника да я измъчва, отекна в главата му като алармен звънец. Заповяда да сложат Алба в кучкарника и, обзет от гняв към самия себе си, реши да я забрави.
Кучкарникът — това беше тясна и затворена отвсякъде като гроб килия, без въздух, тъмна и ледена. Имаше общо шест такива килии, построени за карцери в празен водоем. Заемаха се за сравнително кратко време, защото в тях никой не издържаше дълго в съзнание — най-много няколко дена. После започваше да бълнува, да губи представа за нещата, да забравя смисъла на думите. Времето преставаше да тече и той просто започваше да умира. Отначало, свита в гроба си, без да може да седне и да се протегне въпреки дребния си ръст, Алба се бранеше срещу лудостта. В самотата си осъзна колко й липсва Ана Диас. Внушаваше си, че чува едва доловими далечни почуквания, сякаш й изпращаха шифровани съобщения от други килии, но скоро престана да им обръща внимание, защото разбра, че е безполезно да се мъчи да установява каквато и да било връзка. Решила да сложи веднъж завинаги край на мъчението си, тя се отпусна, престана да приема храна и само когато я надвиваше собствената й слабост, отпиваше по глътка вода. Гледаше да не диша, да не се движи, и зачака с нетърпение смъртта. Така прекара много време. Когато почти бе постигнала целта си, се появи баба й Клара, която тя бе зовала толкова пъти, за да й помогне да умре. Клара най-неочаквано й каза, че майсторлъкът не е да се умре — това на никого няма да се размине, а да се оцелее, което вече е чудо. Съзря я такава, каквато винаги я бе виждала в детството си — с белия й ленен пеньоар, със зимните й ръкавици, със сладката й като мед беззъба усмивка и със закачливия блясък на бадемовите й очи. Клара й внуши спасителната мисъл да започне да пише с мисълта си, без молив и лист, за да е зает умът й, за да избяга от кучкарника и за да живее. Подсказа й освен това да се заеме да води нещо като дневник. Някой ден той можеше да послужи, за да се извади на бял свят цялата чудовищна тайна на онова, което Алба преживяваше сега. Чрез него хората щяха да научат за ужасите, вършени под носа на онези, които в безбурното си и уредено живуркане не искаха и да знаят. На онези, които си позволяваха да се самозалъгват, че живеят нормално. На онези, които биха отрекли, че плават на произвола на съдбата върху сал по море от скърби, и въпреки всички крещящи доказателства си затваряха очите пред факта, че само на няколко пресечки от техния щастлив свят бяха другите — тези, които се бореха да оцелеят или умираха на отвъдната, на тъмната страна на живота. „Голяма работа те чака, затова престани да се самосъжаляваш, пийни вода и започвай да пишеш“, каза Клара на внучката си, преди да изчезне така, както бе дошла.
Алба се опита да послуша баба си, но щом започна да пише с мисълта си, кучкарникът се изпълни с героите от нейната история. Те влязоха един през друг и я обгърнаха в своите преживявания, в своите пороци и добродетели, стъпкаха намеренията й да сътвори документален разказ и така го провалиха, бутаха я с лакът, придиряха й, притесняваха я, и тя пишеше мислено, задъхваше се от бързане и се отчайваше, защото докато пишеше нова страница, предишната се изтриваше. Тази работа я държеше в постоянна заетост. Отначало лесно губеше нишката и докато си спомни нещо ново, забравяше друго. Най-дребното разсейване или малко повече страх или болка оплитаха историята й като гранка прежда. Добре, че после измисли код, за да не обърква реда, и тогава успя да се потопи в собствения си разказ толкова дълбоко, че престана да яде, да се чеше, да се мирише, да хленчи, и съумя да надмогне една след друга безбройните си болки.
Започнаха да разправят, че агонизира. Пазачите вдигнаха капака на кучкарника и я измъкнаха без никакво усилие — беше станала лека като перце. Заведоха я отново при полковник Гарсия, у когото през тези дни омразата бе избуяла с нова сила, но Алба не го позна. Тя вече беше извън неговата власт.
Отвън хотел „Христофор Колумб“ изглеждаше все така невзрачен като първоначално училище, както го помнех. Не можех да пресметна колко години са минали, откакто за последен път бях там, и се опитах да си представя, че няма да е никак чудно, ако излезе да ме посрещне същият Мустафа от едно време, онзи син негър, облечен като ориенталско привидение, с двата си реда оловни зъби и с любезността си на везир — единственият истински негър в страната, всички останали бяха боядисани, както ме беше уверила Трансито Сото. Ала къде ти. Един портиер ме заведе в съвсем тясна стаичка, посочи ми стол и ми каза да почакам. След малко вместо Мустафа, който сам по себе си беше цяло зрелище, се появи някаква госпожа с унилия и чистофайнски вид на провинциална леля. Носеше синя униформа с бяла колосана яка. Като ме видя такъв стар и немощен, нещо измърмори под носа си. Държеше в ръка червена роза.
— Сам ли е господинът? — попита тя.
— Разбира се, че съм сам! — извиках аз.
Жената ми подаде розата и ме попита коя стая предпочитам.
— Все ми е едно — отвърнах учудено.
— Свободни са Обора, Храма и Хиляда и една нощ. Коя искате?
— Хиляда и една нощ — рекох наслуки.
Поведе ме по дълъг коридор. За да не се обърка човек — зелени лампи и червени стрелки. Като се подпирах на бастуна си и влачех крака, аз я следвах пряко сили. Озовахме се в малък вътрешен двор, където се издигаше миниатюрна джамия. По нея се мъдреха безобразни островърхи аркади с разноцветни стъкла.
— Тук е. Ако желаете да пиете нещо, поръчайте по телефона — обясни тя.
— Искам да говоря с Трансито Сото. Затова съм дошъл — казах аз.
