ръцете на полицията. Алба реши, че къщата на дядо й е последното място, където биха нахлули за обиск. Постепенно превърна празните стаи в лабиринт от потайни кътчета, където укриваше преследваните. Понякога — цели семейства. Сенаторът Труеба заемаше само библиотеката, банята и спалнята си. Там си живееше, заобиколен от своите махагонови мебели, викториански витрини и персийски килими. Не беше човек, склонен към суеверни предчувствия, но дори и на него тази мрачна къща навяваше безпокойство — сякаш в нея имаше скрито чудовище. Труеба сам не проумяваше защо се притеснява — знаеше, че странните шумове, за които разправяха прислужниците, са работа на Клара. Тя бродеше из къщата в компанията на своите приятели — духовете. Често бе сварвал жена си да се прокрадва из салоните с бялата си туника и с момичешкия си смях. Преструваше се, че не я вижда, замръзваше на място и дори преставаше да диша, за да не я изплаши. Затвореше ли очи, за да се направи на заспал, успяваше да усети лекия допир на пръстите й по челото си, свежия й дъх, преминаващ като повей, докосването на косата й, която можеше да пипне, ако само протегнеше ръка. Нямаше основания да подозира нещо ненормално, но все пак гледаше да не пристъпва чертите на онази омагьосана част от дома, която беше царството на жена му, и не стигаше по-далеч от неутралната зона на кухнята. Предишната му готвачка си беше отишла, защото в една престрелка убили по грешка мъжа й, а единственият й син, който служел войник в едно село на юг, бил обесен на един стълб с увити около врата черва като народно отмъщение за това, че бил изпълнявал заповедите на началниците си. Клетата жена изгуби ума си, а не след дълго Труеба пък изгуби търпение. Дойде му до гуша да намира в яденето косми — в непрекъснатата си жалба жената си скубеше косите. Известно време Алба експериментира сред тенджерите, въоръжена с готварска книга, ала въпреки цялата си добронамереност Труеба в крайна сметка започна да ходи да вечеря почти винаги в клуба, за да може да се нахрани човешки поне веднъж на ден. Това даде на Алба по-голяма свобода, за да прехвърля своите бегълци, и по-голяма сигурност, за да вкарва и извежда хора от къщата преди полицейския час, без дядо й изобщо да подозира.
Веднъж, посред бял ден, се появи Мигел. Един следобед тя тъкмо влизаше вкъщи, когато той се изпречи насреща й. Беше я чакал, скрит сред буренака в градината. Косата му беше силно изрусена, носеше двуреден син костюм. Приличаше на обикновен банков чиновник, но Алба го позна веднага и не можа да сдържи радостния вик, който й се изтръгна от сърцето. Прегърнаха се в градината, пред очите на минувачите и на възможните съгледвачи, докато се опомниха и осъзнаха на каква опасност се излагат. Алба го заведе в къщата, в спалнята си. Двамата се строполиха върху леглото във възел от сплетени ръце и крака, зовяха се взаимно с тайните имена от времето, прекарано в мазето, любиха се отчаяно, докато усетиха, че чезнат от премала, че ще им се пръсне душата, и трябваше да спрат, да се вслушат в гръмкото биене на сърцата си, за да се поуспокоят. Тогава Алба се втренчи за първи път в него и видя, че се е любила с един съвършено непознат човек. Не беше само заради косата му на викинг — той нямаше нито брадата на Мигел, нито малките му кръгли очила на домашен учител, и изглеждаше много по-слаб. Ужасен вид имаш — прошепна му тя на ухото. Мигел бе станал един от ръководителите на въоръжената съпротива — изпълнило се бе онова, за което се бе готвил още от юношеските си години. За да го открият, бяха разпитвали и измъчвали много мъже и жени. Това тежеше като воденичен камък върху душата на Алба, но за него беше просто част от ужаса на войната и той самият беше готов да изтърпи същите изтезания, когато дойде моментът да прикрие други. А дотогава щеше да участвува в нелегалната борба, верен на теорията си, че на насилието на богатите трябва да се противопостави насилието на народа. Алба, която си бе представяла хиляди пъти, че са го затворили или че са го убили по най-жесток начин, плачеше от радост, като усещаше с наслада мириса му, гласа му, топлината му, допира на ръцете му, покрити с мазоли от боравенето с оръжия и от навика да се придвижва пълзешком. Редеше молитви и проклятия, целуваше го и го мразеше заради цялото натрупано в душата й страдание и искаше да умре още сега, за да не се измъчва повече от неговото отсъствие.
— Ти беше прав, Мигел. Случи се всичко онова, което ти казваше, че ще се случи — рече Алба, докато хлипаше на рамото му.
После му разказа за оръжията, които навремето открадна от дядо си и скри с вуйчо си Хайме, и предложи да го заведе да ги потърсят. Жалко, че не можеше да му даде и онези, които не успяха да отмъкнат — те останаха в зимника на къщата. Но скоро след военния преврат на гражданите бе заповядано да предадат всичко, което би могло да се сметне за оръжие, дори туристическите ножове и джобните ножчета на децата. Хората оставяха увитите във вестник пакетчета при входовете на църквите, защото не смееха да ги носят в казармите. Сенаторът Труеба никак не се уплаши, защото всички знаеха, че неговите оръжия бяха набавени, с цел да убиват комунисти. Обади се по телефона на своя приятел генерал Уртадо и той изпрати военен камион да ги прибере. Труеба заведе войниците в помещението с боеприпасите и там, онемял от смайване, видя, че половината сандъци са пълни с камъни и талаш. Веднага обаче си даде сметка, че ако признае загубата, или ще намеси някого от собственото си семейство, или сам ще се забърка в голяма каша. Взе да се извинява, макар че никой не му търсеше оправдание — войниците не можеха да знаят колко оръжия е бил закупил. В първия момент заподозря Бланка и Педро Трети, но пламналите бузи на внучката му го накараха да се усъмни и в нея. Щом войниците отнесоха оръжията и му дадоха разписка, хвана Алба за раменете и я раздруса здравата, както никога преди, за да си признае има ли нещо общо с липсващите автомати и пушки. „Не ме питай за неща, за които сам не искаш да ти отговоря, дядо“, отвърна Алба, като го гледаше право в очите. Повече не заговориха по въпроса.
— Дядо ти не е цвете за мирисане, Алба. Някой ще го убие — сам си го е заслужил — каза Мигел.
— Ами, ще си умре в леглото. Вече е много стар — отвърна Алба.
— Който нож вади, от нож умира. Може би аз самият ще го убия някой ден.
— Да не си посмял, Мигел, защото ще ме принудиш аз да направя същото с тебе — разпалено изфуча Алба.
Мигел й обясни, че няма да могат да се виждат задълго, може би завинаги. Помъчи се да й втълпи колко опасно е да си другарка на един нелегален, нищо, че тя е под закрилата на дядовото си презиме. Но Алба толкова плака и се притиска до него с такава горест, че трябваше да й обещае, че дори с риск на живота си ще намират начин да се виждат от време на време. Мигел прие също да отиде с нея да потърсят заровените в планината оръжия и боеприпаси — точно те най-много му трябваха в неравната борба.
— Дано не са се превърнали в старо желязо — смънка Алба. — И дано успея да си спомня точното място, защото оттогава мина повече от година.
След две седмици Алба организира разходка за децата от своя народен стол с една камионетка, която й предоставиха за случая свещениците от енорийската църква. Носеше кошници със закуска, торбичка портокали, топки и китара. Никое от децата не обърна внимание, че по пътя тя прибра един рус мъж. Алба подкара тежката камионетка с товара от деца по същия планински път, по който бе минала преди с вуйчо си Хайме. Спряха я два патрула и трябваше да отваря кошниците с храната, но заразителното веселие на децата и безобидното съдържание на торбите прогонваха всякакво съмнение у войниците. Успяха да стигнат без затруднения до мястото, където бяха скрити оръжията. Децата се заиграха на стражари и апаши и на криеница. Мигел ги раздели на два отбора и игра на футбол с тях, после ги накара да насядат в кръг и им разказа приказки, а най-накрая всички пяха до прегракване. След това той нахвърля план на мястото, за да се върне там с другарите си под прикритието на нощния мрак. Това бе щастлив екскурзионен ден, през който забравиха и напрежението, и военното положение и се наслаждаваха на мекото планинско слънце, докато слушаха глъчката на децата, припнали между камъните с пълни стомахчета — пълни за първи път от дълги месеци насам.
— Мигел, страх ме е — каза Алба. — Никога ли няма да можем да водим нормален живот? Защо не заминем за чужбина? Защо не избягаме сега, докато още не е станало късно?
Мигел посочи децата и тогава Алба разбра.
— Щом е така, нека дойда с теб! — примоли се тя, както бе настоявала толкова пъти преди.
— Не можем да приемем необучен човек в този момент. Още по-малко влюбена жена — усмихна се Мигел. — По-добре ще бъде ти да продължиш работата си. Трябва да се помага на тези клети дечица, докато настанат по-добри времена.
— Поне ми кажи как мога да ти се обаждам!
— Ако те залови полицията, по-добре да не знаеш нищо — отговори Мигел.
Тя изтръпна.
През следващите месеци Алба започна да продава мебелите от къщата. Отначало се осмели да изнесе
