страна.
Бланка си каза, че на никого няма да хрумне, че Педро Трети се намира в дома на сенатора Труеба в същия момент, когато старият слушаше прав тържественото богослужение в катедралата. За Бланка това бе най-щастливият период от живота й.
За него обаче часовете се точеха също тъй мудно, както биха текли, ако беше в килия. Целия ден стоеше затворен между четири стени, на заключена врата, да не би някой да прояви инициатива и да дойде да чисти. Прозорците бяха със спуснати щори и пердета. Дневната светлина не влизаше, но той я отгатваше по леката промяна в процепите на щорите. Нощем отваряше широко прозореца, за да се проветри стаята — където той трябваше да държи кофа с капак, в която да ходи по нужда — и за да вдъхва на едри глътки въздуха на свободата. Убиваше времето, като четеше книгите на Хайме, които Бланка му носеше скришом, и слушаше шумовете от улицата и шепота от радиото, пуснато съвсем тихо. Бланка му намери китара и той сложи вълнени парцали под струните й, за да не го чува никой как композира под сурдинка своите песни за вдовици, за сираци, за затворници и изчезнали. Опита се да си изработи плътен дневен режим, за да си запълва дните — правеше гимнастика, четеше, учеше английски, спеше следобед, композираше и отново правеше гимнастика, но пак му оставаха в излишък безкрайни свободни часове. Най-сетне чуваше да се превърта ключът в бравата и виждаше да влиза Бланка, която му носеше вестници, храна и чиста вода, за да се измие. Любеха се отчаяно, измисляха нови, недопустими начини, които страхът и страстта превръщаха в лудешки пътувания до звездите. Бланка вече се беше примирила с липсата на мъжките му ласки, с напредващата зрялост и с многобройните си болежки, но внезапно възродената любов я дари с нова младост. Кожата й стана по-светла, походката й по-ритмична, гласът й по-благозвучен. Усмихваше се вътрешно и ходеше като замаяна. Никога не бяха я виждали по-красива. Дори баща й съзря нейната хубост и я отдаде на спокойствието от охолството. „Откакто Бланка не трябва да се реди на опашки, сякаш е нов човек“, казваше сенаторът Труеба. Промяната не убягна и от очите на Алба. Тя наблюдаваше майка си. Подозрителни й се струваха както странният й сомнамбулизъм, така и новата й мания да носи храна в стаята си. Все се канеше да я проследи нощем, но я надвиваше умората от многобройните й занимания, в които денем търсеше утеха за другите и за себе си. А когато пък не й се спеше, просто се страхуваше да тръгне из празните стаи, където шепнеха призраците.
Педро Трети отслабна и изгуби ведрото настроение и благия нрав, които му бяха присъщи дотогава. Скучаеше, проклинаше доброволния си затвор и ръмжеше от безсилие, че не знае какво е станало с другарите му. Укротяваше го единствено присъствието на Бланка. Когато тя влизаше в стаята, той се втурваше да я прегърне като обезумял, за да надмогне кошмарите от деня и скуката от мъчително изнизващите се седмици. Започна да му се натрапва мисълта, че е изменник и страхливец, защото не е споделил участта на толкова други, и че най-честното е да се предаде, пък да става каквото ще. Бланка се мъчеше да го разубеждава с какви ли не доводи, но той сякаш не я слушаше. Стараеше се да го задържа със силата на върналата се любов, поднасяше му храната в устата, къпеше го, като го триеше с влажна кърпа и го пудреше като бебе, подстригваше го, режеше му ноктите, бръснеше го. Най-накрая все пак й се наложи да започне да му слага успокоителни хапчета в храната и сънотворни във водата. Оборваше го дълбок и мъчителен сън, от който се събуждаше с пресъхнала уста и с още по-натежало сърце. След няколко месеца Бланка проумя, че няма да може да го държи като затворник неопределено дълго време, и изостави плановете си да преклони духа му и да го превърне в свой вечен любовник. Разбра, че той постепенно умира приживе, защото за него свободата беше по-важна от любовта, и че няма чудодейни хапчета, способни да го накарат да промени поведението си.
— Помогни ми, татко! — примоли се Бланка на сенатора Труеба. — Трябва да го изведа от страната.
Старият толкова се слиса, че направо застина. Но чак когато потърси яростта и омразата си и не ги откри никъде, той разбра колко е изхабен. Помисли за тоя селянин, свързан с дъщеря му с половинвековна любов, и не можа да намери никакъв довод, за да го ненавижда — за да мрази дори пончото му, брадата му на социалист, упорството му или проклетите му кокошки, подгонили лисици.
— По дяволите! Трябва да му осигурим убежище, защото, намерят ли го в нашата къща, лошо ни се пише на всички — нищо друго не се сети да каже Труеба.
Бланка му се хвърли на врата, разплака се като дете и го обсипа с целувки. Това бе първата избликнала от сърцето й ласка, с която даряваше баща си от най-ранното си детство досега.
— Аз мога да го укрия в едно посолство — обади се Алба. — Но трябва да чакаме сгоден момент, пък и ще му се наложи да прескача висока стена.
— Няма да е необходимо, момиче — отвърна сенаторът Труеба. — Все още имам влиятелни приятели в тази страна.
Четиридесет и осем часа по-късно вратата на стаята на Педро Трети Гарсия се отвори, но вместо Бланка, на прага се появи сенаторът Труеба. Беглецът помисли, че най-сетне е дошъл и неговият час, и донякъде дори се зарадва.
— Идвам да ви изведа оттук — каза Труеба.
— Защо? — попита Педро Трети.
— Защото Бланка ме помоли — отвърна Труеба.
— Вървете по дяволите — смотолеви Педро Трети.
— Добре де, тъкмо натам отиваме. Вие ще дойдете с мен.
Двамата се усмихнаха едновременно. На двора пред къщата, отсам оградата, чакаше сребристата лимузина на посланика на една студена северна страна. Вкараха Педро Трети в багажника на колата, където той се сви на кравай, и го покриха с пазарски торби, пълни със зеленчуци. На седалките се настаниха Бланка, Алба, сенаторът Труеба и неговият приятел посланикът. Шофьорът ги закара до папската нунциатура. По пътя срещнаха полицейска бариера, но не ги спряха. На портала на нунциатурата имаше двойна охрана, но като познаха сенатора Труеба и видяха дипломатическия номер на колата, ги пуснаха да влязат и дори им отдадоха чест. Веднъж преминали пътната врата на посолството на Ватикана, те бяха в безопасност. Тогава извадиха Педро Трети изпод планина листа от маруля и смачкани домати. Заведоха го в кабинета на нунция, който го чакаше, облякъл епископското си расо и с току-що издадено разрешително за изпращането му в чужбина заедно с Бланка, решила да изживее в изгнание отлаганата още от детството й любов. Нунцият ги поздрави с добре дошли. Беше почитател на Педро Трети Гарсия и имаше всичките му плочи.
Докато духовникът и посланикът на северната страна обсъждаха международното положение, семейството се сбогуваше. Бланка и Алба плачеха безутешно. Никога не се бяха разделяли. Естебан Труеба дълго държа в прегръдките си дъщеря си. Не плачеше, но беше стиснал уста, трепереше и се мъчеше да сдържи напиращите ридания.
— Не бях добър баща за тебе, дъще — каза той. — Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш и да забравиш миналото?
— Много те обичам, татко! — изплака Бланка, хвърли му се на врата, притисна го отчаяно и го покри с целувки.
После старецът се обърна към Педро Трети и го погледна в очите. Протегна му ръка, но не можа да стисне неговата десница, защото й липсваха няколко пръста. Тогава разтвори прегръдки и двамата мъже, стегнати в здрав възел, се сбогуваха, пречистени най-сетне от омразата и злопаметността, които толкова години им бяха тровили живота.
— Ще се грижа за дъщеря ви и ще се постарая да я направя щастлива, господине — каза Педро Трети със задавен глас.
— Не се съмнявам. Вървете си по живо, по здраво, деца — промълви старецът.
Знаеше, че повече няма да ги види.
Сенаторът Труеба остана сам в къщата с внучката си и с няколко души от прислугата. Поне той така си мислеше. Но Алба бе решила да възприеме тактиката на майка си и използуваше необитаемите стаи, за да укрива хора за по една-две нощи, докато им намери по-сигурно убежище или успее да ги изведе от страната. Помагаше на нелегалните, които денем бягаха, смесили се с глъчката на града, но паднеше ли нощта, трябваше да се скрият някъде, всеки път на различно място. Най-опасно беше за тях по време на комендантския час, когато бегълците не можеха да излизат на улицата, защото лесно щяха да попаднат в
